Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
А. С. ПУШКИН И НЕГОВИТЕ „ПОВЕСТИ НА БЕЛКИН": ПРОТИВОРЕЧИВИЯТ СВЯТ НА ВЪВЕДЕНИЕТО „ОТ ИЗДАТЕЛЯ"

Христо Манолакев

web

„Повести на покойния Иван Петрович Белкин, издадени от А. П." се появяват в книжния магазин на А. Смирдин в края на октомври 1831 г. Скоро из литературните среди се заговаря, че техен автор е не кой да е, а първият Поет на Русия. Няколко години по-късно, без какъвто и да е коментар, Пушкин мълчаливо ще признае „бащинството" си на своята първа прозаична творба1.

Добре известно е, че съвременниците на автора са разочаровани от неговия прозаичен дебют. Макар по-късно отношението към творбата да се променя, сред най-дебатираните проблеми на нейния художествен свят продължава да е битийността на самоукия писател И. П. Белкин, за когото се говори само и единствено във въведението „От издателя". Убеден съм, че след първия прочит на книгата читателите и „тогава", и „сега", независимо от тяхната националност и интелектуално-възприемателски хоризонт, се изправят пред сходен вьпрос, който, преведен на метатекстово равнище, гласи така: какъв е смисълът на въведението. Постоянната рецепционна актуалност на питането обособява интерпретационно „От издателя" в самостоятелна изследователска парадигма, разграничавана от интереса към фикционалния корпус, т.е. към „повестите". Неин интерпретативен фокус е „светът" на мистериозния автор Иван Петрович Белкин. В скоби казано, желанието ни да говорим „тук и сега" за този „мълчалив образ" има и конкретни национални предизвикателства, доколкото българското метатекстово битие на „Повестите" почти не се интересува от въвеждащия текст към книгата2.

Метатекстовото битие на Белкин е обглеждано подробно от повечето изследователи, занимавали се с проблема3, което спестява необходимостта от обстойноаналитична литературноисторическа ретроспективност.

Споровете pro et contra Белкин са за неговата функционалност: дали „самоукият писател" е само паратекстов знак, дали е референциален единствено в пред-текстовото пространство, или е значим в един по-широк аспект за конституиране на текстовостта - наратологичния. Тук само ще посочим, че този прочит осмисля биографизирането на Белкин като социална предпоставка за спецификата на неговия наративен глас.

В случая за нас е по-интересна една друга анализационна сфера, която съсредоточава своя интерпретативен интерес върху биографизирането на героя и поетиката на паратекстовото пространство. Предпоставка за изместване вниманието от гласа на Белкин към конституирането на този глас е непосредствената рецепционна реакция на първия анонимен критически отзив на вестник „Северная пчела" за произведението, според който книгата се състои от шест анекдота4. Тоест рецензията приравнява по жанров признак „От издателя" към петте повести, чете паратекста чрез конвенциите на фикционален жанр.

В края на 40-те години на нашия век А. Гукасова направи извода, че жанровата идентификация на „Северная пчела" е неслучайна и определи текста „От издателя" за „шеста повест" - „повест за самия Белкин"5.

Хипотезата е нещо повече от оригинално хрумване. Новият интерпретационен ракурс предоставя възможности за амбивалентно осмисляне на структуриращите топоси на въведението. Двадесетина години по-късно нейната идея бе разгърната от холандеца Ян Мейер в обстойна студия със симптоматичното заглавие „Шестата повест на Белкин" („The Sixth Tale of Belkin")6. За него „От издателя" е фикционално произведение със собствен сюжет и герои, чиято функционалност е да изгради света на Белкин и да мотивира неговия „авторов глас" при структурирането на петте „белкински" повести. В студията си „Пушкин и Белкин" по-късно С. Бочаров в определена степен доразви концепцията на Я. Мейер за амбивалентността на Белкин, едновременно и герой, и автор7. Десет години след Мейер американският русист А. Коджак написа дори цяла книга за Пушкиновия Белкин8. Той изследва скрупольозно всяка отделна фраза и синтактична единица на „От издателя" и за разлика от Гукасова, Мейер и Бочаров открива конкретно присъствие на фиктивния автор във всяка от останалите повести.

Биографичният прочит на Белкин въвежда в един парадоксален фикционален свят, за чието възприемане като че ли не притежаваме адекватна жанрова сетивност. Проблематизирането на въведението се поражда от разминаването между стратегиите на рецепцията и стратегиите на интерпретацията. Предисловието експлицира един свят, чиито конвенции можем и да не приемем, но сме длъжни да маркираме.

Текстът „От издателя" заявява претенции за типологично сближаване с модела „неизвестен/новооткрит ръкопис".

По принцип този тип тематизация на книгата се случва в паратекстовото пространство като „издателска фикция". Структуриращи тематични ядра на модела са: поява на ръкописа и неговага история; изясняване биографията на непознатия автор (ако маркерът анонимност не е релевантен); мотивация за публикация на открития ръкопис. Стратегията на издателската фикция е да формира рецепционна нагласа към предстоящото диалогизиране на текста (открития ръкопис). Тя е различна взависимост от имплицитното отношение към внушаваната илюзия за „истинност" и „достоверност". Отвъд темата „мотивация на публикацията" паратекстът въвежда в повествователен аспект основните наративни инстанции (глас, гледна точка), които по-нататък ще координират нарацията; а в съдържателен план - лицата от паратекстовия разказ, които нерядко са и основни сюжетни персонажи. Според един днешен изследовател на проблема9 от края на 18. в. се очертава тенденция на игрово разколебаване на конвенцията „истинност; достоверност"10.

Пушкин разколебава познатия модел от популярните западноевропейски творби - „Клариса" на С. Ричардсън, „Страданията на младия Вертер" на Й. В. Гьоте, „Адолф" на Б. Констан, „Задиг или съдбата" на Волтер и др.

Първият прочит оставя впечатлението, че въведението „От издателя" стои необичайно около границата потвърждаване/разколебаване на конвенциите. Паратекстьт заявява и формално следва познатата типология на модела - формиране на рецепционен хоризонт за новооткрития ръкопис, за неговия (непознатия) автор и за историята на публикацията. С не по-слаба реторична настойчивост издателят автор А. П. отстоява убеждението, че е спазил жанрово-рецепционния договор и е удовлетворил закономерното възприемателско любопитство за творческата и жизнената съдба на неизвестния писател Иван Петрович Белкин. На противоположния полюс читателят сякаш не е склонен да сподели този ентусиазъм и доста трудно достига до насладата на четенето. Нащрек го държат не типичният повествователен ритьм, липсващата занимателна („външна") интрига и увлекателност и нехарактерно бързото изчерпване на разказа. По-нататъшното съсредоточено вглеждане в текста открива странни нссъответствия, потвърждаващи началната рецепционна нагласа.

Основен източник за биографирането на Белкин е писмо на анонимен ненарадовски помешчик, съсед и близък приятел на Иван Петрович. Присъствието на писмото в дискурса на издателя ни сблъсква с едно фрапиращо номерологично несъответствие.

От първото изречение на писмото става ясно, че издателят А. П. го е отправил към ненарадовския помешчик „на 15 този месец" и то е достигнало до адресата чак на „23 същия месец": „Уважаеми Господин****! Вашето дълбокопочитаемо писмо от 15-и този месец аз имах честта да получа на 23-и същия месец..." (с. 51)11. А писмото отговор има дата на изпращане „1830 год., ноември 16, с. Ненарадово" (с. 55), т.е. на следващия ден след изпращането му от „А. П." до съседа на И. П. Белкин. Разбира се, веднага се питаме дали е случайно това разминаване, плод на недоглеждане ли е или зад него се крие някакъв закодиран смисъл? Единствено А. Коджак, който между другото пръв го забелязва12, е склонен да открие в несъгласуваната датировка ключ към някакъв секретен смисъл на творбата. В останалите анализи фактът само се фиксира и се подминава. Бих го интерпретирал по комуникативно-реципционната ос - това най-видимо несъответствие е онова, което чете текста. То задава стратегията и формира нагласата за възприемането на въведението, защото оттук насетне съмненията ни в привидността на интенцията нарастват.

За биографизирането на Белкин и за неговия анонимен биограф като интенционалност, знаковост, семантика, смисъл, глас, наративна функционалност - е писано нееднократно. Респектиращият с проникновеността си анализ на С. Бочаров (Белкин като образ-знак и като наративна инстанция) се приема за прочит-инстанция. Някои по-късни опити за диференциране на нова гледна точка са само метапретенции за различност; те са по-скоро инвариант, тьй като реално доразвиват отделни интерпретационни проекции на Бочаров13. В контекста на интересуващия ни проблем за идентичността на въведението по-долу ще изложим обобщено отделни моменти от неговата концепция.

Биографизирането на Белкин се строи срещу фикцията „неизвестен ръкопис - непознат автор". Възможно най-убедителната (и, разбира се, най-традиционната) техника за представяне липсващия автор - писмото - тук се появява с друг код. Дискурсът на писмото преобръща конвенцията: авторефлексията и изповедността тук се заменят с „чужд" биографиращ глас, с поглед отстрани. А по принцип биографският глас е коментаторски - той редактира, редуцира и трансформира фактите, т.е. субординира ги в предполагаемо обективен дискурс. Бочаров определя Белкин като „сянка", „силует", което имплицира конотации за някаква физическа сетивност. Сянката обаче референцира мнима тукашност, безтелесно присъствие. Основна биографема на Белкиновата битийност е отсъствието. Интенцията на биографизирането е да постигне наличието на отсъствието, да го семантизира. Белкин отсъства и физически, и като гаас, и като писмо, следите му в текста са неясни, смътни, а единствената му жива роднина Трафилина даже и не подозира за неговото съществуване. Биографският текст представя неговата индивидуалност като невписване в битовата норма. Маркирано е единствено отношението му към нежния пол. Но веднага се оказва, че отстраненият анекдот неутрализира тази „голяма слабост" (с. 54), за нея не можем нищо конкретно да разберем. Той е пасивен, неутрален, незабележим. Неговото тяло е тяло на покоя.

Интересно е и нещо друго. Дори писането и литературните занимания на Белкин като свръхизява на неговата индивидуалност са представени с разколебана и отнета идентичност. Озаглавяването на книгата например, е атрибутивно, номинативно маркира нечий ръкопис, т.е. пресупозира намеса и трансформации в оригиналния текст. В крайна сметка единствено уверението на биографа, че Белкин е издъхнал в ръцете му, снема очертаващото се съмнение за физическото пребиваване на героя в тукашността.

Нарушаването на писмото в/с двете редакторски бележки е друга провокация към прочита. Те пробиват биографичния дискурс и въвеждат властта на разколебаващия редакторски глас. Това е нов срив в доверието към текста. Интервенцията спекулира със заложеното в началото уверение за ненакърнимостта на помествания документ. В своята конститутивност бележките утвърждават рецепционния код „съмнение", „разколебаване".

Бележките са граница на дискурса, глас от рамката, удължаващ пространството на текста през специфично преоценящ коментаторски поглед. В зависимост от авторската, издателската, културно-образователната и пазарно-комуникативната страгегия на произведението тяхната типология в художествения текст е различна - могат да принадлежат на различни инстанции, конституиращи книгата текст: автор, издател, преводач, редактор, научен коментатор; от друга страна, във функционален аспект те могат да разрушават фикционалността (по принцип рядко срещано), или имитативно да надреждат фикционален дискурс14.

Двете бележки на въведението „От издателя" набелязват проекции към пред-комуникативната съдба на два ръкописа: оригинала на писмото биография и мистериозния Белкинов ръкопис, т.е. семантизират отново „зад кадровото" пространство, полагат граница между „присъстващо" и „отсъстващо" писане. Независимо от имитирането на критически дискурс те ориентират към фикцията, а не към „външния" свят. И тъй като са част от фикцията, но и граница „вътре" във фикционалното пространство, те едновременно и разколебават, и засилват фикционалността. В проекцията на фикционалната игра, разбира се, редно е да се запитаме, макар че отговорът предварително ни е известен, дали от оригиналното писмо не са отстранени и други пасажи, т.е. дали биографията на Белкин не е редуцирана и редактирана под някакъв ъгъл.

По-интересна е втората бележка. Тя е съотнесена към изречението: „Повечето от тях (т.е. повестите, б.м.), както разказваше Иван Петрович, в основата си са правдиви и ги е слушал от разни лица**". А ето и бележката:

„Всьщност в рькописа на г. Белкин над всяка повест авторът собственоръчно е написал: чух го от еди-коя си особа (чина или съсловието на инициалите на името и презимето). Цитираме за любопитните читатели: „Надзирателят" му е бил разказан от титулярния съветник А. Г. Н., „Изстрел" от подполковник И. Л. П., „Майсторьт на ковчези" от служащия Б. В., „Виелица" и „Господарката" от госпожица К. И. Т." (с. 54, курсивът на автора).

Това е единствената „реална" експликация на темата „неизвестен ръкопис", имитира научнокоментаторски дискурс и в своята критическа изяснителност въвежда сложна перспектива към субординирания текст. Имплицитната й интенционалност е „огласяване" на оригинала - без да предполагаме, от нея научаваме твърде много за непознатия ръкопис. В съдържателен аспект бележката е компилативна - референцира пет сходни бележки на автора Белкин, съпътствали всеки от текстовете. Диалогичната ситуация, която имплицират („чух го от еди-коя си особа"), и мястото им в ръкописа насочват към мисълта за неговата незавършеност. Тоест ръкописът на Белкин очевидно е бил в суров, неподготвен за печат вид. Както казахме, той няма свое собствено оригинално иманентно заглавие. Прави впечатление редът, в който са изписани повестите, несъответстващи на съдържанието на книгата, промени има и в някои от заглавията.

От горното неизбежно се появяват съмнения около реалната роля на А. П. за окончателното оформяне на текста. Дали той е само издател, или има и по-значимо присъствие при конституирането му?

Така конвенцията „движение на ръкописа", независимо от свръхрецепционната си детерминираност, остава неизяснена. Същевременно по вектора „предкомуникативност - тукашност" се очертава една странна зависимост между интереса към ръкописа и дискурса на имената. Обвързаните с ръкописа остават неназовани, а индиферентните и неутралните спрямо него се появяват свръхмаркирани (с пълните им имена). Във фикционалната игра максималното разгръщане на името референцира истинност, пресупозирайки рецепционна нагласа за диалогизиране на произведението. С пълни имена в „Повестите" са експлицирани единствено роднините на Белкин, което функционално би трябвало да аргументира биографичната достоверност на съобщението. Но дискурсът на името отново спекулира с рецепцията, дискредитирайки конвенциите - знакът-име номинативно изчерпва „присъствието" на съответния персонаж. Зависимостта е следната: от неназованото и предполагаемо присъствие на знаещия всичко за ръкописа (който е най-близо до пораждането на текста, но е най-отдалечен от него, тьй като е извьн наративността, извън „повествователния кадър", т.е. срещу конвенцията - там нерядко има такъв „извън кадър", който все пак накрая се появява и се оказва, че скрито е „дърпал конците" на интригата), през анонимната експлицитност на помешчика-съсед, който познава ръкописа, но не желае да бъде обвързвано името му с него, до назованото „отсъствие" на роднината Маря Алексеевна Трафилина, незнаеща нищо нито за Белкин, нито за текста. Свързващо звено е редакторът издател А. П. Той е центьрът, в който знанието и незнанието, анонимността и експлицитността, смисълът на мълчанието и интенцията на прикриването се пресичат. В дискурса на името той е свръхтекст, докато поради своята абсолютна неутралност към ръкописа наименоването на родителите на Белкин и Трафилина са не-текст (по Лотман).

Ето това са „разиграните" конвенции на темата „неизвестен ръкопис - непознат автор" във въведението „От издателя". Завършеният прочит оставя след себе си обаче, неочаквано много въпроси. Например: Какъв е пътят на ръкописа? Как е достигнал той до издателя А. П.? Коя е Маря Алексеевна Трафилина и кой я препоръчва на издателя? Какво и кога е породило читателското любопитство към Белкин, което се налага, макар и частично, да бъде удовлетворено? И т.н., и т.н.

Но нека да спрем да отегчаваме и озадачаваме любителите на реалистичния прочит на „Повестите", защото веднага ще последва контрапитането: „А къде е отговорът?" Всъщност отговор няма и това е семантичното, т.е. „отговорът" не като невъзможност, изплъзване или липса - семантично е несъстояващият се отговор. Въпросите-без-отговор спекулират с рецепционния договор, с рецепционния „хоризонт на очакване", провокират четенето „по рецепта". Те стават инстанция на прочита - застрашително висят над текста или озадачаващо се лутат из неговите лабиринти.

Натрупването на въпросите и усещането за постоянно присъстващо „задкадрово" пространство засилват имплицитността на текста „От издателя", което от своя страна рефлектира върху неговата фикционалност15. Паратекстовото пространство ни сблъсква с недоизказаност, двусмисленост, разколебаващи възможността за стабилна и адекватна идентификационна и рецепционна ориентация. Интенционално въведението референцира точност, документалност, обективност и огласените му претенции са в тази проекция. Но смисловите пропадания усъмняват еднозначността на жанра. Те започват да го четат през призмата на амбивалентното „сякаш" - той започва "сякаш да" имитира себе си, онзи, който трябва да е, но не е, без обаче да се слива и изчерпва с този нов, друг. Идентификацията става процедура на четенето, което е рискована операция (в контекста на дебата „интенционалност - рецепционизъм"). Идентификационният акт тьрси ориентири в две посоки.

Първата е насочена навън от текста; актуализира извън-положеното простронство и в него открива интерпретационен ключ за смисловите неясноти. Те се идентифицират като „тайнствени", „загадьчни", пресупозиращи друго, „секретно" случване на текста отвъд експлицитното. Тоест „От издателя" се чете едва ли не като не-фикционален наратив. В това е и противоречивостта в позицията на А. Коджак, подчинил концепцията си изцяло на тази гледна точка, защото оттук фикционалността на текста се анулира. Неговата интерпретация припомня за сложността на Волфганг-Изеровата концепция за „имплицитния читател". В рецепционния акт възприемателят трябва да запълни смисловите празнини, смисловия „зев" ("Leerstellen" - нем., "gar" - англ., "лакуна" - рус.), без обаче да разрушава незавършеността16, т.е. без да превежда интенционалната имплицитност в предполагаема.

Вторият ориентир се търси вътре в текста и в тази посока „От издателя" се чете като „шеста повест". Тази идентификация отпраща към една друга идея на В. Изер - за „измислянето на фикцията": фикционалното не е някаква стабилна, независима автономна цялост; фикционалността с процес17. Само че в нашия случай „реално", „фикционално" и „имагинерно" сменят местата си. Тоест тук излизаме извън фикционализиращия акт и изчитаме въведението като реална, иманентна повест. И в резултат неизбежно сменяме жанровия код.

Всъщност жанрът е границата, където двете идентификационни стратегии се диалогизират и взаимно се отричат. В конвенциите на книгата „От издателя" е реален предговор и като такъв задава определени насоки за четене на текста. Тоест във фикционалния свят на „Повести на покойния Иван Петрович Белкин, издадени от А. П." текстът „От издателя" носи илюзията за жанр, автоидентифициращ се като предговор. В паратекстовото пространство обаче се случват доста нетрадиционни неща, позволяващи в конвенциите на рецепцията текстът да бъде четен и като друг, различен от своята автоидентификация. Но къде минава границата, „като че ли" обособяваща тези две стратегии - „фикционална" от „не-фикционална", е недопустимо да се определя. Всички опити, например да се идентифицира А. П. с реалната личност Александър Пушкин, разрушават (без да се съзнава) фикционалността. Редакторът издател е текстови продукт, реалност на текста, обитаваща конвенционалното пространство на текста. Приемайки го само за маска на реалната личност Пушкин, би следвало да тръгнем да издирваме и реалната личност „помешчика от Ненарадово", а защо не и гроба на Белкин. В този смисъл, е невъзможна и еднозначна жанрова номинативност за текста „От издателя". Ние постоянно ще го четем като предговор, възприемайки го едновременно с това и „като че ли" не като предговор, без обаче да сме напълно сигурни и уверени, че четем и повест.

И така, въведението гради своята идентичност срещу конвенцията („открит ръкопис") и съответстващата й рецептивна норма. То е предизвикателство срещу рецепционния хоризонт, читателят се въвежда в пространство, изпълнено от противоречия и съмнения. Интенционален код на текста е смисловото пропадане. Срещу реториката на уверението стои рецептивният акт на съмнението. „От издателя" се строи като дискурс на въпросите, а не на отговорите. Това е странен текст, който не желае еднозначно да се авто-идентифицира - той е и не е в конвенцията, е и не е обективен текст, е и не е фикционален текст.

(Забележка: Текстьт е част от по-цялостно изследване върху идентичността на „Повести покойного Ивана Петрввича Белкина".)

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Срв. с тяхното всъщност „второ" издание: Повести, изданные Александром Пушкином. Санктпетербург, печатано в типографии X. Гинце. 1834. Книгата включва всички печатани до момента прозаични творби на автора:

„Повести Белкина"; „Две главы из исторического романа: 1) Асамблея при Петре I; 2) Обед у русского боярина"; „Пиковая дама". „Двете глави" са печатани преди това анонимно: първата - в алманаха „Северные цветы" (1829), а втората - във в. „Литературная газета"(1830). [обратно]

2. Впечатлително е, че първият български преводачески прочит на „Повестите" изключва въведението от книгата. Срв.: А. С. Пушкин. Пет повести. Превел Д. Г. Туйков. С., 1899. [обратно]

3. Вж. Бочаров, С. Поэтика Пушкина. М. 1974, с. 128-139. [обратно]

4. Северная пчела, 1831, № 255. Цит. по: Русская критическая литература о произведениях А. С. Пушкина. Собрал В. Зелинский. Изд. третье. М., 1903. Т.1, с. 136-137. [обратно]

5. Гукасова, А. Г. „Повести Белкина" А. С. Пушкина. М., 1949, с. 75. Вж. и преработения вариант на същата книга: Болдинский период в творчестве А. С. Пушкина. М., 1973, с. 203-206. [обратно]

6. В кн.: Jan van der Eng, A. G. F. van Holk, Jan M. Mejer. The Tales of Belkin by A. S. Pushkin. 1968. Mouton. The Hague. [обратно]

7. Вж. Бочаров, С. Цит. книга, с. 128-139. [обратно]

8. Kodjak, A. Pushkin's Belkin. 1979, Slavica Publishers, Columbus, Ohio. [обратно]

9. Вж. Ходрова, Д. Текстът като място на тайната (Тематизацията на текста в прозата на XX век). - Литературна мисъл, 1994, № 2, с. 72. [обратно]

10. Пак там. [обратно]

11. Българските цитати се дават по: А. С. Пушкин. Избрани произведения в шест тома. Т. 5 (Романи и повести). С., 1972. В скобите се посочва страницата. [обратно]

12. Вж. Kodjak, A. Pushkin's Belkin..., op., cit. [обратно]

13. Имам предвид прочита на Н. Гей. Вж.: Гей, Н. Проза Пушкина. М., 1989, гл. III - „Белкин - повествователь". [обратно]

14. В теоретичен план тези проблеми са подробно развити в: Benstock, Sh. At the Margin of Discourse: Footnotes in the Fictional Texts. - PMLA, 1983, № 2. [обратно]

15. За релацията имплицитност - фикционалност вж.: Dolezel, L. Literary Text, Its World and Its Style. In: Identity of the Literary Text. (Ed. M. J. Valdes and O. Miller). Toronto, 1985, pp. 192-195. [обратно]

16. Вж.: Iser, W. The Act of Reading: A Theory of Aesthetic Response. Baltimore, 1978. (по-специално гл. IV. Interaction between Text and Reader). [обратно]

17. Вж.: Iser, W. Feigning in Fiction. In: Identity of the Literary Text..., pp. 204-231. [обратно]

 

 

© Христо Манолакев, 1999
© сп. Български език и литература, 1999
© Издателство LiterNet, 12. 06. 2000
=============================
Публикация в сп. Български език и литература, 1999, бр. 2-3.