Във влака София-Бургас малко преди Чирпан се чу цигулка.

(Извънредно спиране: точно на това място, във влака, “малко преди Чирпан” и преди десет години се запознах с Мето от Строителни войски, който ми подари следния монолог. А може и да не ми го е подарил, може да съм го откраднал. Ето го: ...и старшината вика: вий сте чакълът на земята. И ако чакълът се свърши, откъде ще минава експресът София-Бургас? - вика старшината. После плесне един-двама по вратовете и пак: не бойте се, вика, чакълът никога нема да се свърши... И, верно, не свършваше. Така свършваше монологът на Мето, със същото удивление, което ще видим сега по лицата на пътниците. Край на спирането.)

Всички пътници във вагона погледнаха стреснато вградените радиоточки, които никога досега не се бяха включвали. Мелодията не идваше оттам. След малко към цигулката се прибави и акордеон, а към тях от дъното на коридора се ухилиха двама цигани, единият (цигулката) с бомбе. С Минаха години, Еделвайс самотен нейде и Белите манастири успяха да покрият дъното на бомбето със стотинки и два по един книжни лева. После онзи с цигулката реши да смени темата, даде знак на акордеона да трае и в пристъп на признателност подкара едно неочаквано солово изпълнение. А стига бе, тоя мургав Найджъл Кенеди свиреше “Зима” на Вивалди и се справяше страхотно. Разбира се, преувеличено би било да твърдим, че всички пътници от коледния влак за Бургас можеха да разпознаят Вивалди. Найджъл Кенеди може би имаше повече шансове, тъй като точно по това време беше в България. Един от първото купе се провикна, че ще си прибере обратно парите, ако тоя не спре с изгъзиците. Найджъл сякаш не чу, но аверът с акордеона реагира моментално, сръга го и двамата в движение скършиха Вивалди на “Очи черные”. Забележителен преход, явно отработван в други подобни ситуации. С този ход двамата спечелиха още цели три книжни лева, поклониха се артистично, някой изръкопляска и като утихна всичко, циганинът с цигулката рече:

- Случайно да има човек от Карнобат?

Обади се една жена от купето, той влезе вътре, извини се и каза, че майка му живеела там, в махлата, първата къща на асфалтираната улица, синя, със салкъм в двора, Труфка й викали. Та ако минава оттам, само да й каже син ти е добре, много убаво свири, пари изкарва и му имат уважението. В този момент влакът закова на Чирпан и човекът хукна да слиза.

Вече към Стара Загора жената се сети, че не беше питала за името на циганина. Мето, казах аз, Мето му е името. Тя ме погледна изненадано, после реши, че се шегувам и подхвърли, че те всички цигани май точно тъй се казват.

Това е историята за Мето, който между Белите манастири и Очи черные, можеше да ти пробута на черно и малко Вивалди. С риск да отнесе някой шамар или поне да остане с празна шапка.

На другата сутрин вестниците щяха да пишат, че с виртуозното си изпълнение на “Годишните времена” Найджъл Кенеди скри шапката на софийските ценители снощи в НДК.

Гаустин седеше на пейка в парка и четеше вестник. До него се приближи циганка.

- Виждам те, цял те виждам - рече бързо циганката, - дай си ръката да ти кажа.

- Не, благодаря - кротко отвърна Гаустин, без да вдига глава от вестника.

- Черна магия имаш, бе човек, не ти ща пари, ще ти дам коренче да я развалиш.

- А стига де - рече Гаустин по-твърдо и отгърна следващата страница.

- Кажи барем какво пише за времето - примирено рече жената.

Гаустин потърси с поглед колонката долу вдясно на страницата, където винаги стоеше прогнозата, но този път там нямаше нищо такова. Сети се, че вчера от първа страница съобщаваха как са откраднали прогнозата за времето.

- Няма време. Откраднали са го - мрачно отвърна Гаустин, щеше да добави циганите, но се въздържа.

- А бе човеко, кажи ми поне колко е часът - примоли се циганката. - Мъж ми пие, децата голи...

- 14 и 32!

Е, изкярих пак нещо от тая циция - помисли си циганката, макар полученото да беше твърде малко утешение.

Все успяват да си изкрънкат, лепи им се по ръцете, на и времето - помисли си Гаустин, извади от чантата малък тефтер и си записа нещо.

Влиза циганката в поликлиниката, отива право на рецепцията и вика:

- Каде е доктора по сиганчетата?

- Чакай сега, ако имаш болно дете, трябва да го доведеш.

- Аз болно нямам. Искам доктора да ми гледа за сиганчетата.

- Искаш да те прегледа?

- Искам, я. Моят да вземе да ми открадне мензишката и да ми тури там сиганчета. Два месеца нямам мензишка, а като я няма мензишката, имам сиганчета. Той много бара моя. Той и на други сиганки им е крадвал мензишката. Много бара, много. Един път от брат си два гюма крадна. Каде е доктора, да ми казва как да си я зема пак мензишката...

(Последната история ми я подари моята приятелка Албена. Тя самата я откраднала преди петнайсетина години от една своя съученичка. Но историята не била и на съученичката, а крадена от по-голямата й сестра. Та тази именно сестра била медицинската сестра от рецепцията на онази поликлиника.)

Защо писателите крадат като дърти цигани? Че на кой не му харесва да краде мензишки и на тяхно място да турга по някое хубаво като приказка циганче.