Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ЗАКЪСНЕЛИЯТ ДАР

Георги Господинов

web

И вървеше, вървеше по осветените улици, спираше под лампите, зяпаше роенето на снежинките, отваряше уста като в детството си и изплезваше език под боцкащите ледени капки. До полунощ оставаше още час и оредяващите минувачи дори не го поглеждаха - градът беше претъпкан със скитници и чалнати хора.

И вървеше, обзет от странна веселост, този град му принадлежеше с всичките си улици, внезапни пресечки, скътани безистени и топли шахти. Можеше да направи цяла една топография на клошаря.

Година и повече, откакто потъна в този паралелен град на скитащи бездомници, който все повече се разрастваше. Харесваше му да е напълно анонимен. Никакви връзки повече.

Подмина магазин за телевизори. Нямаше навик да се заглежда по витрини, тъкмо завиваше, когато нещо го спря. Магазинът, разбира се, беше затворен, добре осветен, но един от телевизорите на витрината работеше и това, което мерна с ъгъла на окото, му се стори странно и познато едновременно. Забави крачка. Върна се... По телевизията се излъчваше същата улица, в същата тази вечер и той беше в кадър. Човекът от екрана си извади ръката от джоба заедно с него. Уплаши се, че отново полудява. Не беше се поглеждал от много време. Протрита шуба, да, това беше неговата шуба, скъсана точно там, малко над лакътя. Вдигна ръка към брадата си, не знаеше че е избуяла толкова. Оня от телевизора повтори същото движение. Направи крачка-две назад, фигурата от екрана сякаш се смали. Приближи се. Сега беше на фокус. Приближи се още, почти опря нос в стъклото на витрината. Целият телевизор се  изпълни с червен от студа, малко гърбав нос и гъста брада. Виждаха се дори снежинките по нея. Огледа се наоколо.

Сигурно наближава полунощ. Тази Нова година е по-специална, и почти никакви хора не се мяркат наоколо. Никой не снима. Нито следа от камери. Сигурно се крият някъде. Снимат го тайно иззад ъгъла и му гледат сеира. И всички по къщите сега са си пуснали телевизорите и също му гледат сеира. Тази мисъл го порази. Снимат го! Няколко милиона следят всяко негово движение. Очакват да видят какво ще направи. Да избяга? А дали са наистина няколко милиона? Не можеше да се отлепи от мястото си. Лепилото на толкова много очи го държеше пред телевизора. Имаше чувството, че ако се отдели, ако само за секунда излезе от кадър, ще се стопи като снежинка. Нещо все пак трябва да направи. Онези очи чакат. Трескаво започна да си оправя дрехите. Опита се да закопчае единственото останало копче, макар да знаеше, че няма да успее, защото иликът отдавна се беше разпрал и то свободно се изхлузваше. Неволно приглади брадата си, прокара ръка през косата. Дори се извърна леко надясно, за да прикрие разпраното място над лакътя.

Добрее... Щом са решили да се забавляват точно с него в последната нощ на века. Като си нямат други занимания. Точно с него. Никога, и през оня му живот, не бяха го показвали по телевизията. Хората, дето се явяват на екрана, са от друг свят. Е, тайно винаги им е завиждал. Даже си е мислил какво ще каже, ако го спрат случайно, ей тъй, на улицата, нали спират всякакви, и му зададат най-обикновен въпрос. Да речем, доволен ли сте от живота днес. Задават такива въпроси. Беше си приготвил различини варианти за отговор. Никога не го спряха. А сега, в най-важната нощ той е гвоздеят на цялата програма.

Представи си ги - много мъже и жени, топли стаи, разговори, щъкащи деца, много пиене, свещи, пластмасови елхи, карамелизирани пуканки. И той, умножен във всеки дом. Да говори, по-скоро да започне да говори, да им натрие носовете. Да ги наругае. Грозно да ги напсува, както цял живот си е псувал наум. Първата дума, която изрече, учуди и него самия.

Ало... Има ли някой? Пауза. Глупости... От кого чака отговор? Не, не, да пробва с друго!

Добър вечер на всички. Това е последната нощ на... Леле, как го докара, като ония дето всяка вечер четат новините. Не било лесно. Цялата му ярост се стопи. Огледа се безпомощно. Подозрително празна улица, нищо чудно да е декор.

Вижте, аз съм... стоя тука на улицата... не знам кой ме снима. Сигурно е станала грешка. Не знам с какво да ви забавлявам. Ако жена ми ме гледа сега, бившата ми жена де... изобщо... нищо лошо... добре съм.

Сега ще се отпусна и ще измисля нещо смешно. Една минутка само. Да пуснат реклама.

Обръща се с гръб и вади шишенце от джоба, надига го, отпива.

Ето, така е добре. И без това новогодишните програми бяха много тъпи. Ами да, тъпи бяха. Като малък много исках да вляза в телевизора. Щях да се вмъкна вътре точно като дават някой индиански филм и да си остана завинаги там, в индианския филм. Сега си викам, добре, че не съм го направил, защото индианските филми всъщност бяха гедеерски, нали си ги спомняте. Ментета. И цял живот в някакво менте, не че иначе... Май стана тъжно за нова година.  Аз сега ще измисля някой... Знаете ли го оня виц за мъжа, дето... Не, не, тоя е малко мръсен за телевизията. Ами оня, дето два еднояйчни близнака си приказват в корема на майката и единият вика, ей, кво ли е навън, как ще е тоя живот. Изобщо, страх го е. А другият отвръща: еба ли... извинявам се... казва ли ти някой, оттам никой не се е върнал. Е, не беше много смешен.

Аз даже не знам колко е часът. Може да остават няколко минути до дванайсет. И вие сега да чакате новогодишното приветствие... Обаче никой не идва. И мене не ме прекъсват. Не знам... Да пуснат музика. Да дойде президентът тука. Аз даже камери не виждам. Бях чел, че те вече могат от космоса да снимат всичко. Лети си някоя станция и те снима, а ти не подозираш. Мислиш, че никой не те гледа, вървиш си или се опитваш да откраднеш вестник от будката, пък те следят и снимат. И нощно време виждат. Имат такива уреди. Един разправяше, че даже в клозета надничат, с извинение. Ако не ви е интересно, просто спрете телевизора. Не знам докога трябва да говоря. Някой ще дойде ли да ме смени... Честна дума, не знам. Просто минавах оттука. Даже... не знам какво да кажа. Да поздравя някой. Имам само една стара леля, на баща ми, бог да го прости, сестра. Ама тя няма телевизор. Божее, как щеше да се радва мама, ако можеше да ме види. А, сетих се за една новогодишна история. Аз ще седна малко, защото тук е такъв студ.

Като бях малък, за всяка нова година пишех тайно по едно писмо на Дядо Мраз да ми донесе фотоапарат. Имахме един съсед и той ходеше по цял ден с такъв апарат, с кожена каишка, да снима по сватбите. Много исках същия. И всяка година пиша. И ходя тайно да пускам писмата в градската поща. Без марки, без нищо. Нито веднъж не получих фотоапарат. Получавах пуловери, книги, топка, веднъж дори пистолет с капси. Аз обаче исках фотоапарат. Това исках, сънувах го даже. На никой не казвах, но чаках. Вече слагах марки на пликовете и пак нищо. Това, което много искаш, никога не идва. Обаче не е така. По лошото, е, че не е така. Една зима, бях се тъкмо върнал от казармата, забравил и фотоапарат, и всичко, си останах сам на Нова година. На вратата се чука, пък никой не съм канил. Отварям, а там стои един Дядо Мраз. Брадата му се беше разлепила, крачолите на панталоните му се виждат. Вие ли сте, вика, тоя и тоя. Аз съм, викам. И той бърка в чувала и вади един фотоапарат, в кожена калъфка, с презрамка. Зенит, от старите. Същия, дето го исках навремето. Подаде го и си тръгна. Стоях като треснат. Изтичах да питам кой го праща, но вече беше изчезнал. Това ако не е чудо. Е, може да съм се изпуснал някъде, в казармата има всякакви зевзеци, и да са го пратили за майтап. Подаръкът обаче дойде. Десет години по-късно. Десет години... Държах го в ръцете си и ми стана толкова криво, ама толкова криво. Седнах и ревах, ревах, и не знаех защо рева. Защо не го получих аз този фотоапарат преди десет години. За какво ми е сега, какво да го правя. Ако нещо не стане веднага, като го искаш, по-добре после хич да не става. На и сега. Цял живот никой не те заглежда, камо ли да те снима, и баш на Нова година...

Пукотевицата от балконите и фойерверките дойдоха неочаквано и секнаха речта му. Той разбра, че е настъпил новият век, но никой не идваше да го смени. Длъжен беше да продължи предаването. Имаше мисия. Вятърът се усилваше, снегът сега не падаше кротко, а се завихряше над тротоарите. Той вече не говореше, просто стоеше и гледаше в екрана, даваше образ на оня отсреща, поддържаше го, както се поддържа загасващ огън.

На сутринта единственият включен телевизор на витрината, от онези рекламните с вградена камера, излъчваше сгънат на две човек с широко отворени очи. На улицата пред магазина нямаше жива душа.

 

 

© Георги Господинов, 2000
© Издателство LiterNet, 01. 05. 2000
=============================
Първо издание, електронно.