ТЕМПОРАЛНИТЕ ОРИЕНТАЦИИ, КОИТО ИЗГРАЖДАТ  ЗНАЧЕНИЯТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ГЛАГОЛНИ ВРЕМЕНА [1]

Георги Герджиков

 

 web

 

Според броя и характера на темпоралните ориентации, които формират значенията им, в българската темпорална система се обособяват четири групи времена - неотносителни (директни) неперфектни; относителни (индиректни) неперфектни; неотносителни (директни) перфектни и относителни (индиректни) перфектни.

1.1. Да започнем с най-простия случай - с неотносителните неперфектни времена [2]. Това са времената с проста ориентация - С, Ао и Б, при които действието (Д) е пряко ориентирано към момента на говоренето (МГ) или още - към акта на комуникацията (К). Съответно С изразява едновременност, Ао - предходност, а Б - следходност на Д към К. Това може да се представи графически, чрез нагледно изображение, по следния начин (вж. фиг. 1).

Ао - чéте                             С - четé                       Б - ще чете

                 >                                          >                                      >

                                 о                                >

                                                                    К

Фиг. 1

Да означим отношението 'едновременност' чрез знака „ . „, отношението 'предходност' - чрез знака „>„, а отношението 'следходност' - чрез знака „<„. Нека да въведем още знака „:„ със значение 'дадената категория изразява...'. В такъв случай значенията на разглежданите времена могат да бъдат представени чрез следните формули:

С   : Д  .  К

Ао : Д > К

Б   : Д < К

1.2. Да се спрем сега на относителните (индиректните) неперфектни времена - И, БвМ, а в някои езици и Ао₂ (индиректен корелат на Ао). При тях Д се ориентира вече не към К, а към допълнителен ориентационен момент в миналото. Този момент е не само „момент, за който се говори„, както се определя традиционно, но и „момент, от гледна точка на който се говори„, тъй като основните темпорални отношения на едновременност, предходност и следходност свързват ориентирания елемент с този момент и съответно обстоятелствени изрази от типа преди това, по-късно и под. се задават от гледна точка на този момент. Да означим въпросния момент чрез М'. Графически разглежданите времена могат да се представят чрез сумарно, сборно изображение по следния начин (вж. фиг. 2).

Ао₂                          И - четеше                              БвМ - щеше да чете

        >                            >                                >

                              о                           о        >

                                                        М'                                                  К

Фиг. 2

Съответно формализираното описание на значенията на разглежданите времена ще има вида:

И  :  Д  .  М', М' > К

Ао₂ :  Д > М', М' > К

БвМ  :  Д < М', М' > К

Време от типа на Ао₂ съществува например в турски език - това е едно от двете минали предварителни в турски (така от глагола oku-mak 'чета' съответната форма ще гласи: oku-du-y-du) [3].

Нека да обърнем внимание върху следното. Както показват и формулите, при разглежданите времена първият елемент се намира в пряко отношение с втория, а вторият - с третия, като отношението между първия и третия елемент е не пряко, а опосредствано. Това е известно на лингвистическата традиция, но спецификата на опосредстваните отношения там не е изследвана задълбочено. Опосредствано отношение между дадени два елемента означава, че по принцип първият може да заема всяко положение (на предходност, едновременност или следходност) спрямо елемента, с който той е в опосредствано отношение, срв. при БвМ: -Дойде ли Иван? -Не зная, щеше да идва (може да е дошъл, може да идва сега, може идването му все още да предстои). Нека да означим това положение като тризначно отношение на Д към К или съкратено тризн. Д~~К. Всички подобни отношения могат да се представят и графически, срв. напр. при БвМ (вж. фиг. 2a).

                                                        БвМ

                                                 >        >        >

                        о                о                        >

                                            М'                               К

Фиг. 2a

В други случаи обаче между непосредствените отношения възникват логически зависимости, които ограничават положенията на първия елемент спрямо ориентира, с който той е в опосредствано отношение. Така при И вече имаме двузначно отношение между Д и К, т.е. двузн. Д~~К, срв. - Учи ли Иван? - Не зная, одеве учеше (Иван може да е престанал да учи, но може и да продължава да учи. Не може обаче той тепърва да започне да учи, защото това противоречи на отношенията Д  .  М', М' > К). И накрая при Ао₂ имаме еднозн. Д~~К, защото Д > М' и М' > К => Д > К, т.е.  еднозн. Д~~К. На друго място авторът разглежда спецификата на всички опосредствани отношения в българската темпорална система, като следствията се извеждат по дедуктивен и формализиран начин, поради което тук въпросът само се маркира.

1.3.1. По-нататък следва групата на перфектните неотносителни (директни) времена. Въпросът за спецификата на перфектните времена отдавна предизвиква дискусии в езикознанието. В някои описания перфектните времена се разглеждат като резултативни (при последователното прокарване на този подход опозицията ‘неперфект’- ‘перфект‘ следва да се разглежда не като темпорална, а като „вид в широк смисъл„). В други описания те се разглеждат като обикновени относителни времена за изразяване на предшествие на Д спрямо допълнителен ориентационен момент. В трети описания перфектните времена се считат и за относителни, и за резултативни (такова е положението и в работите на Л. Андрейчин, срв. Андрейчин 1938, с.7, 42-48, 50, 51, 53, 54, Андрейчин 1944, с.238-247, 252-254, 259, Андрейчин 1957).

От наша гледна точка, спецификата на перфектните времена не може да се сведе до признака ‘резултативност’ (нито пък до някой друг признак, „видов в широк смисъл„, срв. напр. термина ‘завършен вид’ (aspect accompli), чрез който редица френски изследователи се опитват да характеризират спицификата на тези времена). Така за резултат в пряк смисъл може да се говори само при т.нар. статални употреби на перфектните времена. В останалите случаи се налага да се говори за „резултат в абстрактен смисъл„, но дори и този неточен и неопределен термин е неподходящ за редица употреби. Нека да добавим и това, че в редица езици съществува и същинска категория ‘резултатив’, като в някои от тях опозицията ‘нерезултатив’ - ‘резултатив’ свободно се комбинира с опозицията ‘неперфект’ - ‘перфект‘, което недвусмислено показва, че става дума за две различни опозиции.

От друга страна обаче, перфектните времена не могат да се обяснят и като обикновени относителни времена за изразяване на предходност на Д към момент-посредник. Освен че по този път също не могат да се обяснят редица особености в употребите на перфектните времена и темпоралната характеристика на П съвпада с темпоралната характеристика Ао, по този начин се смесват опозициите ‘неперфект’-‘перфект‘ и ‘директност’-‘индиректност’, а както авторът отдавна настоява (срв. Герджиков 1973, Герджиков 1974, Герджиков 1976), само при последователното разграничаване на тези две опозиции можем да получим приемлив системно-структурен модел на българската темпорална система.

От наша гледна точка, семантичната основа на опозицията между неперфектни и перфектни времена се състои в следното. При неперфектните времена чрез основните темпорални отношения на предходност, едновременност и следходност със съответния ориентационен момент (К или М') се съотнася самото Д. От друга страна, при перфектните времена чрез същите отношения на предходност, едновременност и следходност с ориентационния момент се съотнася не Д, а периодът след приключването на Д (постакционният период), за който се говори. Съответно при тях, от гледна точка на ориентационния момент, се говори пряко за постакционния период, а предходното Д се взема във връзка с него. Именно по тази причина този период може да се нарече още актуализационен период (което съвсем не е равнозначно на „актуализация на последиците от действието„, където под последици се разбира някакъв вид (конкретен или абстрактен) резултат). Да означим актуализационния период чрез А'. По такъв начин и М', и А' са елементи, зададени от контекста, но докато М', подобно на К, е неразчленен момент, А', подобно на Д, е разчленен период. Именно поради това А', подобно на Д, може да бъде едновременен на ориентационния момент, което ще рече, че една от фазите на разчленения период съвпада с ориентационния момент. На друго място тази гледна точка ще бъде обоснована много по-подробно.

1.3.2. И така, като изхождаме от казаното, секторът на перфектните неотносителни (директни) времена може да се опише по следния начин. Нека да приемем при нагледните схеми да означаваме актуализационния период А' чрез пунктирана вълнообразна линия, завършваща (както и символът Д) със стрелка. В такъв случай перфектните неотносителни времена могат да се представят чрез сборно изображение по следния начин (вж. фиг. 3).

Пл₂ - беше чел₂                              П - чел е                     Бпр - ще е чел

                 >~~~~>                       >~~~~>                 >~~~~>

                                    о                               >

                                                                    К

Фиг. 3

Чрез Пл₂ означаваме перфектния корелат на Ао. Във френски език напр. това е passй antйrieur (il eut lu) за разлика от перфектния корелат на И - plus-que-parfait (il avait lu). В стиловете, в които ролята на Ао се поема от passй composй (il a lu) по законите на формалните противопоставяния спрямо този член се създава нов по форма перфектен корелат - passй surcomposй (il a eu lu). В български език перфектният корелат на Ао закономерно трябва да получи форма беше (бе) чел₂, т.е. той съвпада по форма с перфектния корелат на И - беше чел₁.

Формализираното описание на значенията на разглежданите времена има вида:

П  :  Д > А', А'  .  К

Пл₂  :  Д > А', А' > К

Бпр  :  Д > А', А' < К

Във връзка със спецификата на съответните опосредствани отношения, без обяснения ще отбележим само, че тук при Бпр имаме тризн. Д~~K, а при Пл₂  и при П - еднозн. Д~~K. Предоставяме извеждането на съответните зависимости на читателя.

1.4. И накрая идва групата на перфектните относителни времена - Пл₁, Пл₃ и БпрвМ. При тях основните темпорални отношения на предходност, едновременност и следходност съотнасят с миналия момент М' актуализационния период на съответното действие - А'. По такъв начин при тях между Д и К имаме два елемента - посредници - А' и М'. Съответно това са времена с три последователни реални ориентации. Графически чрез сборно изображение те могат да се представят по следния начин (вж. фиг. 4).

Пл₃                            Пл₁ - беше чел₁        БпрвМ - щеше да е чел

              >~~~~>               >~~~~>                       >~~~~>

                          о                            о       >

                                               М'                                                       К

Фиг. 4

П. Чрез Пл₁ се означава перфектният корелат на И и съответно относителният корелат на П.Чрез Пл₃ се означава предходният корелат на Пл₁  и съответно относителният корелат на Пл₂. Във френски език напр. и по семантика, и по закономерностите на формалните отношения тази роля се изпълнява от т.нар. plus-que-parfait surcomposе (il avait eu lu).

Съответно формализираното описание на значенията на разглежданите времена ще има вида:

Пл₁  :  Д > А', А'  .  М', М' > К

Пл₃  :  Д > А', А' > М', М' > К

БпрвМ  :  Д > А', А' < М', М' > К

При тези времена имаме единично опосредствани отношения на Д към М' и на А' към К и двойно опосредствано отношение на Д към К, което ще бележим като Д~~К₍₂₎. Във връзка със спецификата на съответните опосредствани отношения без обяснения ще отбележим, че при Пл₃ имаме еднозн. Д~~М', еднозн. А'~~К и еднозн. Д~~К₍₂₎, при Пл₁ имаме еднозн. Д~~М', еднозн. Д~~К₂, но двузн. А'~~К, а при БпрвМ имаме тризн. Д~~М', тризн. А'~~K и тризн. Д~~К₍₂₎.

 

 

2. Описание на всички системообусловени отношения на равнището на конкретните елементи

2.1. Изложената по-горе система на описание отчита само реалните (действителните) ориентации, които участват във формирането на значенията на времената. Нека да означим тази система на описание като система I^А. Разглежданата система I^А не отчита всички системообусловени свойства на времената. За изграждането на системообусловените значения на времената играят роля и определени негативни свойства, т.е. играят роля не само реалните ориентации, но и отсъствието на определени ориентации, противопоставено на наличието на тези орентации в значението на други времена. Така, ако на основата на описанието по-горе се опитаме да характеризираме семантичната основа на релевантните опозиции, следва да се каже, че напр. перфектните (предварителните) времена се характеризират с наличието на отношението Д>А', докато неперфектните (непредварителните) - с отсъствието на такова отношение или че индиректните времена се характеризират с наличието на отношение М'>К, докато директните - с отсъствието на такова отношение, т.е. следва да отчитаме и дадени „значими отсъствия„ или иначе - нулеви отношения. Поради това, че не отчита нулевите отношения, система на описание I^А не може да направи експлицитна разлика напр. между българските времена с проста ориентация - Ао, С и Б, и значенията на времената в език, който различава само времена с проста ориентация (напр. руски език). Така при описание от такъв тип и руското прошедшее время, и българският Ао еднакво ще отговарят на формулата Д > К, когато всъщност най-елементарната съпоставка показва, че руското прошедшее время отговаря и на българския Ао, и на българския И, и на българския Пл, а в дадени случаи - и на българския П. По такъв начин, за да бъдат описани всички свойства на системообусловените значения на времената, във формализираното описание следва да получат експлицитно обозначение чрез съответните символи и нулевите ориентации, т.е. отсъствията на ориентации, противостоящи на наличията на ориентации в значенията на други времена.

2.2. Нека да приемем, че формулата А~В означава: „Елементът А се намира в (пряко или косвено) отношение с елемента В„, а формулата А~В означава: „Елементът А не се намира в отношение с елемента В„. При това положение, като се отчитат и нулевите (т.е. всички системообусловени) ориентации, значенията на българските глаголни времена могат да бъдат представени по следния начин:

С   :  Д~А', ~М',  .  К

Ао :  Д~А', ~М',   > К

Б   :  Д~А', ~М',   < К

П   :  Д  > А', А'~М', А'  .  К

Пл₂ : Д  > А', А'~М', А' > К

Бпр : Д  > А', А'~М', А' < К

И   :  Д~А',  .  М', М' > К

Ао₂  : Д~А', Д > М', М' > К

БвМ  : Д~А', Д < М', М' > К

Пл₁  :  Д > А', А' .  М', М' > К

Пл₃  : Д > А', А' > М', М' > К

БпрвМ  : Д > А', А'< М', М' > К

Необходимо е да се направят следните разяснения към приведените по-горе формули. Следва да се има предвид, че във веригата от темпорални отношения редът на елементите отляво надясно е зададен, срв. Д/А'/ М'/К. При това в случай че даден факултативен елемент отсъства, елементът, който се намира в ляво от него, започва да се ориентира пряко към следващия в дясно елемент. Така във формулата на И  от Д~А' следва Д~М', а отношението между Д и М' се конкретизира в Д  .  М' и т.н. Тези зависимости могат да бъдат формулирани в по-разгърнат вид, но за нашите цели тук това не е нужно.

Нека да означим разглеждания начин на описание като система на описание I^Б. Подобно на система I^А (и за разлика от система II, за която ще стане дума по-долу), при система на описание I^Б отношенията се описват на равнището на конкретните елементи - Д, А', М' и К. За разлика от система I^А  обаче (и подобно на система II), при система на описание I^Б се описват всички системообусловени отношения.

 

 

3. Описание на равнището на облигаторните елементи

3.1. Както видяхме, съществуват четири елемента, отношенията между които изграждат значенията на българските глаголни времена - Д, А', М' и К. Сред тях елементите Д и К са облигаторни - те са налице в значението на всяко време, а А' и М' са факултативни - те са присъщи само на значенията на част от времената. Във връзка с това Д и К са съответно крайното (абсолютно) ориентирано и крайният (абсолютен) ориентир, докато А' и М' са елементи посредници. От друга страна, Д и А' представляват разчленени, развойни темпорални периоди (съответно облигаторен и необлигаторен); а К и М' представляват неразчленени отрязъци от време - моменти (съответно облигаторен и необлигаторен). По такъв начин конкретните елементи могат да бъдат класифицирани, както е показано на фиг. 5. Съответно може да се каже, че факултативните елементи - посредници представляват своеобразна модификация на облигаторните.

конкретни елементи

развойни (разчленени)                 неразчленени

периоди                                          моменти

                

облигаторен                       факултативен облигаторен               факултативен

(краен)        (посредник)    (краен)                        (посредник)

Д                                         А'                    К                                             М'

Фиг. 5

 

3.2. По-нататък, ако разгледаме внимателно темпоралните ориентации, които формират значението на времената, ще видим, че освен облигаторните елементи Д и К, за всички времена е характерно още нещо облигаторно. Така при всяко време е налице непосредствено отношение на предходност, едновременност или следходност между даден развоен период (все едно дали той е Д или А') и даден момент-ориентир (все едно дали той е М' или К). Да означим развойния период и момента, свързани чрез непосредствено отношение на предходност, едновременност или следходност, съответно чрез А и М. По такъв начин А и М също са облигаторни елементи (защото са носители на задължително отношение), но на едно по-абстрактно равнище - така ролята на А може да бъде изпълнявана и от Д, и от А', а ролята на М - и от К, и от М'. Това означава, че конкретните облигаторни елементи Д и К могат да съвпадат съответно с абстрактните облигаторни А и К, но могат и да не съвпадат с тях. По такъв начин облигаторните елементи могат да се класифицират, както е показано на фиг. 6. Съответно значението на всяко време може да бъде описано чрез отношенията между четирите облигаторни елемента - Д, А, М и К.

облигаторни елементи

развойни периоди             неразчленени моменти

                

конкретен               абстрактен      конкретен                   абстрактен

Д                             А                     К                                 М

Фиг. 6

3.3. И така, като изхождаме от казаното, на равнището на облигаторните елементи значението на времената може да бъде представено по следния начин (знакът "=" означава съвпадение (тъждество) между даден конкретен и съответния абстрактен елемент):

С  :  Д = А, А  .  М, М = К

Ао  :  Д = А, А > М, М = К

Б  :  Д = А, А < М, М = К

И  :  Д = А, А  .  М, М > К

Ао₂  :  Д = А, А > М, М > К

БвМ  :  Д = А, А < М, М > К

П  :  Д > А, А  .  М, М = К

Пл₂  :  Д > А, А > М, М = К

Бпр  :  Д > А, А < М, М = К

Пл₁  :  Д > А, А  .  М, М > К

Пл₃  :  Д > А, А > М, М > К

БпрвМ  :  Д > А, А < М, М > К

3.4. Разгледаните описания не следва да се противопоставят едно на друго като описания с различна степен на адекватност - всяко от тях е вярно и адекватно на своето равнище на абстракция. Така системата на описание I^А представя само реалните отношения на равнището на конкретните елементи - при нея нулевите отношения могат само да се подразбират от съпоставката на формулите на времената от различните сектори на системата. Системата на описание I^Б представя вече експлицитно и нулевите отношения и по такъв начин представя всички системообусловени отношения на равнището на конкретните елементи. Системата на описание II също представя и нулевите отношения, но под формата на тъждество на даден конкретен и даден абстрактен елемент. По този начин обаче тя предава и още една много важна особеност - облигаторното за категорията непосредствено отношение на предходност, едновременност или следходност между разчленен период - ориентирано и неразчленен момент - ориентир. (Между другото, описанието, дадено в Герджиков 1984, с. 79-83, е от типа на система II.)

 

 

4. Опозитивните отношения

На въпроса за релевантните опозиции, които изграждат българската темпорална система, авторът се е спирал нееднократно на други места (срв. Герджиков 1973, Герджиков 1974, Герджиков 1976, Герджиков 1984, с.79-83, с.194 и сл., 213 и сл.). Целта на тази работа е да се уточни семантичната основа на опозициите. От гледна точка на формализираното описание на равнището на облигаторните елементи, времената, които включват отношение Д > А, са перфектни (предварителни), а времената, които включват отношение Д = А, са неперфектни (непредварителни); времената, които включват отношение М > К, са относителни, времената, които включват отношение М = К, са неотносителни; времената, които включват отношение А > М, са предходни и следователно неследходни, времената, които включват отношение А < М, са следходни и следователно непредходни, а времената, които включват отношение А  .  М, са едновременни (не­пред­ход­ни и неследходни) [4]. Семантичната основа на опозициите може да се експлицира и на базата на другите системи на описание. Както е показано в работите на автора, диференциалните признаци, които изграждат значението на времената, също могат да бъдат представени чрез формули на теоретико-множествена основа. Релевантността на споменатите опозиции се доказва по няколко различни пътища. Така в ситуация на синтагматична неутрализация при всяка от пропорционалните опозиции немаркираните членове могат да се употребяват вместо съответните маркирани. Нещо повече, в български език съществуват контексти, в които се неутрализарат опозициите по два и дори по три признака. По-нататък, в рамките на маркираните модуси на изказване се подлага на парадигматична неутрализация опозицията ‘директност’ - ‘индиректност’, в рамките на двойно маркирания пасив - опозицията ‘непредварителност’ - ‘предварителност’, а в рамките на простото условно наклонение се неутрализират всичките темпорални опозиции без ‘директност’ - ‘индиректност’. И накрая опозитивните отношения в плана на съдържанието намират иконическо отражение в структурата на плана на израза. От наша гледна точка всичко това доказва по безспорен начин, че именно това са релевантните опозиции, които изграждат българската темпорална система.

 

 

5. Предлаганият модел и някои други интерпретации

 5.1. Ако направим едно сравнение между предлагания модел и традиционната интерпретация, която доби завършен вид в работите на Л. Андрейчин, ще видим, че при повечето времена традиционната интерпретация вярно определя броя на реалните ориентации, характерни за съответното време, но не и техния характер - така под общия термин "момент или период, за който се говори" тя смесва два различни елемента-посредници - А' и М'. Съответно зад традиционното понятие 'относителни времена' всъщност се крият перфектните и/или индиректните (относителните в ревизиран смисъл) времена. И доколкото редица работи, в които се прави системно-структурен анализ на българските глаголни времена, възприемат тези положения на традиционната интерпретация, те допускат наличието на опозиция между С, Ао и Б като абсолютни времена и всички останали времена като относителни, когато всъщност зад това деление стоят две релевантни опозиции - 'непредварителност' - 'предварителност' и 'директност' - 'индиректност' ('неотносителност' - 'относителност' в ревизиран смисъл). Такова е напр. положението в моделите на В. Станков и на И. К. Бунина (срв. Станков 1966, с.19-25, Станков 1969, с.192-196, Бунина 1970, с.29-44, срв. и критичния анализ на въпросните модели в Герджиков 1973, Герджиков 1975), независимо от немалките различия, които съществуват между тези модели. Така В. Станков свежда перфектните времена до обикновени относителни времена за изразяване на предходност на Д към допълнителния ориентационен момент, поради което в неговата интерпретация традиционното деление абсолютни-относителни времена е прокарано по най-последователен начин, макар и да не е отразено експлицитно във формулите на опозициите. От друга страна, И. К. Бунина допуска, че допълнителният ориентир при относителните времена винаги се изразява от Д или от веригата Д на някое от абсолютните времена (срв. аналогичното допускане в Пенчев 1967). В последна сметка това води до третирането на относителните времена като „таксис„ - едно решение, което от наша гледна точка е уязвимо в редица отношения. Независимо от тези разлики обаче, и двата споменати модела споделят характерното за традиционната интерпретация смесване на елементите-посредници, характерни за перфектните времена и съответно за индиректните времена, и свързаното с това смесване на две различни опозиции: ‘непредварителност’ -‘предварителност’ и ‘директност’ - ‘индиректност’. В други интерпретации се акцентира върху резултативния характер на перфектните времена (срв. Пашов 1965) - едно положение, което също е набелязано в редица работи на Л. Андрейчин. Това обаче също не води до правилно разкриване на темпоралните опозиции - така дори и да оставим другите слабости на подобна трактовка (невъзможност по този път да се обяснят задоволително употребите на перфектните времена, нетемпоралният характер на този признак, наличие на същински резултатив наред с перфект в някои езици), опозицията 'нерезултативност' - 'резултативност' не може да се съгласува с традиционното деление абсолютни - относителни времена, без това деление да се ревизира.

Във връзка с всичко това нека да отбележим, че в лингвистичната литература, посветена на други темпорални системи от типа на българската (каквито са напр. темпоралните системи на повечето романски езици), се срещат сходни опити за решение и сходни слабости. Тези съвпадения съвсем не са случайни, защото интерпретацията на Л. Андрейчин явно се е опирала на европейската (и в частност на френската) лингвистическа традиция, където разглежданото деление на времената на абсолютни и относителни със съответното смесване на два различни елемента-посредници е твърде старо (то възхожда още към времето на т.нар. всеобща и рационална граматика).

Разглежданото смесване на два различни елемента-просредници не е преодоляно и в системата на описание на Х. Райхенбах (срв. Райхенбах 1980, с.287-298), която беше приложена от някои автори и към българските глаголни времена (Ницолова 1984, с. 76-83, Линдстедт 1985). От наша гледна точка системата на Х. Райхенбах страда от някои слабости, които, казано накратко, могат да се сведат до следното. Най-напред, Х. Райхенбах не отчита спецификата на езиковото отношение едновременност, което е различно от физическото понятие за едновременност, и не разграничава отношенията едновременност и тъждество, т.е. отношенията, които в нашето описание се предават съответно чрез знаците „ . „ и „=„. С това е свързан фактът, че в не­го­ва­та система не може да се прокара чисто темпорална разлика между категории като Ао (или простия претерит в дадени езици) и И. По-нататък, Х. Райхенбах също приема наличието на един елемент-посредник - в неговата система това е моментът на референтността - R. При това положение, ако се абстрахираме от ориентациите на същинско тъждество и разгледаме само реалните ориентации в модела на Х. Райхенбах, елементът R се оказва напълно тъждествен с традиционното неразчленено понятие „момент или период, за който се говори„, зад което, от наша гледна точка, всъщност се крият два различни елемента-посредници - М' и А'. Това особено добре се демонстрира от интерпретацията на Б. Комри (срв. Комри 1985), който изхожда от системата на описание на Х. Райхенбах, но по определени причини допуска, че отношенията на тъждество не са съществени за темпоралните ориентации и следва да се изключат от описанието. При това положение се е получил модел, който почти напълно отговаря на традиционната интерпретация и по-точно на тази нейна версия, при която перфектните времена се разглеждат като обикновени относителни времена за предшествие. (Както видяхме, в нашата лингвистика тази версия е представена в модела на В. Станков. Съответно напълно е закономерно това, че и в интерпретацията на Б. Комри темпоралните характеристики на Ао и на П съвпадат и разликата между тези категории започва да се търси на друга основа.) По определени причини обаче Х. Райхенбах допуска и отношения на тъждество - той приема, че елеменът R е налице в семантиката на всяко време, но при определени времена R съвпада с E и/или S (в символиката на Х. Райхенбах с E се означава събитието, а с S - актът на речта, т.е. E отговаря на Д, а S на К в нашата нотация.) Ето защо може да се каже, че фактически моментът на референтността R отговаря едновременно на абстрактните елементи А и М в нашата система II. По такъв начин Х. Райхенбах фактически минава на друго равнище на абстракция и започва да описва и нулевите отношения или по-точно и част от нулевите отношения под формата на отношения на тъждество. Това обаче не се осъзнава нито от Х. Райхенбах, нито от изследователите, които прилагат неговия модел, т.е. те продължават да мислят, че описват реалните отношения, но по един по-точен и по-адекватен начин в сравнение с другите интерпретации. Във връзка с всичко това моделът на Х. Райхенбах има някои предимства пред традиционната интерпретация (напр. той по-добре разграничава П и Ао), но като цяло в него се явяват редица допълнителни и фактически по-сериозни слабости в сравнение с традиционната интерпретация.

5.2. И така, както авторът настоява отдавна, темпоралните системи от типа на българската могат да получат вярна системно-структурна интерпретация само ако се прокара последователно разграничение между опозициите ‘директност’ - 'индиректност’ и ‘неперфект’ - ‘перфект’ (‘непредварителност’ - ‘предварителност’). По принцип това разграничение може да бъде постигнато и на основата на приблизително и неточно описание на семантичната основа на опозицията ‘неперфект’ - ‘перфект’ под формата на ‘нерезултативност’ - ‘резултативност’, ‘незавършеност’ - ‘завършеност’ и под. Дори и при това положение прокарването на споменатото разграничение вече позволява да се изтълкуват вярно отношенията между времената, степента на тяхната маркираност, синтагматичните неутрализации, пара­диг­ма­тич­ните неутрализации и отношенията в плана на израза. Лингвистичният анализ обаче не трябва да се задоволява с това и трябва да се стреми към максимално точното (включително и формализирано) описание на семантичната основа на всяка опозиция. Търсенията в тази насока показват, че перфектните времена също имат елемент-посредник, но той не е от типа на „допълнителния ориентационен момент„, т.е. показват, че в темпорални системи от типа на българската са налице два елемента посредници - М' и А'. Съответно при категории от типа на категорията ‘време’ става ясна необходимостта от формализирано описание на различни равнища на абстракция. Причината е в това, че елементите М' и А' не са налице в семантиката на всяко време, което води до „значими отсъствия„, т.е. до нулеви ориентации в семантиката на противостоящите времена. Тези особености позволяват категорията ‘време’ да се определи като хиперкатегория (срв. Герджиков 1984, с.79-83). Съвсем накратно казано, хиперкатегориите са такива категории, които изразяват пряко или косвено отношение между определени крайни елементи. Съответно в дадени езици въпросното отношение се изразява пряко, а в други - косвено, защото там при част от членовете между крайните елементи се вмъкват елементи-посредници. Това разбива хиперкатегорията на синкатегории (срв. в нашия случай в рамките на описание II отношенията Д/А, А/М, М/К). Съответно никоя от синкатегориите не може сама по себе си да изрази категориалното отношение и само като си сътрудничат, те изразяват това отношение в цялост. Тази тема обаче изисква отделно подробно излагане.

 

 

 

 

Цитирана литература

Андрейчин 1938: L. Andrejczin, Kategorie znaczeniowe koniugacji bulgarskej. Polska akademia umietnosci. Prace komisiji jezykowei N26. Krakow 1938.   

Андрейчин 1944: Л. Андрейчин, Основна българска граматика. София, 1944.

Андрейчин 1957: Л. Андрейчин, Към характеристиката на перфекта (минало неопределено време) в българския език. - Езиковедски изследвания в чест на академик Ст. Младенов. София, 1957.

Бунина 1970: И. К. Бунина, История глагольных времен в болгарском языке. Времена индикатива. Москва, 1970.

Герджиков 1973: Г. Герджиков, За спорните въпроси на българската темпорална система. - Известия на Института за български език, кн.ХII, 1973.

Герджиков 1974: Г. Герджиков, Характерът на морфологичните опозиции и организацията на многочленните системи. - Български език, год. ХХIV, 1974, кн.1.

Герджиков 1975: Г. Герджиков, Отново за спорните въпроси на българската темпорална система. - Език и литература, кн.4, 1975.

Герджиков 1976: Г. Герджиков, Българските глаголни времена като система. - Помагало по българска морфология. Глагол. Съст. П. Пашов, Р. Ницолова. София, 1976.

Герджиков 1984: Г. Герджиков, Преизказването на глаголното действие в българския език. София, 1984.

Комри 1985: B. Comrie, Tense. Cambridge University Press. Cambridge, New York, 1985.

Линдстедт 1985: J. Lindstedt, On the Semantics of Tense and Aspect in Bulgarian. Slavica Helsingiensia, 4. Helsinki, 1985.

Ницолова 1984: Р. Ницолова, Прагматичен аспект на изречението в българския книжовен език. София, 1984.

Пашов 1965: П. Пашов, Българските глаголни времена (за основните им значения и за онагледяването им със схеми). - Народна просвета, 1965, кн.3.

Пенчев 1967: Й. Пенчев, Към въпроса за времената в съвременния български език. - Български език, 1967, кн.2.

Райхенбах 1980: Hans Reichenbach, Elements of Symbolic Logic. Dover Publications, Inc. New York, 1980.

Станков 1966: В. Станков, Имперфектът в съвременния български книжовен език. София, 1966.

Станков 1969: В. Станков, Българските глаголни времена. София, 1969.

 

 

Текстът се чете най-добре през Explorer 5.0