ВАЗОВИЯТ МИТ ЗА ЛЕВСКИ - СРЕДОТОЧИЕ НА ГЕНЕРАТИВНИ МОДЕЛИ

Георги Чобанов

web

Образът на великия българин е бил подлаган на митопоетична обработка приживе и непосредствено след акта на обесването. В контекста на Вазовото героическо мислене Левски е основополагащата фигура в пантеона на новобългарските митове, изковани от него. Ако отнесем казаното от Светлозар Игов за одата "Левски"¹ към всички Вазови текстове за него, то бихме могли да перифразираме, че те образуват един своеобразен роман за Левски, че те генерират единно междутекстово поле с откровени митоизграждащи функции.

В историко-генетичен аспект интертекстуалното пространство ЛЕВСКИ се разполага в следната последователност:

1/ готови микроструктури, функциониращи по принципа на мълвата и на мемоара;

2/ синтез на микроструктурите в стихотворна /одата "Левски": стихосб. "Гусла", 1881 г./ и прозаична версия /Х-ХI гл. от "Немили-недраги": сп. "Наука", 1882-1883-1884 г./, чиито сходства са лесно доказуеми;

3/ конкретизация и разгръщане в сюжет на мотиви от двете версии /разказите "Из кривините", "Чистият път", "Апостолът в премеждие", 1890-1895 г./.

Без да се спираме обстойно на факторите, интензифициращи междутекстовото пространство, очертано от посочените текстове, ще фиксираме само някои от тях, и, на първо място, наличието на мотиви с висока степен на повторяемост. Например плесницата, както знаем, е топос в "Левски" и в "Немили-недраги". Moтивът предрешване "под вънкашност чужда" като елемент или основа на интригата се среща във всички упоменати произведения. Мотивът с палтото, което спасява гонения от неговите преследвачи², присъства и в "Немили-недраги", и в "Под игото", където Левски е един от прототипите на Иван Кралича (Бойчо Огнянов) според самия Вазов.

На второ място - общата генотипна основа, закодирана в схемата на авантюрния сюжет в различните му разновидности. Имаме предвид не непременно разгърнати манифестации, а наличие на елементи от структурата му или присъствието им в контаминация с други сюжетни матрици от архаичен произход. Тъй като по-често срещаният случай е използването на елементи от авантюрния сюжет, то нека да припомним, че и трите устойчиви мотива, за които говорихме, са компоненти на авантюрната сюжетна схема. Този тип сюжет не може да съществува без преобличания, без преследвания, без неочаквани постъпки (плесницата), без думичките "изведнъж" и "тъкмо когато", без срещи, в които персонажите се разпознават или не се разпознават, без случайности, без неразкрити тайни, и пр., и пр. И повърхностният поглед към съставките на интертекста ЛЕВСКИ показва, че именно авантюрните елементи са градиво за отделния текст.

Функционирането на сюжетните механизми в разглежданата междутекстова цялост се репрезентира в разказа "Из кривините" /1890/. Той израства върху ред трансформации на определени миторитуални и литературни генотипи, които в някаква степен са конструктивни и за останалите текстове. Разказът "Из кривините", който по посочените причини ще бъде обект на разсъждения, е изграден върху три срещи между разказвача-персонаж и Левски. И ако образът на разказвача-персонаж е построен така, че още в началото да провокира усещане за биографична идентичност с реалния автор³, то образът на Левски следва противоположна естетическа конвенция - персонажът приема различни маски преди да се саморазкрие във финала.

При първата среща, според принципа "приятелите на моите приятели са и мои приятели", разказвачът-автор прави опит за сприятеляване-побратимяване със "симпатичните земляци на Данте и Петрарка" чрез ритуалната почерпка с вино, което да скрепи сродяването. Психофизиологичната и символична пригодност на виното за изпълняването на тази функция не подлежи на съмнение не само за интерпретатори и читатели. Точно защото съзнават особения смисъл на предприетото действие, спътниците на разказвача-автор го прекратяват още в зародиш като демистифицират дотогавашната негова представа за непознатите. Вместо, както му изглежда "очевидно", да са "италианци, работници", то се оказва, според вещата преценка на другарите му, че те "не са чисти хора", а са нещо по-лошо и от "хаирсъзи". Губейки част от собствената си идентичност, и попадайки в зоната на контрол, осъществяван от групата, разказвачът-автор настанява себе си и словото си в необходимата за нарацията атмосфера на недоизказаност и тайнственост около двамата чужденци. Породеното от този риторичен ход напрежение постепенно отключва въображението на разказвача-автор и те се превръщат в "живи разбойници". Дори този, който го плаши по-малко, му се привижда като "настоящи Фра Дяволо".

По законите на авантюрното сюжетиране е изградена и втората среща. В нея "двамата злодейци" неочаквано се оказват в ролята на "спасители". Според проучванията на Д. Маринов, "когато някой окаже някому помощ в нещастие, премеждие, напаст, беда или явна смърт /.../, избавителят става кръвен роднина на избавения /.../ и непременно трябва да се извърши обредът побратимяване"⁴. В разказа този акт може да бъде наблюдаван в редуциран вид при третата среща. С него се закръгля, изчерпва сюжета, ако го разглеждаме като реализация на посочената ритуална схема на побратимяването. Така, при срещата, в която разказвачът-автор и "русият италианец" окончателно се разпознават като избавен и избавител, като съзаклятник и Апостол, с което се превключва от авантюрно към героично времепространство, повествователят актуализира основните елементи на ритуала побратимяване: "И ние се прегърнахме сърдечно и целунахме пред слисания наскоро съставен комитет, на който и аз станах член." Ето описанието на този централен за ритуала момент у Д. Маринов: "Ако няма икона, ще отидат при огнището и тамо, като се прегърнат, ще се целуват; тук си разменяват свещите и избавеният казва на избавителя: "Правя те брат, моля те, стани ми брат!". Другият отговаря: "Ставам ти брат, станах ти брат!". Това се повтаря до три пъти."⁵

Мотивът спасяване-побратимяване е рутинен елемент в ритуалната практика на революционните движения от описваната епоха, но в инверсиран вид: побратимяване-спасяване. Преобръщането се дължи на предварителната му обработка в едно междинно трансформационно ниво - на християнската обредна практика. Още там, съгласно есхатологичната традиция, актът на спасяването, на избавлението се отпраща напред във времето, в което ще дойде Спасителят. Неговият образ се зарежда с бъдещност и трансцендентност, с очакванe и вяра в близката сбъднатост на уречената мисия. Подобна идеологическа обработка предопределя трансформацията на мотива и в героическата ритуална практика - спасителното освобождение предстои, то е цел и вяра. От друга страна, ако на битово-ритуално равнище Левски е Спасителят на разказвача-автор, защото го е избавил от явна смърт: "изплашеното животно /.../ се подхлъзваше и се наваляше неудържимо към дълбоката пропаст заедно с мене /.../. Русият извади камата си... Тозчас усетих, че краката ми се освободиха от фаталните примки, и аз се оттеглих бързо настрана", то на равнището на християнската обредност Левски не е Спасителят, а е само негов пратеник /гр. . . . . . . /, негов Апостол, негов пълномощник, имащ правото да посвещава в Христа, в правата вяра. Революционната риторика обаче, обладавана в текста от разказвача-автор, симптоматично изравнява Героя и пратеника на Спасителя, Героя и Спасителя като проектира двете функции в образа на Левски - "българския герой и апостол Левски". Така механизмите на митосъграждането се сдобиват с обемност - образът на Левски се разполага в три измерения: персонален спасител, символ на Българското спасение, пратеник на Спасителя, а самото побратимяване интерферира върху тях, разширявайки очертаните смислови хоризонти - прегръдката и целувката като знаци на побратимяването, и членството в комитета като израз на приобщеност към революционните дела, като израз на побратимяване между съмишленици.

Впрочем Вазов не прибавя нищо ново в установените от революционното движение посветителни ритуали, той дори не ги описва, така както това сторва Захари Стоянов, да речем. Но Вазов прави нещо друго - той успоредява персонални и общностни мотивации за побратимяването на разказвача-автор с Левски и интерферира правия и обърнатия модел на мотива като по този начин превръща образа на Левски в средоточие на реалност, символичност, трансцендентност. Така битова, християнска и героическа ритуална практика, трансформирайки се една в друга, но и пазейки своята автономност, съучастват в митопроизводствената стратегия на текста, което е и свръхзадачата на писателя.

Завършвайки с този кръг от въпроси, ще кажем, че първата част на мотива - спасяването (попадане в беда и излизане от нея с чужда помощ) - е предпоставка не само за реализация на ритуалния комплекс побратимяване, който разгледахме, но и за разгръщане на сюжет от авантюрен тип. Вече имахме възможност да отбележим, че авантюрността е ключ към цялостната организация на интертекста ЛЕВСКИ, както и да конкретизираме отделни нейни проявления. Ето защо следващите разсъждения ще имат за цел не просто да реконструират авантюрната сюжетна схема, а по-скоро да представят движението бит - авантюра - героика като реален идеологически и естетически механизъм, водещ отново до активно митопроизводство като стратегия на текста.

Авантюрните характеристики на използвания от Вазов сюжет имат двоен генезис - от авантюрния роман на изпитанието и от авантюрно-битовия роман на метаморфозата⁶. Подобни твърдения се провокират от наблюденията върху типологията на персонажите, показващи, че интертекстовото пространство е поделено от персонажи, за които авантюрата е поредна проверка на собствената идентичност, и персонажи, за които същата тази авантюра е изпитание с посветителен статут. Към първия тип принадлежи Левски (в одата у Левски се съчетават и двата типа), а към втория - разказвачът-автор, Христо Ковачев, чиракът, Иван Грозев, хората по села и градове, народът... По класификацията и терминологията на Бахтин Левски обладава авантюрния, а останалите - авантюрно-битовия хронотоп. Първият - на постоянните изпитания, на авантюрата като начин на живот, като философска и житейска позиция, вторият - на метаморфозата, на радикалната промяна в статута ("И в няколко деня, тайно и полека, // народът порасте на няколко века...").

Синтагматичната верига на разказа "Из кривините" последователно се успоредява с авантюрния сюжет от гръцкия роман на изпитанието. В пространството преди и между спасяването и побратимяването наративната стратегия разполага поредица от припознавания и разпознавания, от маскирания и демаскирания. И тук не става дума за елементи, а за премислено следване на авантюрната техника като конститутивна за митосъграждането. Нека да разгледаме доколко Вазовият разказ може да се вмести в описаната от Бахтин инвариантна схема на авантюрния сюжет. Най-общо казано, и в двата случая имаме среща - раздяла - търсене - намиране. По правило двойката персонажи са младеж и девойка. Конкретизирана в този план, сюжетната матрица добива следната проекция: среща-влюбване - раздяла - поредица от изпитания - намиране-разпознаване, завършващо с брак. Вазовият разказ, въпреки маломерността си, съхранява очертаната структура като си позволява определена редукция на поредицата от изпитания. Свеждането им до едно обаче вкарва в действие компенсаторни механизми и това единствено изпитание "из кривините" не само онасловява разказа, но и получава репрезентативен смисъл относно представата на разказвача-автор и на читателя за авантюриста-спасител Левски. С други думи, от жанровата трансформация писателят извлича необходимото за реализация на целите си.

Първоначалната констелация на персонажите, намиращи се в кръчмата на Карнарския хан, съдържа определена двойственост. Българи и чужденци обособяват групи, противоречиво конструирани от разказвача-автор. Освен чрез раздвоената си позиция във времето и пространството - принадлежащ едновременно на разказването и на действието - разказвачът-автор е оразличен от своите спътници и по своята младост, неопитност, доверчивост. Те, "стари влашки хаджии", са хора патили и знаещи, хора с авторитет. Техните реплики "Недей имa работа с тях..." и "Хай да си тръгваме..." са не просто думи, а властови жестове, изискващи и получаващи пълно подчинение. От своя страна, двамата италианци се отличават помежду си не само физически и по облеклото си, но най-вече като сугестия, точно почувствана и предадена от разказвача-автор. Докато "черният италианец" е "обработен" в категориите на чуждостта, у "русият" тя е разколебана: "Другарят му, напротив, рус, белолик, без брада, малко приличаше на италианец...". Нещо повече - чуждостта у него допълнително се пропуква от наличието на "българска премяна - цървули". Обратно, "черният италианец" е представен изцяло в негацията на чуждостта. Основен обект за описание е лицето - то е "навъсено", "почерняло от слънцето", издава го, че е "настоящи Фра Дяволо", а вместо за брада се говори за "твърде космато /.../ лице". Става ясно, че на този персонаж, прекомерен до подозрителност от всяка една гледна точка, е отказана подреденост и близост. Погледът му е "див и блестящ", лицето е, както казахме, "твърде космато", шапката - "твърде прихлупена", придава му "мрачност". Конотациите на черното, дивото, извънмерното са еднозначни. Те предизвикват разказваческите асоциации за "легендарните разбойници в Абруците", за Фра Дяволо, за мрачна мъжественост и сила, за власт и могъщество - очертават образа на авантюриста.

Въпреки различията и противоборството ("не са чисти хора", "хаирсъзи", "над хайдуците баш хайдуци" - са оценките на едните за другите), "старите влашки хаджии" и "черният италианец" определено си схождат. Така както в корелация на близост се намират разказвачът-автор, "дружелюбен и излиятелен", посягащ да почерпи непознатите, и русият "италианец", който "имаше по-успокоителен вид". В контекста на излъчващите мъжественост и власт свои спътници те в определена степен редуцират собствената си мъжественост и сила, подвластни са на симпатиите и чувствата ("посегнах да почерпя по с едно вино симпатичните земляци на Данте и Петрарка") и на любопитството си ("повечето гледаха към нас и като че искаха да проумеят какво говорим и за какво се смеем...").

Подобна стратегия - да се раздроби непознатото на части, за да се усвои или отхвърли, противостои, както ще видим, на стратегията, предприета от спътниците на разказвача-автор. Той залага на сходството, те - на различието. И ако дотук разказвачът-автор е в полето на "симпатиите" спрямо "русия италианец", с което се самопоставя в ситуацията на първата среща, в която младите се харесват един друг, без да се интересуват от старите, от родителите, от попечителите, то следващата тълкувателна перспектива, идваща от спътниците на разказвача-автор, предлага интерпретаторска посока, която окончателно захвърля непознатите в хаоса на чуждостта и беззаконието, на нечистотата и злото. Посока, подчиняването на която означава консолидиране на групите и приемане за емблема на мъжкия или женския поведенчески тип. Пътниците за Влашко, в това число разказвачът-автор, възприемат идентификация с женското начало, със слабостта и нуждата от покровителство. Такова институционализирано от държавната власт покровителство те намират в лицето на заптието, чието, макар и символично присъствие "из кривините", ги освобождава окончателно от страха и напрежението. Естествено, в резултат на наложения от "старите" тълкувателен ключ, доверчивостта на разказвача-автор се трансформира в своята противоположност още докато са в ханчето: "Такова пълно и тежко въоръжение у един беден и пешак пътник не беше обикновена работа. Навярно другарят му пък трябваше да прилича на арсенал..." По същата причина "русият" се лишава от досегашния си успокоителен за разказвача-автор вид и си присвоява респектиращите характеристики на мъжкото начало: "Но русият повече ме плашеше сега..."

Както виждаме, колкото по-настойчиво се изявяват атрибутите на мъжкото у русия италианец, толкова по-силно те се редуцират у разказвача-автор. Като започнем от неустояната позиция спрямо непознатите, преминем към хипертрофирания и прекодиращ досегашните му представи за нещата страх, през свръхемоционалната му нагласа и неспокойното му въображение, та стигнем до състоянието на ужас, смайване и благодарност, изразяващи слабост и безпомощност. Тази представа се потвърждава от оказаната му (като на дама) помощ при покачването на коня и от ритуалните реплики за благодарност, показващи, че разказвачът-автор и езиково се приспособява-подчинява на чуждата власт: "Грация, грация, синьоре...". Следователно двойката персонажи, заела до момента противоположни поведенчески точки, образува взаимодопълваща се цялост. А дълбоката емоционална връзка между тях, както внушава текстът, се запазва и през дългия период на раздялата. Първоначалната симпатия, благодарността към спасителя, премълчаното пред "старите" приключение, недоизказаността и тайната са знаци по пътя на обвързването и зависимостта. Разсъжденията дотук подсказват, че прегръдката и целувката, членството в комитета могат да имат за своя генотипна основа както ритуалното побратимяване, така и ритуалния брак, с който се увенчава завършекът на гръцкия роман на изпитанието.

Полифункционална, структурата на разказа позволява различни интерпретативни перспективи, включително и тази, която се основава на гръцкия авантюрно-битов роман, романа на метаморфозата. Вече споменахме, че в неговото пространство попада фигурата на разказвача-автор. И действително, докато "преобличанията" на Левски не променят, а потвърждават собствената му идентичност, то "преобличанията" на разказвача-автор удостоверяват случила се метаморфоза: "млад юнак" - търговец - поет - революционер. Нещо повече, в неговите "метаморфизиращи" очи землякът на Данте и Петрарка се превръща в злодеец, злодеецът - в спасител, спасителят - в Апостол. Обаче премеждието в карнарските кривини и авантюрно-спасителските прояви на Апостола, бидейки семантичен център на разказа, отместват встрани този генеративен модел. В крайна сметка случката "из кривините" обслужва мита за Левски - единичният жест на спасяващия трябва да придобие репрезентативни смисли. В този смисъл авантюрно-битовият хронотоп се осъществява само дотолкова, доколкото разказвачът-автор заема другата значима позиция в текста.

И така, опитите на разказвача-автор да овладее зоните на мъжкото търпят срив. Той, както вече посочихме, не успява да надскочи статуса си и остава в територията на младостта, на андрогина, на женския тип поведение. Успешните изпитания на разказвача-автор предстоят - те са в друго време (бъдещо) и в друго пространство (Влашко, и по-късно България), а спрямо текста бележат неговата периферия. Колкото да се мотивира финалното превращение, авторът е поставил два реда многоточия и изреченията: "Две години след това аз се завърнах живо и здраво в родното си място, без да успея да стана нито Крез, нито Ротшилд във Влашко. Вместо грамада злато баща ми с ужас видя, че изтърсих пред него куп ръкописи с раздирателни поеми и оди..." Съдържащият се в тях биографичен код отмества вниманието не само към спецификата на персонажа - разказвач, който в духа на позитивистичната естетика се представя за реалния автор на текста, споделящ "едно възпоменание", както гласи подзаглавието на разказа. Заложеният в тези две изречения автобиографичен код ни насочва към друг текст с подобни функции - повестта "Немили-недраги". В нея автобиографично митологизираната фигура на Бръчков бележи също два прехода: търговец - поет, поет - революционер, но в различни мащаби и обеми. Отработената в повестта биографична схема се задейства и тук. Митът за поета, който избира борбата, а не търговията или музата, макар и оскъдно щрихиран, е необходим за публичното лице на Вазов. Полагайки себе си сред избиращите и избралите, той се включва в добре работещ генеративен механизъм, представителен за пътя на възрожденския българин⁷. Търсещият собствената си идентичност млад човек от разказа "Из кривините" също трябва да избере: бита или авантюрата, разума или емоцията. Патриархалната родителска воля го гласи за търговец. Предстоящото преминаване през Дунава е преминаване в бита, битността на търговец във Влашко е Колхида за неговите предходници и за неговите спътници, за него тази алтернатива е изпитание, препятствие, мнима смърт. Вместо бащините предписания за "честита търговия" младият човек избира собствените - на сърцето - предпочитания към поетическото поприще. За него този избор е равен на авантюра, но и на възкръсване от мнимата смърт, на намиране пътя към себе си, към собствената зрелост, на удържано място сред света на възрастните. Социализацията на младия човек като поет, а не като търговец, е решителната стъпка към надмогване на следващото изпитание-метаморфоза - сочеща отново извън сферата на бита - среща-разпознаване-венчаване за революционната идея.

Така, трансформирайки авантюрата в героика, писателят превключва разказа от устойчивото и вечното, носено от генотипния потенциал на авантюрното сюжетиране, към конкретно-историческото, актуалното и полезното, присъщи на фенотипната реализация на сюжета при фабулирането. Това преобръщане фиксира активното взаимодействие на противоположни философско-естетически и литературно-художествени модели - позитивистичния и антипозитивистичния. To прави възможно преосмислянето на авантюрното в героично, на приключението и риска като удовлетворяващи и предпазващи от разпад личността на авантюриста към приключението и риска като национално осмислена необходимост, като висока жертвеност.

Позитивистично мислещият писател не може да не обработва генеративните модели в прагматична посока - авантюрната схема трябва да принася полза, чрез нея трябва да се разширява обсега на "лудостта", както в рамките на фикционалното, така и в рамките на реално-историческото живеене. И освобожденската, и предосвобожденската епоха се нуждаят от градивната сила на мита, на идеала, на образеца. Но за да сработи моделът в конкретната философско-естетическа ситуация на 80 - 90-те години на ХIХ век, той трябва да бъде съобразен с позитивистичното изискване за достоверност. А да се повярва в невероятното, странното, чудното е възможно само ако се потърси авторитетът на спомена, мемоара, прототипа, личното свидетелство. Онова, което функционира на принципа "не може да бъде", без да губи своята семантика на изключителност и небивалост, трябва да се осмисли като исторически случило се, като факт и реалност. Ето кое налага обилие от исторически съществували лица в персонажната система на интертекста ЛЕВСКИ, задължително присъствие на подзаглавие с уточняващи достоверността функции, усложнена разказваческа институция, пряко или косвено посочване на информационния източник и пр.

Връщайки се към разказа "Из кривините", ще отбележим, че докато първият генеративен модел (миторитуалният комплекс на побратимството) функционира видимо обособен, макар и заработващ смисли в същата посока, то останалите два са в отношение на субординация. Този особен тип взаимодействие поражда движение на персонажите по посока на йерархизиращия модел, което е част от Вазовата стратегема - митопроизводството. Тези наблюдения са валидни и за цялото междутекстово пространство, обслужващо мита за Левски. Авантюрният персонаж обитава високото пространство на приключението, на изпитанието, на подвига. Той е поведенчески и ментален тип с медиумно излъчване. Спасява от житейското, от дребното, от бита, води към сакрума на изключителното, различното, битийно значимото. Придърпването към авантюристите, към героите, към свободните от обстоятелствата люде обозначава раждането на необходимата за епохата лудост. Движението от бита към авантюрата и от авантюрата към героиката е движение към Левски. Движение, което консолидира и моделира персонажите. Към Левски, всеки в себе си, се движат разказвачът-персонаж и неговите съграждани, Христо Ковачев и чиракът, Иван Грозев и Македонски, "всякоя класа, пол, занятье", "сюрмахът", "богатий", "учений" - всеки се стреми да порасне "на няколко века".

Тази динамика на процесите в текстовия свят представлява модел и репетиция и за функционирането на съградените образи-митове в националното културно пространство. В този смисъл "придърпването" към сакраменталната фигура на Апостола е механизъм, валиден за текстовата и извънтекстовата сфера, който предопределя прагматичното битие на текста. Вазовият Левски като емблема на етноса се превръща в част от сложното и динамично идеологическо средоточие на българското.

1995 - 1997

БЕЛЕЖКИ:

1. "Taзи ода всъщност е един конспективно-фрагментарен биографичен роман за Левски" - ст. "Образът на Левски у Ботев и Вазов", В: "Български шедьоври", С., 1992, с. 87. [обратно]

2. Реална основа на мотива е случка, свързана с пребиваването на Левски в Сопот през юли 1869 г., разказана от Вазов в очерка "Поборник" (сб. "Видено и чуто", 1901 г.). [обратно]

3. Това ни дава основание по-нататък да говорим за разказвач, представящ се за автор, или накратко - за разказвач-автор. [обратно]

4. Д. Маринов - "Народна вяра и религиозни народни обичаи", С., 1994, с. 755. [обратно]

5. Пак там, с. 756. [обратно]

6. М. М. Бахтин - "Формите на времето и хронотопа в романа. Очерци по историческа поетика", В: "Въпроси на литературата и естетиката", С., 1983. [обратно]

7. Проблемът за избора е предпочитана тълкувателна перспектива в литературата и културата на/за Възраждането - да си спомним финала на Ботевата поема "Хайдути" или представата ни за идеологическия спор между Букурещкия и Цариградския кръг. [обратно]

© Георги Чобанов, 1997
© Издателство LiterNet, 30. 09. 2002
=============================
Публикация в сп. "Български език и литература", 1998, бр. 2.