Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ПРИКАЗКИ ЗА ТЯЛОТО

(Хр. Смирненски - "Приказка за стълбата")

Георги Чобанов

web

Известно е, че тялото в своята разчленимост и разчлененост е средоточие на символични и недотам символични операции. Какви приказки за тялото ни нашепва “Приказка за стълбата” на Смирненски, разгледана през няколко български текста, писани през първите десетилетия на века, но диалогизиращи с различни културни и идеологически пространства? Част от отговорите на този въпрос ще направим опит да потърсим чрез Пенчо-Славейковата версия на народната песен “Море даваш Никола...” (“Даваш ли, даваш, балканджи Йово...”) и отчасти чрез Яворовите “Хайдушки песни” (втората песен). Сюжетиращ механизъм за трите текста е размяната между “членовете” на фрагментаризираното човешко тяло и идеологически престижните знаци на християнската вяра, на борбата с турци, на отмъстяването на “принцове и князе”. В тях тялото, “склад” за обмен на символични стойности, присъства в три различни модуса - като обект на неслучила се, възможна или състояла се размяна на идеологически норми (вяра - либе - идентичност).

Пръв Ботев, както вече е писано, прекодира посланията на тялото - при него разкъсаното тяло на юнака говори не за силата на врага, който го е разкъсал, то спомня за непокорното му тяло, за героическите му съпротивителни жестове. По същия начин проговаря и тялото на балканджи Йово - колкото повече се лишава от свои конститутивни органи (ръце, нозе, очи), толкова повече се сдобива с измерители на личностното и човешкото (сила, стоицизъм, непокорство, чест и достойнство). Всеки жест на намаляване - увеличава, всеки жест на разделяне - събира, всеки жест на разсичане на парчета - оцелостява тялото... “Славейковият” текст изгражда-дописва Ботевата история за неумиращото, вечно живото, дори и когато е насечено и разкъсано, тяло на героя. Затова размяната - християнска за “турцка вера” категорично и многократно е отказана: “Даваш ли, даваш, балканджи Йово...” - “...глава си давам, // Яна не давам...!” (П. П. Славейков). Спирането на обмена може да се случи само чрез най-големия залог - главата на балканджията. Макар и да не е приет от противника, жестът с предлагането на главата е удържан докрай, а с това е подпечатано и присъствието на балканджи Йово в зоните на героичното. Разбира се, “Славейковият”, и особено Яворовият текст “подхващат” от различни посоки Ботевите послания - единият се прицелва в разсеченото, но непокорно и непокорено тяло на юнака, а другият - “играе” с атрибутите-удължения-дописвания на юнашкото тяло (“хранена коня”, “пушка бойлия”, “сабя по воля”), както и с възможната-невъзможна размяна между юнашките атрибути и либето.

Големият залог на балканджи Йово, като ехо от героическите времена, откънтява и в думите на плебея от “Приказка за стълбата” - “аз съм готов да сложа главата си”. Като ехо, защото много бързо е преведен и вкаран-обграден от езика на пазаренето и подкупничеството-надхитряване. Дяволът: “Без подкуп няма да ги предам” - “Аз нямам злато, аз нямам нищо... - заговорва с неговия “език” юношата - Но аз съм готов да сложа главата си” - “Не искам толкоз много” - “Дай ми ти само слуха си!” - “С удоволствие...” - “Искам очите ти... Ще ти дам други...” - “Двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си” - “Не” - “Аз ще ти дам в замяна...” - “Ти ми взимаш всичко човешко” - “Съгласен ли си? - “Да бъде! Вземи ги!” (Хр. Смирненски).

Когато се задейства идеологическата машина на покупко-продажбата - с романтично-героическите визии е свършено... В първия, “Славейковия”, текст този профанизиращ акт е отказан, във втория, Яворовия - е възможен, но неизвършен, защото “лявото” и “дясното” на размяната са се оказали неравностойни и са осуетили подобна операция, преутвърждавайки самоценността и уникалността, несъпоставимостта и незаменимостта на любовта и мъстта, на либето и юначеството с неговите атрибути. Не се разменя либе - “руси косици”, “черни очици”, бели зъбици” - за пушка, кон и сабя. “Да бяха, либе, да бяха”, “мяна бих сторил”, но ехото на риторичния въпрос, дублирано от условното наклонение, отвръща: “не бяха” и желанието се отказва от устремно сбъдване. В третия текст, текста на Смирненски, покупко-продажбата е разгърната в градиращ диалог, който се подчинява стриктно на търговските кодификации, а с това изтрива и зададеното от предходните текстове героическо или игрово прекодиране на акта на размяната, затъвайки в нейната гротескова буквализация и непомерна, патетична сериозност...

Пренаписаният от Славейков фолклорен текст, контекстуализиращ се при това в едно модерно време, имплицира повече от една рецептивна стратегия. Не може да се пропусне в балканджи Йово (балканджийският атрибут е може би най-значим за пренаписването, защото текстът започва да се “държи” като пъпно свързан с Ботеви топоси) ницшеанското ехо за свръхгероя, за силния човек, за героя-еманация на етно-издръжливост и величие... И още едно ехо от модерността - Никола не случайно се превръща в Йово, отпращайки крехката асоциативна верига към притчата за библейския Йов: изпитание, стоицизъм, търпение... Двете междутекстови решетки, през които се декодира името като свръхзначещо, обхождат огромни семантични територии - националната и християнската древност в един общ сюжет за оцеляването на вярата в доброто и справедливостта. Така националното е овечностено, стилизирано и укротено, няма ги екстазните Ботеви видения за разни вълци и орлици, но пък Героят е отново неумиращ. Неумиращ, защото е потопен в словото, в изричането, което отменя отнеманията на тялото - ръце, нозе, очи...

Но да се вслушаме по-пунктуално в нашепванията на тялото у Смирненски. “Приказка за стълбата” гради представа за персонаж, кодифициран в парадигмата на героичното чрез сближения с престижни модели - на плебея, борец за справедливост, на юнака, готов да сложи “главата си”, на принца... С други думи, “юношата” встъпва в текста с всички атрибути на Героя, познати ни и канонизирани от не една културна епоха, включително и от тази на българското Възраждане, за което вече стана дума. Подчертаната самосъзнатост на персонажа, неговата отделеност от другите, самочувствието му, са заявени чрез ритуално стереотипизираното, повторимото, формулно изчистеното “Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя”. Сред героическите аргументи с особен статус се ползва реториката на тялото, защото с разгръщането на текста то започва да пулсира като променяща се величина.

Нека да погледнем синтаксиса на представянето, малките, повторими и променими детаили - “млад момък с изправено чело и стиснати юмруци”. Въпреки ироничния контекст, в който п(р)опада, “изправеното чело” е дешифрирано-дублирано в появилия се по-нататък екзистенциален жест: “готов съм да сложа главата си”. И ако “челото” метонимизира “главата”, главното на тялото, хералдическия знак на личността, то “изправеното чело” е метонимия на гордо вдигнатата глава, на изправеността на тялото, тяло, знаещо, демонстриращо и декламиращо собствената си правота. “Телесната реторика на честта” (Фуко) е продължена във втората част на фразата: “стиснати юмруци”. Припомнянето й по-нататък добавя “стиснати в закана юмруци”, тавтологизирайки вече казаното, насложеното в самоконотативността на фразата. Това е жестовост, изразяваща абсолютната напрегнатост на тялото, застрашителната му впримченост в гласовете на желанията и емоциите, желязната му отдаденост на иделогизираната повеля.

Изкрещените думи, силните емоции, едрите жестове, патетичната фигура, младостта... допълнително усилват героичните импликации на тялото. Нещо повече, в своята прекомерност те го пренатоварват, него - с намерения, нас - с очаквания. И още тук, знаците на героичното подозрително се успоредяват със знаци, бележещи и предугаждащи-подготвящи пропадането му. Впрочем, още при появата си Аз-ът е проблематизиран: изговорен високо (“Аз съм...”), той се срива във верига от унификации с колективитета (“...плебей”, “всички дрипльовци са мои братя”). Те са многобройни в описващата част на представянето му, но ние ще отбележим само един, поведенчески. Вместо да се насочи към изпълнението на задачата си - да отмъсти, да влезе в двубой с причинителите на злото - плебеят споделя с непознатия своите чувства и желания и му вменява ролята на онзи, който разрешава достъпа до ония горе. Текстът мълчи и не казва дали някой е препречил пътя на разбунтувалия се плебей с тяло или с думи, а въпреки това в речитатива на момъка присъства заповедното, но и умолително: “Пусни ме!”. Подобна реплика излиза от героическия обсег, защото признава, че е налична чужда власт, че е възможен разрешителен режим за действията на... юнака.

Този, а и ред други скрити ”ходове” позволяват много по-аргументирано да се премести-забрави мястото и смисъла на двубоя с “ония горе”, двубой, целящ утвърждаването на Героя. Така например, още в самото начало двубоят е пародиран чрез удвояването си с един друг двубой, двубоят с дявола-"страж", който обаче подменя освен всичко друго и самия двубой, свеждайки го до "подкуп". Героическата терминология много бързо е подменена от терминологията на пазара, от икономиката на златото и гешефта. Когато тя се задейства, формулите за чест и достойнство започват да звучат архаично, затова и юношата-“плебей” твърде бързо се отказва от високия героически жест - "аз съм готов да сложа главата си". Самото съгласие да се влезе в зоната на покупко-продажбата на реални и символични стойности, подпечатано, по думите на юношата "с удоволствие", е съгласие за фалшива жертвеност, съгласие за поредната подмяна на Цялото ("главата") за Частите (слуха - зрението - сърцето - паметта). Защото нито едно лишаване, жертване не може да бъде удоволствено. При това жертвеността е двойно фалшива - тя не отнема сакрални части от Човешкото, а ги подменя качествено ("ще ти дам други...” очи, слух, сърце, памет, ти пак ще чуваш!", "ти пак ще виждаш..."). Подхващайки “играта”, Дяволът сам диктува нейните правила, а “героят” приема отредената му роля друг да поставя условията. Дяволът: "дай ми... стига! Спри... аз искам... аз ще ти дам... дай ми!...", Влязъл в границите на “дяволската” игра, плебеят се отказва от правото си да стане повелител на своите собствени желания. Разбира се, всяко отстъпление от нормите на героичното е фатално. Смяната на кода, превръщането на отмъщението-двубой с “ония горе” в пазарлък-търговия с този, който е и долу, и горе, подменя не само плебея с принц, плачът с песен (у Ботев и Яворов, които са българските "бащи" на Героя, плач и песен са цялост, а не взаимозаменимост), "кървавите рани" с "чудно алени рози", грозната с красивата земя, нещастните с щастливите хора... Изтъргуван-подменен е самият Герой - за човека от статуквото. Установеностите са прегазили юношеския гняв - "декемврийските виелици" са се преобразили в "лятна буря"... Нещо повече, "героят" благославя като Бог от височината на “стълбата” и на натрупания трагичен опит подмяната на ценностите, подмяната на Героя - "Да бъде!".

А какво се е случило с тялото и жестовете на плебея, които легитимираха героическите импликации в образа? Подменени са конститутивните за идентичността му сетива и органи, а преди последното стъпало на компромиса пестеливото слово на повествователя щедро трупа знаците на една нова напрегнатост, тялото за последно иска да изговори спотаяващата се все още човешкост, спотаяваща се в страданието:

“Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:

- Да бъде! Вземи ги!

...И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало”.

Двубоят е приключил, чудото е станало, героят-плебей е абдикирал окончателно. Трансформациите са изговорени чрез фигуралния език на тялото и на неговите премеждия и страсти. Оттук нататък реториката на тялото трябва да легитимира героя-принц (“в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха”, “нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно”), но верифицирането на героичното в него ще бъде извършено вече не от словото на повествователя, а от победителя, от Дявола, който отново подхваща познатата ни процедура: “Кой си ти?”.

В по-рано написаното стихотворение "Юноша" персонажът стои пред същия въпрос - той не знае кой е, откъде идва и за какво живее. Необходими са перипетиите на лирическия сюжет, перипетиите на духа и тялото, които да го поведат към узнаване (“аз не зная” - “аз познах”). Изнамирането на идентичността е изнамиране на страданията на тялото (оковано, изтерзано, кървящо и сълзящо). Познанието за идентичността на Юношата е познание за единените и страдащи Дух и Тяло. В сюжета на “Приказка за стълбата” обаче, плебеят знае кой е, откъде идва, за какво живее. Той като че ли е познатият ни от финала на стихотворението юноша, узнал за какво да умре и тръгнал да го стори в името на ясно формулираната цел - да отмъсти за страданията на “всички дрипльовци”. На подобен прочит се противопоставят, разбира се, много елементи на стихотворението, ще изтъкнем само един - юношата напуска пределите на текста “залюбен в тълпите”, плебеят-юноша влиза в текста с нескривана омраза (“Аз ще отмъстя за тях”).

Така единият юноша заселва пантеона на Героите, а другият - на антигероите, на предателите, или както социалистическата критика ги нарича, на ренегатите. Защото не може да се роди Героят там, където страданията са пожелани и изживени "с удоволствие", а ритуалната смърт е снизена до сделка с емблематично нечестния - Дявола. Затова пък се раждат Антигероят и Антимитът - приказката, "приказката за стълбата", жанрово-идеологическата опакост на мита. А текстът на Смирненски, сред проточилата се върволица от текстове-реплики към българското Възраждане, се превръща в поредната екзекуция на Възраждането.

 

 

© Георги Чобанов
=============================
© Български език и литература, 1999, № 2-3
© Електронно списание LiterNet, 07.07.1999, №1 (1)

Други публикации:
Български език и литература, 1999, № 2-3, 74-79.

Текстът е четен на Научна конференция, посветена на 100-годишнината от рождението на Христо Смирненски, Институт по литература - БАН, София, 03. 12. 1998 г.