Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА И ЕВРОПЕЙСКИ ПОЗИТИВИЗЪМ

Георги Чобанов

web | Култура и критика. Ч. III.

ХIХ век е един истински компендиум от различни техники, осъществяващи ситуирането ни като субекти в диалога между културите. А точно наличието ни в интеркултурното пространство като субекти, а не като обекти (някакъв "трети свят") ни възвръща към онова самочувствие, което са имали първенците на нацията ни през Възраждането.

Ето защо една от целите на настоящия текст е да реконструира част от литературната ни история като възможност да се проблематизират някои, смея да твърдя, пагубни за националното ни самочувствие митологизирани тези на известни наши и чужди учени. В българския културен живот те са в обръщение от десетилетия, а в други случаи - почти от столетие, поради което отдавна са надскочили функцията си на аргументирано поднесена научна истина и са се трансформирали в схема, в самоочевиден постулат, в стесняващ научното дирене ирационализиран аргумент. И което е най-важно в случая - предпоставят невъзможността да се включим като равноправни участници в транскултурния диалог, който е не само европейски, а и световен.

За съжаление митологичните схеми от подобен род са и авторитетни, и многобройни - за старобългарската литература като посредник, за прекъснатостта на развитието, за синкретизма на жанровете, за забавеното и ускорено развитие, за започналата с кръга "Мисъл" европеизация и пр. Научно оборими или вече оборени, те битуват на равнището на всекидневното, а и на професионално изкушеното от литературата културно съзнание. Ето защо си струва, усъмнявайки се в последните две тези - за забавено-ускореното развитие и за европеизацията, да присъединим усилията си към едно ново ситуиране на българската литература в европейската литературна и културна традиция.

Но преди това - да не забравяме, че митовете и стереотипите са се настанили навсякъде, включително в мисленето и в езика. Така например, изживяването ни като периферия на Европа е толкова силно, че е оказало влияние върху менталните и езикови структури, с които разполагаме. Затова въпреки желанието ни да се разподобим от подобно изживяване, ясно съзнаваме, че и в настоящия текст това е по-скоро пожелание, отколкото възможност на езика. Да дадем ухо на подобни симптоми и да ги проблематизираме е единственото, което можем да направим.

Европейската литература, както е известно, се конституира като такава в Древна Елада с осмислянето й като същностна напрегнатост между два противостоящи си и допълващи се принципа. Единият, известен като МИМЕТИЧЕН, се свързва с философията на Аристотел, а другият, който поради липса на точен термин, ще назовем АНТИМИМЕТИЧЕН (символичен) - с философията на Платон. В различните културни епохи тези два принципа получават своя конкретизация. За ХIХ век конкретизация на миметизма е позитивизмът (реализмът), а на антимиметизма - в началото на ХIХ век - романтизмът, а в края му - модернизмът. Така в различните културни епохи европейската литература реализира себе си чрез характеризиращата я от самия й зародиш двумоделност.

Европейското културно пространство съсредоточава разнообразие от потенциални варианти, по които да се осъществява редуването на двата модела. След ХIV в. определени региони скъсват със средновековния тип култура и литература, а към тях по различно време се присъединяват и други. Когато, за условията, в които се намира, се оказва необходимо, българската литература също скъсва със средновековния литературен модел и се ориентира към актуалната по това време - ХIХ век - позитивистична философия, естетика и художествена практика.

За позитивизма се знае, че като философска доктрина се свързва с името на О. Конт, по-късно с Х. Спенсър и Дж. Ст. Мил. Като система от естетически принципи - с И. Тен и с цяла плеяда изследователи от т.нар. културно-историческа школа. Като художествена практика позитивизмът е знаме или философско-естетическа опора за Гогол и Дикенс, за Балзак и Каравелов... Около неговите постулати - достоверност, полезност, рационализъм, детерминизъм, познавателност - се изгражда масив от текстове, именувани най-често с термина реализъм. Всъщност според степента на употреба на посочените постулати по-прецизно би било да говорим за три етапа от развитието на позитивизма в европейската литература, различни като време и продължителност за отделните национални литератури, но типологически обвързващи се с ФИЗИОЛОГИЗМА - характерен с буквално прилагане на позитивистичните постулати, с РЕАЛИЗМА - характерен със свободното им прилагане и с възможността им да интерферират с постулати на антимиметизма, и с НАТУРАЛИЗМА - една нова редакция на физиологизма. Направените характеристики са груби и неточни, но, струва ми се, очертават модела, който част от литературите на Европа следват.

За да внеса малко повече яснота, тъй като реализмът и натурализмът са познати като явления, макар и осмисляни по по-различен начин, ще конкретизирам първия етап от развитието на позитивистичната художествена практика. Физиологизмът като термин е извлечен от доминиращия през 20-те, 30-те, 40-те години на ХIХ век "физиологичен очерк", който получава изключителна популярност и разпространение във френската и руската литература (т.нар. натурална школа) - дотолкова, че се налага и като доминиращ жанр. По-важно за нас е, че твърде стриктно следва изискванията на неродената или раждаща се в момента позитивистична философия и естетика. Физиологията на големия социален организъм - града (Париж, Петербург, Лондон) е в полезрението на майсторите на жанра - от Григорович до Гогол и Достоевски, от Балзак до Дикенс. Постепенно жанровите характеристики на физиологичния очерк се транспонират в териториите на цикличното повествование, на повестта и романа. А описателността, педантичното фактоописателство, подражаващо на новото позитивистично божество - науката, системността, темата за "малкия човек" стават опорни точки, от които реализмът ще се оттласква, а натурализмът, в други пропорции и с други средства, ще възкресява.

В първите десетилетия на ХIХ в., разделяйки се със средновековните си белези, българската литература, подобно на много други от това време, се разделя с определен модел на европейска литература. Следвайки национален вариант на литературно развитие, тя се съобразява не с измислени тези за "ускоряване", "догонване" и пр., а с настъпилите социокултурни промени по посока на една все по-интензивна унификация в рамките на европейския регион. От тези глобални процеси не убягва дори Османската империя, особено в европейската си част. Ето защо започнатия още през ХVIII век процес на трансформация, на преход от средновековен към актуален за новото време културен модел по необходимост се съобразява с постигнатото в онези региони, в които постсредновековните варианти на културен и литературен развой са се утвърдили като достатъчно функционални.

Българската литература не търси да повтори развитието на част от европейските литератури, а само да интегрира собствения си културен опит с актуалните за ХIХ век културни образци. Ето защо отпада необходимостта да се връща назад към епохата на Ренесанса, на класицизма или барока, за да ги "повтаря" ускорено. Като всяка литература, и българската има възможност да асимилира постигнатото чрез други механизми, опиращи се не на повърхнинната, а на дълбинната семантика на творбите. Казаното легитимира диалога с актуалните и типологически свързани помежду си епохи на Просвещението и Позитивизма, без да го ограничава само с тях. Просвещението, а след това позитивизмът - като реализация на просвещенския модел на света - успяват да привлекат умовете на духовните ни първенци, а в края на века, както свидетелстват някои автори, позитивизмът се превръща в своеобразна мода, в светоглед и поведение, в религия за младите.

Как всъщност се осъществява рецепцията на позитивизма в България? Новата философско-естетическа доктрина е в своя апогей точно когато българската интелигенция се пренасочва от Гърция към Русия (50-60-те г. на ХIХ в.). Руската редакция на позитивизма трябва само да се приспособи за наши нужди - културни, идеологически, естетически. Пръв и най-значим разпространител на новото верую във всичките му аспекти е Л. Каравелов. Той неуморимо събира и чете трудовете на Конт и Мил, на Спенсър и Бокъл. Вещо ги включва в публицистичните и научно-популяризаторските си трудове, те присъстват с авторитета си и в мемоарите ("Из мъртвия дом") и в белетристиката ("Jе ли крива судбина?"). По-важно е друго - Каравелов не само пише своеобразни манифести на позитивизма ("Сръбската литература", 1868/69; "[Долу безцелните риторически фрази...]", 1874), но в художествената си практика реализира постулатите на позитивистичната философия и естетика. Следвайки своите учители, Каравелов високо прокламира: "Човеческото возпитание трябва да бъде основано само на положителните истини и на здравата наука". И за да потвърди вярата си в тях, създава повестта "Мамино детенце", в която педагогическите принципи, познати ни от компилативната му статия "За возпитанието вообще", са приложени, макар и с апофатична техника. Детето трябва да се възпитава по законите на собствения си организъм, възпитаващите го да му бъдат пример, насилието да се забрани като противоестествено, човек да следва себе си и средата, в която живее, и която го формира. Ето тези простички, но революционни за времето си идеи, влага Каравелов в "Мамино детенце", "Главчо", а и другаде.

Като един от авторитетните съдници на литературата в Сърбия и България Каравелов апелира към писателите да изобразяват "животът такъв, какъвто е", по-нататък, следвайки И. Тен, пояснява: "да не смалява и да не увеличава нито добрите, нито лошавите проявления", а в повестта "Богатият сиромах" е още по-конкретен: "Секи повествовател е длъжен да фотографира сяко едно явление вярно и правдоподобно".

Когато неговият пръв биограф, издател и последовател З. Стоянов, заявява: "Той е направил революция и в литературата ни, той е дал направление, на което аз определям срок на съществуване един век" (1885), мнозина се съмняват в думите му. Оказва се, че Каравелов, Славейков, Ботев, Н. Бончев, З. Стоянов, Вазов... са действително начинатели на направление с изключителни последици за българската култура и литература. Направление, генерирано върху философско-естетическата парадигма на позитивизма, върху актуален светогледен и поведенчески модел, чийто параметри са видими и жизнени и век по-късно.

Реална и културооплодяваща алтернатива на романтическия светогледен и поведенчески модел и неговите модернистични трансформации в европейската култура, позитивизмът има завидна съдба и у нас. Ако си направим труда да мислим българската литература в зададената перспектива, то нататък би следвало да проследим естествената смяна на един общоевропейски модел (на позитивизма) с друг (на модернизма), да огледаме сложните интерфериращи връзки между позитивистични и модернистични постановки, успоредяването между тях (Ел. Пелин - Яворов), пародиите (Каравелов - Св. Минков), новото преображение на позитивистичната естетика като доминанта в българския културен и литературен живот от 30-те години на ХХ век и т.н.

Направените разсъждения ни провокират да се върнем отново към мита за ЕВРОПЕИЗАЦИЯТА на българската литература. Кога българската литература не е европейска, та трябва някой да я европеизира? Модернизмът, като една от конкретизациите на европейската двумоделност, по-европейски ли е от позитивизма, който също е конкретизация на европейската двумоделност?

С други думи, ако въпреки казаното дотук, сметнем за уместно да говорим за процес на европеизация, а не за търсене на адекватни за националния ни литературен и културен развой постсредновековни модели, то трябва да кажем, че процесът на европеизация очертава ясно себе си още през втората половина на ХIХ в. с градивните усилия на Каравелов и неговите следовници. В края на века българската литературна и културна рефлексия по-скоро ритуално-драматично разиграва комплексите на интелигенцията ни и осъществява болезненото превключване от един европейски модел (позитивистичен) към друг (модернистичен). В този смисъл П. П. Славейков и д-р Кръстев са патриарси на превключването вътре в рамките на европейската ни културност и литературност, а не на някаква мнима, дошла отвън европеизация.  

1995-1999

 

 

© Георги Чобанов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.10.1999, № 1 (1)
Култура и критика. Ч. III: Краят на модерността? Съст.: Албена Вачева, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2003

Други публикации:
Култура и критика. Ч. III: Краят на модерността? Съст.: Албена Вачева, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2003, с. 72-76.
Литературен форум, № 32, 26.10-01.11.1999.

Интеркултурно образование. Варна, 1996, 33-39 (вариант).

Вариант на текста е четен на семинар по интеркултурно образование - ИПКУ, Варна, 16-17.07.1995.