Отскоро читателите на LiterNet имат пред очи електронната книга на една авторка, която повече от 20 години живее в Австрия - Люси Мòшен. Динамичното ежедневие в големия град, многобройните прекосявания на страни и континенти ни най-малко не я лишават от езика, на който пише своите разкази, от езиково-менталната опора, през която обхваща културата "между културите" (както самата тя определя понятието "култура").

Електронната премиера на "Преди пустинята" е поредният добър повод всеки от нас да се вгледа още веднъж в динамичните културни процеси на съвременния свят, в подвижността и неточността на представата за литературата като хомогенна и затворена национално дефинируема общност, и не на последно място в шанса на малките литератури да проговарят на един универсален език. Защото литературата ни се създава и чете навсякъде, където живеят българи, където българската култура, чувствителност и език имат своето място. Особено днес, във времето на бързите комуникации и светкавичното публикуване чрез интернет технологиите.

Разбира се, в подобно кратко представяне не е възможно друго освен да очертаем с няколко думи специфичното за този интересен дебют. Книгата на Люси Мòшен се състои от две части - цикъл разкази, определян от някои критици (Георги Цанков) като "малък, великолепен роман" - и още 12 разказа и една новела, "Синът на Якоб Макинтош", която в електронното издание закономерно заема място в края на книгата, придавайки й друг акцент чрез завършека.

Лично за мен обаче голямото откритие на авторката е градежът на цикъла с разкази. В него не вещото разкриване на този интернационален "екип" от герои и случки (араби, българи, французи), а тяхното сцепление, поредицата от забавяния, прескоци, спомняния, догадки, цялата изкусно изтъкана мрежа на сюжетирането разкриват зрелостта на направеното, дават усещане за други, европейски измерения в писането. Изказаност-недоизказаност, игра с читателското умение да сглобява, да попълва празните полета на смисъла, да достроява са съчетани с вечната история за Ромео и Жулиета, с любовни триъгълници и всичко онова, което знаем от литературни и житейски източници. Това, което не знаем обаче, е как този вечен сюжет може да се интерпретира днес, как отпратки към световни автори могат да се засичат с намигвания към родни образци (Св. Минков и неговият "Водородният господин и кислородното момиче"), как психологизъм и сантимент се сдобиват с дистанция и прихващат по нещо от криминалното и философското четиво, как на една чисто човешка плоскост културите не само се срещат, но и се разминават. И така, време е да прочетем и препрочетем "Преди пустинята". И да очакваме следващата книга на Люси Мòшен, която тя вече пише...