В рамките на глобалната институция Интернет българската литература - част от виртуалната територия на България и на света - търси свое място, идентичност и публика. В жестока конкуренция, минимализирана, оспорима, българската литература в Интернет постепенно увеличава своите пространства и претенции. Тя е в очакване да бъде чута, забелязана, институционализирана. Реални ли са подобни очаквания, когато българската литература в сравнение с предишни времена редуцира публичния си статут и се оттегля от ред доминирани до този момент сфери? Тоталното преразпределение на властови ресурси през последното десетилетие проблематизира наличието, целостта и функциите на институцията българска литература. Под въпрос са поставени те и в дигиталния свят още преди да се породят. Новата ситуация обаче разкрива и неподозирани възможности, които настоящият текст ще направи опит да очертае под формата на оптимистичен сценарий за дигиталното битие на българската литература, при който тя ще се успореди и еманципира спрямо конвенционално съществуващата си двойница.

Потребността от осмисляне на случващото се в дигиталното пространство произтича от факта, че публикуването на литература в Интернет не е просто подмяна на хартиен с дигитален носител. Ефектите от подобен ход резултират поне в две посоки: умножаване на издателските и рецептивните активности и поява на структурни изменения в характеристиките на литературното. Прогностичният ракурс, в който навлизаме, изисква от нас да разширим кръга на питанията си, но и ни оневинява, ако объркаме отговорите. И така, ако допуснем, че българската литература е възлова институция, чийто символен капацитет удържа не само съществуването на националната общност, но в определена степен осигурява със символен капитал и отделната личност, то редно е да се запитаме могат ли тези отговорности да бъдат поделени, а с времето и изцяло подети от публикуващата се в Интернет българска литература? Необходима ли е намесата на специалистите или процесите на саморегулация ще си кажат своето? Кога двете - “реална” и дигитална - йерархии на литературното ще влязат в сблъсък или ще съсъществуват, взаимодопълвайки се? Кои са факторите, които превръщат в Институция българската литература в Интернет? Имаме ли “мрежови” автори и “мрежова” литература или имаме само електронен вариант на вече съществуващата заедно с нейните ценностни, жанрови, идеологически йерархии? Кога Интернет ще се превърне в самостойно и престижно място за публикуване на българска литература? Т. е. този дисциплиниращ виртуалното тяло на литературата технологичен ресурс приковава ли я до конвенционалните й образи или се успоредява спрямо тях, или пък влиза в други посоки на синтез, водещи до промяна в статуса на литературата и в механизмите на нейното създаване, тълкуване и възприемане?

Защото в крайна сметка, както пишат в уводен редакционен коментар авторите на руския web-сайт Вавилон, “...не е далеч денят, когато кръгът от читатели на сериозна литература ще се попълва главно за сметка на обитателите на Мрежата”. И все пак споделими ли са изповядваните не само от тях тревоги, свързани с липсата на контрол, на власт над случващото се с официализираните литературни йерархии: “Още по-лошо е другото: светът на литературата в Интернет постепенно става ”паралелен” по отношение на реалното литературно пространство, тук се преподрежда наново системата от ценности и йерархията на авторитетите - сякаш там, извън пределите на Мрежата, няма никаква литература. Това е неразумно и опасно като всеки опит да се отхвърли, вместо да се развива традицията” (Вавилон).

Влизането в дебрите на подобна дискусия и оглеждането на възможните отговори от позициите на българската литература изисква елементарна осведоменост за моментното състояние и за перспективите пред публикуваните до момента литературни ресурси. Запознатите знаят, че българското интернет-пространство започва интензивно да включва българска литература едва през последните няколко години. Дотогава има единични web-сайтове, предимно на българи, живеещи в чужбина (Драгомир Р. Радев, Пл. Милтенов и др.), които популяризират литературата ни навън, и за да избегнат проблема с кирилизацията, публикуват текстовете първоначално на Lab и на английски. В последно време се увеличава обемът на публикуваните текстове основно с помощта на няколкото добре поддържани електронни вестника и списания (“Велкия”, “Литеос”, “Бодил”) и на изданията на Агенцията за българите в чужбина (“Ек”, “България днес”). Огромен брой текстове са пръснати в лични, регионални и фирмени страници, поради което трудно се достига до тях въпреки наличието на раздели за литература в почти всички големи български интернет указатели (Гювеч, Dir.bg). Отделен е проблемът с технологичните и дизайнерски решения при оформянето на самите web-страници - или свръхтежки, или прекалено опростени. Обичайна е липсата на каквато и да е съпътстваща библиографска, био-библиографска и текстологична информация или система при поднасянето й, която да ориентира читателя. Едни и същи текстове многократно се тиражират в Мрежата за сметка на други - на три места, например, е представена “Под манастирската лоза” и на нито едно “Гераците”. В каталозите на големите сайтове, които са своеобразни дигитални не антологии, а всичкологии, съжителстват класици и графомани, култови автори и автори, правещи “първи стъпки”, в тях диалогизират тихите отсъствия на познати нам гласове с шумното, ще рече, натрапливо, препубликуване на един и същ текст...

В този си вид - разпръсната, трудно достъпна, непопуляризирана сред читателите - българската литература в Интернет трудно би могла да претендира за какъвто и да е институционален статут. И все пак, смятайки, че е възможно и потребно да говорим за него, редно е да се запитаме кои са необходимите стъпки, които биха институционализирали българската литература, поместена в Мрежата?

Попълването на националния литературен масив, каталогизирането и систематизирането на наличните и разширяващи се ежедневно електронни литературни и критически ресурси е задължителната първа крачка. Амбицията да се обедини в единно дигитално поле българската художествена литература, в това число и любителската, преводите от и на български, независимо от естетически или някакви други критерии, независимо от вече установени йерархии, е едновременно опасна и благодарна. Въпроси от рода на: “Защо любителските опити на псевдонимните Марина или Диоген са един до друг с текстовете на Гео Милев или Дебелянов (а отгоре на всичко, според статистиката на “кликванията” в Dir. bg, и по-посещавани), могат да бъдат препращани не само към еднаквите начални букви на авторите, но и към изнамиране отговор на въпроса “Защо на библиотечната лавица и на книжарската сергия книгите на К. Павлов или Г. Господинов мирно съжителстват с книгите на всеки графоман, който е събрал пари, за да ги отпечата?”. С други думи принципът на подобно мрежово “събирачество” е принципът на Библиотеката. Безспорно подобно усилие ще подпомогне бъдещите историци и критици на “мрежовата” литература, тъй като ще създаде обгледимост към всички етажи на литературното - от класическите и модерните текстове до графоманските и порнографските, от литературата на авангардното мислене до литературата на пошлото и тривиалното. Тази съположеност, разбира се, би трябвало да е продиктувана не само от “библиотечни” мотиви, а и от убеждението, че литературата не е поредица от върхови изяви, а пъстрило от неравностойни намерения и реализации. В крайна сметка свободата в Мрежата е точно това - не да преповтори преддигиталната йерархия от ценности, не и да създаде паралелна литературна йерархия чрез “мрежовите” автори и жанрове, а да остави процеса отворен за взаимопроникване. Единствено срещата на читателите и специалистите със самите текстове изгражда подвижната система от аксиологии на литературното и задава разнообразните констелации, правещи възможна институционализацията на българската интернет-литература.

Виртуалната библиотека с препратки, за която става дума, е продуктивна и в друго отношение: тя ще икономиса мрежово и лично време и ще създаде чувство за ред и комфорт, за сигурност при намиране на необходимото заглавие и автор, за проницаемост и обгледимост на необгледимото.А е добре известно, че срещата с наситената информационна среда на Интернет има шоково въздействие за всеки прохождащ и понякога последиците в мотивационен план са негативни. Струва ми се, колкото и смело да звучи към настоящия момент, че преодоляването на тези, както и на ред други психологически проблеми ще предизвика в перспектива стабилизиране на потребността да се посяга към художествения текст.

Тук няма да коментираме всеобщото за лаици и специалисти убеждение, че четенето на художествена литература все по-трудно удържа на аудио-визуалната експанзия. А по отношение на създаването и функционирането на художествения текст нека припомним, че съюзът между вербалното и визуалното кулминира още в европейския литературен авангард през първите десетилетия на ХХ век (Аполинер, Паунд, Гомринджър), а днес изследователите бележат и обосновават тенденции по неговото връщане като значим художествено-комуникативен език на постмодерното¹. Следователно, въпреки аудио-визуалната агресия, нещо повече, благодарение на нея, посоката на представяне и на създаване на текстове ще доведе до интегриране на възможните невербални сфери, така че да се умножи сугестията на художествения текст. И без да припомням страховете за киното от масовото навлизане на телевизията обаче, е ясно, че историята ще се повтори и с евентуалната психоза около Интернет - както киното не бе изгонено, а се трансформира и приспособи към “синия екран”, дори получи нов живот, така и литературата има свое място и свое бъдеще в Мрежата. Нещо повече, това е шансът на литературата, и особено за малка литература, каквато е българската, както за популяризиране, така и за развитие.

Освен от активни читатели, литературата в Интернет има нужда и от “мрежови” автори. Факт е, че като изключим любителските текстове, които авторите на лични страници ни предлагат заедно със снимки на домашните си любимци, и които, с малки изключения, са лични реликви от младостта, собствено “мрежова” литература трудно може да бъде открита в българското дигитално пространство. Изключения са случаите, в които авторите, по принцип млади и неизвестни, правят първа публикация на текста си в Интернет, а още по-малко са тези, които залагат само на това. Причините са ясни - няма го онзи професионален кръг от лица и институции, чийто авторитет да “узакони” публикацията, няма чуваемост и неслучайни съседства между текстовете, липсва проницаемост между електронната и хартиената версия на литературата, нещо повече, отсъства елементарна осведоменост и какъв да е интерес към дейности, водещи до интегриране между дигиталния и “реалния” вариант на българската литература.

За съжаление, отново се налага да влезем в клишето на догонващите, защото другаде, и не толкова далече от нас, писатели и критици обхващат случващото се в Интернет и качествено го променят. При нас, от една страна, професионалната общност, с малки изключения, е извън ставащото и не може да го контролира, налагайки готови модели и отношения от “реалната” литература, а, от друга, българско литературно присъствие в дигиталното буквално копира, понякога и на принципа на разваления телефон, съществуващите йерархии от имена и текстове. Плод на подобни нагласи, например, е силното присъствие на “македонската” тема в литературните и общокултурните web-сайтове, където се преплитат подмолни и официални идеологеми от различен порядък. Отчленяването на “македонската” тема, разбира се, е колкото вътрешна етноидеологическа потребност, толкова и резултат от провокативната й озвученост в подобни гръцки и македонски сайтове.

И все пак, другаде акцентите са не в тематична, както в случая, а във футуристична, на пръв поглед, насока. Съществуват сайтове с визуална, хипертекстова, мултимедийна, или, както е известна, “нетна” или “мрежова” литература, която разширява жанрово и идеологически художественото пространство и налага промени в рецептивните нагласи, правещи литературното налично и конкурентно на другите изкуства и дейности. И наистина, транслирането на конвенционалния художествен поток в електронен, както многократно посочваме, е само необходимо условие за протичане и разрастване на един друг процес, побиращ ефектите на първия - радикална промяна на начините за представяне на текста, от една страна, и от друга, радикална промяна в естеството и в създаването на самия художествен продукт и неговото възприемане. Ето какво казва в интервю за Алексей Паршчиков известният руски критик Борис Гройс: “Смятам, че в бъдеще ще бъдем не литератори, а куратори на текстове. Ще настъпи такова пренасищане с текстове, че подобно на художниците след Дюшан литераторът на бъдещето в условията на компютризацията вече няма да е принуден да тъче като нас, а ще работи с налични текстове, като ги курира и рекомбинира. И в този смисъл това ще бъде хипертекст или нещо подобно.”².

Очевидно е, че анализът на литературните ресурси в българската езикова зона на Мрежата, както и принципната възможност всеки да публикува каквото сам реши, представя едно децентрирано литературно пространство и проблематизира шансовете българската литература в Интернет в момента да функционира като Институция в познатия ни вид. Защото според обичайните разбирания литературната Институция е пространство, в което доминират добре дефинирани и йерархизирани властови отношения, а взаимнорегулиращите се механизми на функциониране черпят ресурс от всички валидизирани от общността институции. Включването на огромния символичен и дисциплиниращ потенциал на Училището, Университета, Канона в създаването и поддържането на институцията Българска литература в Интернет е предстоящо. То би подпомогнало интеграцията между “двете” литератури и превръщането им в единна литературна Институция, би усилило интегрирането на българската литература в глобалните литературни процеси. Подобна институционална “загриженост” обаче, можем да предположим, ще има и своите негативни ефекти, защото ще възпроизведе съществуващото и ще блокира появата на радикално различното в полето на литературата. И все пак подобни страхове отпадат, ако сме наясно с невъобразимата мобилност на Интернет-пространството, неподлежащо по дефиниция на властови намеси, елиминиращо с ресурса на свободата в публикуването и четенето на литература всеки жест, посягащ на този основен принцип.

В крайна сметка, превръщането на българската литература в Интернет в Институция е процес, който тече в противовес на процес със същата сила, но с обратна посока. Появата на обратимост между електронното и хартиеното тяло на литературата, а това според оптимистичния ни сценарий не е толкова далеч, не само ще редуцира “лошата обозримост” на хартиеното и дигиталното тяло на литературата, но и ще еманципира и тласне литературата и четенето в нови, трудни за прогнозиране посоки. Така в началото на хилядолетието ще ни очакват не две литератури, а две форми на съществуване на българската литература, достатъчно активно интегрирани, взаимно коригиращи се и конкуриращи се.

БЕЛЕЖКИ

1. Вж. Рьоне Ризе Юбер “Постмодерният ред и постмодерната страница”, в. Литературен вестник, 1998/40. [обратно]

2. Сп. “Коментарии”, Москва - Санкт Петербург, 1997/12, цит. по Добринка Корчева, “Емил или може би за капитализма”, Литературен вестник, 1999/1. [обратно]