Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
"РИЦАРСКИ ЗАМЪК" ОТ ХРИСТО ЯСЕНОВ - КОРЕКТИВЪТ НА ЦЯЛОТО

Георги Чобанов

web

Вътрешната изчерпаност на позитивистичната доктрина, господствала през ХIХ век, води до активна философско-естетическа преориентация към идеите на Шопенхауер, Ницше, Бергсон... Те намират първоначална употреба, както знаем, в поезията на декаданса и импресионизма, но добиват адекватен естетически статут преди всичко в художествената теория и практика на символизма. В този смисъл символизмът се поражда като антитетичен двойник на позитивистичната естетика и като приемник на романтизма.

Какво всъщност представлява смяната между двете естетически и художествено-конструктивни парадигми за българския литературен развой? Изграждайки се като литература чрез позитивистичната художествена практика на направлението Каравелов - Вазов, литературата ни не притежава другата необходима й цялост, която типологически да съответства на европейския романтизъм. В периода между манифеста на Г. З-ча "Осветление на българската поезия" (1885) и манифеста на Г. Милев "Против реализма" (1919), бележещи началната и крайната фаза на оттласкване и отричане от позитивизма, българският литературен процес се сдобива с другия полюс на европейската литература в изчистен класически вариант.

И ако референциалната зависимост на позитивистичния тип литература задава принципиална многообразност на езиково-стилови и жанрови тенденции, то конструктивните особености на символа изравняват стиловите почерци. Критическото съзнание трябва или да извести поредната естетическа кончина, или да потърси възможност за разподобяване вътре в рамките на символистичния дискурс. Така, то по необходимост достига до противопоставно типологизиране на художествените явления. Най-отчетлива е типологията по линията Ницше - Шопенхауер. Според нея изявеният активизъм, жизненост, нарцисизъм, дионисиевските изблици на лирическия Аз безапелационно отреждат на Ясенов място до Ницше. Същевременно го противопоставят на най-чистите представители на другата линия - Лилиев, Дебелянов. Тази критическа операция преакцентува и самата поезия на Ясенов - в центъра като най-"истински" застават поемите-цикли "Пан", "Пробудни песни", "Ведрина", "Небе", които започват да функционират като емблематични за лирическия свят на поета. Така се стига до опростяване на лирическия субект, защото той е "заключен" в целостта на стихосбирката, а не в текстовете, оразличаващи го от твърде разпространената в българския символизъм поетика на страданието, основаваща се на философската система на Шопенхауер.

Нашите усилия по-нататък ще имат за цел да реконструират взаимодопълнителността на двете тенденции у Ясенов въз основа на единствената и дълбоко концептуална негова стихосбирка "Рицарски замък".

Както сочат изследователите, лирическият Аз у Ясенов манифестира себе си с честота, нехарактерна за другите символисти - според М. Кирова по 45 пъти в "Рицарски замък" и в "Себепоклонник" се среща 1 л. словоформ1. Въпреки това поетът не изгражда завършена персоналистична концепция за себе си2. В контекста на жреческата фигура на П. П. Славейков, на мита за твореца-самотник Яворов, на оргиастично-скандалния К. Христов Христо Ясенов не успява (а най-вероятно не желае) да създаде публичната си литературна личност. Показателно за това е представянето на стихосбирката "Рицарски замък" в автопредговора към нея като документ за изживян поетически етап, а не като аргумент за поетическо самочувствие. Разминаването между публицистични жестове и естетическо самосъзнание придобива особена стойност в контекста на изявеното в самия текст творческо самочувствие на един от неговите лирически герои:

Аз обичам своя стих,
лъчезарен и прозрачен -
ту ласкателен и тих,
ту язвителен и мрачен.
И по-нататък:

В него има много младост, слънце, музика и ласки,
много горести и радост, много трепети и краски!
      Цар на сенките незрими,
      пълен с бури и затишия,
      аз обичам свойте рими
      и разгулни игростишия.

("Себепоклонник")3

        Създаването на мит за "поета на жизнерадостта" Ясенов би изисквало, в съгласие с митогенериращите механизми на българското литературно съзнание, да съществува определено съответствие между поведението на поета и на лирическите субекти, привиждани в обичайната рецепция като негови двойници. Но колкото лирическият му герой в "Пан" е горд и гръмогласен, а в "Себепоклонник" - нарцистично себевлюбен "владетел на бурите" и "пророк", толкова човекът Ясенов е скромен и тих, дори се изчервявал, когато рецитирали негови стихове ("Пан"), според литературния му кръстник А. Страшимиров. Както отбелязва М. Цанева, "неговият "Пан", неговият "Себепоклонник", "Заключена душа" и прочие поетични преображения са не толкова лирически проекции на авторовата личност, колкото лирически маски. Свидетелство за това - продължава авторката - е самата артистична лекота, с която той ги сменя"4. Ето защо доминиращата представа за Ясенов като "поет на жизнерадостта" е по-скоро литературно-критическа щампа, която по свой начин манипулира рецепцията на лирическия му свят, отколкото реално съществуващ персоналистичен мит за неговата литературна личност.

Но не различностите дири Ясенов в своите преображения, а възможността те да се усещат като цялост, като единство. Авторът изключително много държи на това единство. В посочения автопредговор той декларира, че прави определени "идейни, литературни и естетически" компромиси с поместваните текстове в името на една "необходимост за вътрешната ЦЯЛОСТ на тоя сборник" (к.м.)5. В рамките на самата стихосбирка "Рицарски замък" носител на единството на поетическия свят е фигурата на лирическия говорител, в чието поле от компетенции са разположени противоположни на пръв поглед лирически индивидуалности (Пан, Мадона, Себепоклонник, но и лирическият Аз от "Заключена душа" и "Рицарски замък"). Обединява ги, да повторим, делегираната на лирическия говорител авторова концепция за композиционно-стилова и емоционално-образна цялост на стихосбирката. Стиховете в нея са писани по различно време, печатани са като отделни стихотворения и като цикли. Включването им в новото концептуално единство на "Рицарски замък" означава ново прегрупиране, редактиране, писане на нови части - въобще всичко, което е необходимо за изграждане на циклизираната поемна структура, с каквато се отличават и дванадесетте текста6.

Двойната, "дисциплинираща" проекция на отделното стихотворение - веднъж в поемния цикъл, втори път в сборниковата цялост - не го лишава от лирическа самостойност. Доказателство за това са особените грижи за ритмико-музикалното и строфично обособяване на всяка една от частите на Хр. Ясеновите поеми. Същото можем да кажем за релацията лирически герои - лирически говорител, разбира се, стъпвайки върху друг доказателствен материал. А това, според наблюденията на М. Неделчев, е гаранция за запазване на специфичното за символизма напрегнато двоене между частта и цялото7.

Концептуалното единство на стихосбирката "Рицарски замък" може да бъде коментирано в различни посоки. Пленничеството на Аз-а като ключова за символизма и за самохарактеризиращия се лирически герой тема ще открием и в първата циклична поема "Заключена душа", и в следващите "Есенен сън" (радостите - "птици, попаднали в плен"), "Приказно царство" ("аз съм попаднал във плен"), "Пробудни песни" ("като развързан пленник из тъмница, // ще превъзмогна всеки земен плен"), "Небе" (от едно пленничество: "аз съм жертва на земните ями, // аз съм пленник на свойто сърце" към друго: "потопи ме в лазурната бездна - // нека бъда навеки пленен!"), "Себепоклонник" ("аз пленник съм, от слънцето пленен!"), "Рицарски замък" ("и всеки мечтател ... // остава завинаги жертва на моя загадъчен плен").

Неистовият порив на Аз-а към Слънцето8, към ручея (с живата вода), към вятъра, към "цветната природа"..., атрибутивните на Бога словесни формули: "Не съм ли божество, не съм ли сатана?", "Не съм ли бог, не съм ли вечний бог?", "и казах сам: Да бъде светлина!" и пр., открояват своеобразието на Ясеновия лирически герой в контекста на родния символизъм и същевременно отварят междутекстови пространства в различни посоки - от библейски митологеми до европейския (руския - Балмонт) символизъм, от богоборчеството на Ботев до това на Г. Милев и Смирненски ("Да бъде ден!"), от К. Христовия ексцентричен витализъм до сливането със стихиите у Багряна...

Смислово-тематичните ядра, същностните характеристики на Аз-а, оркестрират в многобройни вариации целостта на лирическия говорител и на стихосбирката, задават вместеността им в образната система на символизма, на родната и европейската литературна традиция. По-любопитно в случая е концептуалното единство на стихосбирката, осъществявано чрез развитие на теми, образи и мотиви, окръглящи одисеите на авторовата мисъл в един специфичен лирически сюжет. Така например, поставените в първата поема драматични въпроси намират своето развитие-отговор в последната 12-та поема "Рицарски замък", която ни връща към проблематиката, за да я утвърди и преосмисли. Освободената от земните окови душа е прикована о небесните. Трагичното осъзнаване на невъзможността Аз-ът да се върне сред "долините", но и да се откаже от тях, на невъзможността да поеме към Небето, но и да остане завинаги там болезнено отеква и в други текстове на Ясенов, налагайки темата за СТРАДАНИЕТО като характеристика на неговия лирически говорител.

Подобно саморазкъсване в българската лирика срещаме у Яворов. Но неговият лирически герой, разбирайки собственото си безсилие, изпада в дълбока резигнация и пасивност, докато Хр. Ясеновият лирически Аз осъзнава светлата трагичност на невъзможността реално да се постигне Абсолюта и това го води до химнично-патетичния жест на себеразрушаването, на екстатичния порив да взриви замъка-душа.

Тържеството на лирическия виталитет у Ясенов ("Небе", "Пан", "Ведрина", "Себепоклонник") е видимо само в контекста на цялото, в контекста на "Заключена душа" и "Рицарски замък", рамкиращи раздвоения, страдащия Аз, онзи, който знае: "няма мир за мене, // но и не търся мир посред света" ("Себепоклонник"). ЖИЗНЕРАДОСТТА на мирно благославящия земя и небе, винаги "влюбен" и "всякога пиян" лирически герой е само другият полюс на разкъсваната между земя и небе страдаща душа, високият полюс на себенадмогването, на визионерното постигане на Абсолюта, на Бога, на сливането с природните стихии, с космическата душа. Събирането на полюсите в един текст не ги йерархизира, не би следвало да йерархизираме и поемите, полюсно структуриращи стихосбирката.

Но да се върнем към диалога между рамкиращите поеми като прибавим и поемата "Небе". В "Заключена душа" лирическият Аз страда от "земна скръб", от "окови // които сякаш няма да развържа", от обречеността си на Земята. В "Рицарски замък" ситуацията коренно се е променила, лирическият герой не е пленник, а господар на замъка, той е свободен:

Разкъсана е земната верига
и аз съм със развързани крила.
Но, оказва се, че лелеяният замък с кула, отвеждаща право към Небето, към Бога, към Абсолюта, е само "гробница безгласна // без въздух, без миражи и вода". А за "бедния син на земята" спасението е, както изповядва лирическият герой в "Небе", в "лъжата мечтателно-нежна", в "приказка някаква", в "някакъв светъл мираж". Става ясно, че без миража, без мечтата обвързването с Небето, с живота там горе не носи очакваната радост (!). Откъсването от хората, от Земята и "земната скръб" не сродява с бога и Небето:

и заживях високо над земята -
от хората и бога отчужден.

("Рицарски замък")

Ретроспективното цитиране на мотиви между първата и последната поема звучи като изстрадан отговор. Нека чуем диалога:

Издигна ли се - земна скръб ме трови,
а морен взор сълзите не задържа -
и аз усещам някакви окови,
които сякаш няма да развържа.

("Заключена душа")

А в "Рицарски замък":
Разкъсана е земната верига
и аз съм със развързани крила.
Възлизам по гранитни стъпала...
Този отговор предхожда трагичните прозрения на Смирненски от "Приказка за стълбата":
Възлизам по гранитни стъпала
и мраморната кула ме издига.
До моя слух суетен шум не стига,
ни смъртен звън на кървава стрела.
Аз виждам само слънце и скала
и чувам химн на будна чучулига.
И докато плебеят-принц на Смирненски остава в драматичното си заслепение, лирическият герой на Ясенов, верен на изключителната си жизненост и борбеност, взривява себе си в гранитния пиедестал, до който се е възкачил. Волята на гордия човек и бог не го напуска:
Аз сам запалих замъка - и ето! -
събарят се стените върху мен!...

Дяволското изкушение за еднозначност, "за" или Земя, или Небе е преодоляно в страданието.

Драматично преживеният крах на илюзията ни възвръща към усетената не само в "Небе" "мисъл потайна" - в мечтата и в приказката Аз-ът може да се постигне, може да възкреси митичното единство между човека и Всемира. Ето защо са многобройни словесните формули за тъждественост или за намерение, за желание за тъждественост между лирическия субект и обектния свят: "Аз искам да съм пролет сред пролетите млади // и ручей бистрошумен от бисер и сълзи..." ("Пробудни песни"), "Аз съм облак лекокрилен..." ("Пан"), "аз облак съм от бури и роса!" ("Себепоклонник"). Така лирическият говорител на Ясенов ни връща към дълбинни мисловни и образни структури, към митопоетичното единение и цялост на човека и света9. Лирическият Аз чете себе си в природата, открива се като вселена от значения. Взаимната обратимост възвеличава Аз-а, прави го възможен за себепоклонение.

Но преди това лирическият Аз от "Заключена душа", този "странник без подслон и родина", трябва да търси и подслон, и родина в следващите превръщения на лирическия говорител. Ето защо настоятелно нарастват обръщенията към майката в "Есенен сън", "Приказно царство", "Пробудни песни", "Мадона". Женското присъствие е целебно-магическо, от него прорастват желания. "Приласкайте ме, родни сестри!", започва лирическият герой в "Есенен сън", "приласкай ме, като майка!" настоява пред Мадоната от едноименната поема. Към Суламит от "Посвещения" се обръща с "Бъди благословена, о жена!", а в "Небе" възкликва "Разгърни се широко над мен! // Цяла нощ те сънувах и чаках..." Опирайки се на майката: "Притискай ме, майко-родина, // до своите земни гърди!" ("Приказно царство"), той се чувства силен: "И аз отново ще заспя, и пак отново ще израсна // стихиен, шеметен и горд, стихиен, шеметен и щедър" - "и сам ще бъда ураган".

Самочувствието на Аз-а постоянно расте - в "Пробудни песни" той ще се запита риторично: "Не съм ли бог, не съм ли вечний бог?", а в "Себепоклонник" жизнерадостно ще утвърди собствените си песни (рими, образи, стихове), вярвайки, че те, както ще каже по-късно Вазов за своите, ще се четат. Подобно свръхзнание и дързост съвпада и с цялостния образ на лирическия Аз, който изживява себе си и като провидец, надарен с голямото Знание - "аз съм пророк"10.

Съзнанието за космическа хармония между Небе и Земя, между Бог и човек, в която чрез своите миражи и мечти лирическият герой сам се включва като земен син, логично отвежда към идентифициращия се с Природата и Бога Пан и Себепоклонник. Те носят усещането за първозданната цялост на Битието, те възкресяват осъщественото в мита единство между света и човека. Ето към това единство ни връща "Пан": "Земята ме роди, небето ме отхрани", "Аз владея ширината на безбрежните простори - // в мене слънцето изгрява и вселената говори!" То му дава не "желание на бог", на древногръцки бог на стадата, горите, ливадите, на живата природа - Пан, то му дава целостта на мирозданието. Затова казва за себе си, че е "превъзмогнал боговете", затова като син на богове сред богове живее, но е и различен, отделен, противопоставен на Бога, единствения. Това мнимо объркване на позициите - лирическият Аз е човек и бог, и нещо повече от бог - е заложено в етимологията на думата 'пан'. Гръцката дума ни насочва към значението 'всичко' - света и човека, небето и земята, доброто и злото, началото и края като цялост. Неслучайно себепоклонникът от едноименната поема ще повтори четирикратно: "Не съм ли божество, не съм ли сатана?". И по нататък ще продължи да обхваща, не да помирява, а да смирява пред тайнството на Всемира противоположностите:

Аз нося сърцето на плаха и нежна девица
и страшния присмех на демон коварно-жесток.
В душата ми крее копнежа по синята птица
и светлата вяра на черния земен пророк.

И по-нататък:

Но моята песен е бяла весталка и жрица
и в моята кръв се кикоти разблудния бог.

Лирическият субект не се разкъсва между добро и зло, той стои над тях като Ницшевия свръхчовек, обгръща ги в целостта им, успоредява и успокоява полюсите, без да ги сблъсква драматично. При Дебеляновия лирически герой, чиито думи са и мото, и честа перифраза у Ясенов, съвместяването на полюсите руши душевната хармония, душевния строй на лирическата личност - "нестройна", раз-строена душа. При Хр. Ясенов - съвместяването не предизвиква драматични последици - "слънце и бури метежни // живеят във мойта душа" ("Пан").

След като се е отъждествил с Природата, лирическият герой трябва да приеме природния принцип за безболезнено, естествено съвместяване между противоположностите. Крайно и безкрайно, красиво и грозно не рушат хармонията на Всемира, а укрепват неговите устои. И тук взаимната обратимост спасява лирическия субект от разпадане, от нестройност и дисхармония, от трагизма на раздвоението. Разкъсаната цялост "гибел е за мене", "прохладата на белия покой" в замъка носи смърт за Аз-а.

Опознал "мъдрости много", лирическият герой намира достоен и закономерен изход във финала-равносметка и на поемата, и на стихосбирката, финал-апостроф към бъдещата "Приказка за стълбата". В началото лирическият герой, лишен от човешките сетива ("ЗАГУБИЛ СЛУХ за всеки земен стон" - к.м.), не може адекватно да реагира на света извън себе си:

Кога светът заплаче - аз се смея,
кога светът лекува - аз скърбя,
помръкне ли вселената - аз грея...
В края, когато е разрушил своя "замък", сетивата му се възвръщат и той, оставайки все така високо на своя "надоблачен трон", може да чуе и състрадае земните горести:
И слушам, аз слушам унесен вълната на хиляден хор,
земята ридае и вика под тоя бездушен простор...
И скрита сълза се отрони неволно от морни очи,
че в земната музика черна и моята горест звучи. (к.м.)
И "Заключена душа", и "Пан", и "Рицарски замък", и всяка от останалите поеми са елементи от система, моменти от еволюцията, от разгръщането на лирическия субект. Ако в "Пан" Аз-ът е обладан от свръх-активизъм, позволяващ му да се отъждестви с природата: вселена - абсолют - бог, да се превръща в космически принцип, да слива в единство човешката душа с универсалната душа на всемира, то в "Заключена душа" Аз-ът осъзнава своите граници - болката трябва да се изстрада, кръстът да се понесе, страданието се възправя - мълчаливо, несподелимо:
ти затвори душата си за другите
и в себе си утеха намери!
...........................
Но в шумний хор на людските ридания
ти своята нерадост премълчи!11

Неслучайно проблясва образът на СПАСИТЕЛЯ в края на поемата - окован, разпънат. В по-експлициран вид ще го видим в "Себепоклонник", където изповядва, че е "изкупил сам и кръста, и Голгота".

В страданието и в непомерната воля лирическите герои на Ясенов градят мащабната фигура на всепобиращия ги лирически говорител. Контекстът на цялото лишава от функционалност опростения модел за "поета на жизнерадостта", щампа, определяща "единственото" лице на "истинския"  Хр. Ясенов.

Неизменното тълкуване на поезията му в категориите на прогреса като движение от символизъм към революционна романтика и реализъм, от литературна поза към искреност, от пасивност към активност, от песимизъм към революционен оптимизъм не прави тази поезия по-близка, по-разбираема. Същото постига некоректното стесняване в обхвата на Ясеновата поезия с цел оголване разнородността на символистичните почерци. И ако типологичният подход е необходим за оразличаване на поетическите явления в контекста на българския и европейския символизъм12, то при един близък поглед подобна необходимост губи основанията си. Защото в българския символизъм има изравняване на образния реквизит - не на решенията, не на акцентите, и стихосбирката на Хр. Ясенов "Рицарски замък", работейки на принципа на допълнителността с двете глобални за школата типологии, го доказва. При цялата продуктивност на модела поетът все пак се отрича от него - не новата идеологическа мода, а съзнанието за осъществена цялостност и завършеност го предпазва от  продължение. 

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1.  М. Кирова. Българската поема от Освобождението до Първата световна война, С., 1988, с. 218. [обратно]

2.  Вж. повече за българската персоналистична философия, извлечена от литературната ни практика от началото на века у М. Неделчев. Социални стилове, критически сюжети, С., 1987. [обратно]

3.  Цитатите тук и по-долу са по Хр. Ясенов. Съчинения, С., 1979. [обратно]

4.  М. Цанева. Поет, герой и читател (1983), В: Автори, творби и проблеми, С., 1990, с. 51. [обратно]

5.  Хр. Ясенов, цит. съч., с. 193. [обратно]

6.  Вж. М. Кирова, цит. съч., с. 216. [обратно]

7.  Срв. съпоставките между Яворов и късния Траянов у М. Неделчев, цит. съч., 149 - 151. [обратно]

8.  Лексемата "слънце" според Весела Николова е употребена 52 пъти, а "нощ" - 21 пъти в рамките на стихосбирката, а само в "Пан" "слънце" присъства 19 пъти. Вж. Влияние на импресионизма върху "Рицарски замък" на Ясенов, ЕЛ, 1975/4. [обратно]

9.  Вж. наблюденията на Р. Ликова. Хр. Ясенов - от витално-митологичното до революцията, В: Портрети на български символисти, С., 1987, 150 - 174. [обратно]

10.  В рамките на символистичния контекст това е линия самотна (главно у Траянов). Особено показателна е противопоставната тенденция у Лилиев с неговите безпокойства: "Като утеха сетна проблесват небесата"(1920):

Какво ще кажем ний на младите сърца?
....................................
На запад подранила вечерница ще блесне,
и плахите ни мисли, и плахите ни песни
всред вечната забрава без ек ще отзвънят. [обратно]
11.  Срв. у Д. Бояджиев "Страдай - мълчи! - ей смисла лих // на непосилна орисия", у Яворов "сърце ми всичко знае - вечно ще мълчи..." [обратно]

12.  Вж. Д. Добрев, Огледалният свят на българския символизъм, сб. Интерпретации на класически текстове от българската литература - I, Шм., 1992, бел. 22, 65 - 66. [обратно]

 

 

© Георги Чобанов, 1995
© Издателство LiterNet, 15. 01. 2001
=============================
Публикация в сп. "Български език и литература", 1995, бр. 4.
Публикация в сб. "Литературнокритически ракурси", С. 1996, 53-62.