Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

"ДРУГИТЕ СВЕТОВЕ" И ТЕХНИТЕ ЗАВОЕВАТЕЛИ

(Романът "Тютюн" на Димитър Димов)

Георги Чобанов

web

Има ли възможност за равнопоставен диалог между различните културни езици, разположени на територията на "другите светове" в романа на Димитър Димов? Какво става, когато прочетем "другите светове" като метафизично пространство, способно да моделира човешката идентичност? Или като изблик на несъзнаваното, чиято генеративна мощ конструира човешкото и го пред-сказва? Как забравата, трансформацията, деформацията, актуализацията на "другите светове" направляват движението вътре в човека?

Известно е, че началото на всеки житейски път е белязано от конструиране на образци и цели за следване, от изнамиране на своето друго Аз, на онези "други светове", които владеят сънищата и мечтите, бляновете и проектите за "утре". Метафизичността на подобни идеи може да съпътства човешкия живот и да го полага в смислови полета, които да оправдават неговото съществуване. Ето защо "другите светове" могат да се дефинират и като "онова, заради което си заслужава да се живее". То задължително е изтеглено напред или назад във времето, поемайки, и поради това, елемент на трансцендентност, трудно защитима, убягваща, но безкрайно необходима за опазване смислеността на тези "други светове".

Какви са техните характеристики в романа "Тютюн"?

За Ирина "другите светове" са поместени в "чудни задморски страни"1, където животът е "приказен", където може да "се случи нещо особено", където може да срещне "идеалния тип за красив мъж", който вече си е изградила. И го среща - по лицето на Борис не "личат следи от дълбоки страсти", то не й допада, но "все пак в него имаше нещо, което я смущаваше", нещо, което й позволява да го припознае за своя "тип", дотолкова, че той да замести и измести, макар и временно, нейната "жажда за друг живот".

"Другите светове" на Борис също са "недостъпни" и "тайнствени", побират се само в мечтите и кръжат около "златния мираж на тютюна". Конкретното им измерение се казва "Никотиана" и включва в себе си пари, власт и могъщество.

За Павел "другите светове" очертават "недостижимото". То ще се случи, "когато изчезнат враждебните класи и светове" - тогава "ще се обичат хората", тогава ще настъпи "един друг живот, необятен и патетичен", тогава "разумът и предвиждането" ще управляват всичко... Конкретизацията на неговия глобален проект носи името Борба, Победа, Партия.

Откъде идват проектите за построяване на "другите светове" в романа "Тютюн"? У Ирина те са извлечени от романите и допълнени от филмите, у Борис - от книгите за тютюна, у Павел - от социално-политическите утопии... С други думи, това са отдавна конструирани културно-идеологически модели, които търсят реализация в живота, поведенчески клишета, чиято идентификационна мощ е изпитана и потвърдена. Как ще заработят в романа и до какви трансформации ще прибегне повествователят, за да укаже, че новият контекст префункционализира добитите в човешката култура модели и ги подрежда в идеологически актуална ценностна йерархия? Не случайно в композицията на романа може да се проследи как Ирина - Борис - Павел взаимно, и в същата последователност, последователност, с която са се появили в романовото действие, се "поглъщат", смилайки "противниковия" "друг свят". Впрочем, според Ем. Левинас, това е естествена за европейското мислене реакция, целяща "да сведе, абсорбира или приспособи онова, което се приема като "Друго", към "Същото" (по Бърнстийн 1996: 72). Опитът за ценностно оразличаване между т.нар. имплицитен автор и повествователя не променя агресивността на подобна позиция. За повествователя светът на Ирина само се докосва, макар и частично, до "правилността" на света на Павел. За автора, като по-високо стояща инстанция, "другите светове" на Борис и Павел са ценностно идентични и единствено Ирина носи характеристиките на човешкото - и преди, и след покварата си...

Светът на Павел, в когото тя привижда следващия Борис, следващия, и вече истински "идеал за красив мъж", наистина е потенциално близък на Иринините "други светове". Но й е близък с "аржентинското", екзотичното и авантюристичното в себе си, не със стачките, догматизма, идеологията... Разминаването между нейната представа за Павел и неговата собствена авторефлексия става разбираемо едва във финала, където получава окончателна материализация в самоубийствения акт на Ирина. Дотогава тя ще живее в упоритата самозаблуда, че светът на Павел не е идентичен със света на неговата Партия, а само със света на силните, обгорели от ветрове и бури мъже. Уви, бедното и мразено детство на Борис и Павел е изтласкало два крайно различни, но и крайно близки по своята неприемливост за автора и Ирина, свята - на бруталния прагматизъм и на радикалната социална трансформативност.

В какво се състои другостта на "другите светове", към които се стремят персонажите от романа? Първо, те са тотално различни спрямо онзи "еснафски и ограничен" свят, в който са принудени по рождение да живеят. Изтръгването им от него е равносилно на скъсване с обезличаващата патриархална общност на градеца и на семейството (на Редингота или на Чакъра). За да се отворят към пространството на "другите светове", те трябва да се затворят за "своя" свят, за света, който обитават - "света на бащите". Бъдещият "друг свят" е свят без граници, не-ограничен от нищо, безкраен като света на въображението, като света, "за който мечтаеше - приказен" и необгледим. Но за да се конструира реална възможност за нахлуване в светове, диаметрално противоположни на "света на бащите", трябва да се експлицира скъсването с патера - знак за появата на болезнено еманципирания модерен човек. Този алгоритъм следват Борис и Павел, когато започват реализацията на мечтите си - вербалният израз на "отделянето" е концентриран в свръхоценъчната, повтаряща се характеристика, отправена към Бащата: за Борис Редингота е "смахнат човек", за Павел "смахнат старец!... Мухлясала дрипа от миналото".

Второ, "другостта" им е функционализирана в синхронен план чрез съотнасяне между техните "други светове". Целта на автора е Ирина, Борис и Павел да репрезентират тук и сега романтичното, прагматичното и социално-утопичното, и то не просто като техника за индивидуализиране на персонажи, а като техника за легитимиране на ценностни йерархии. Но опазена ли е целта? Разпадащата се диалогичност, крахът на "различността" чертаят ожесточението на консолидиращото се около Идеологемата послание. И в същото време тези динамични съотнасяния не могат да отнемат ореола на текст, еретично допуснал, макар и привидно и временно, равнопоставянето на "другостите", чрез които се моделират и възприемат персонажите. Какво всъщност се случва - успяват ли персонажите да удържат собствената си различност или стихията на "единствено правилното" ги смазва? И защо да не предположим, че липсата на решение, допуснатата от текста осцилация между двата възможни отговора, е онова, което задава различни рецептивни перспективи, актуализиращи се чрез радикалната смяна на контекста. Тогавашните читатели на първото издание привиждат наличие на равнопоставени "другости", днешните улавят диктата на "единствено правилното"; тогавашните бленуват за "бунта" срещу "правилностите" на живеенето и го приписват като съществуващ в текста, днешните виждат потискащата "правилност", по която, въпреки романовата логика, се движи повествователят... И не е ли точно тази авторова "хитрина" магически инструмент за овладяване на най-ценния капитал за битието на текста - времето?

Когато Ирина пристъпва към конкретизация на своите "други светове", тя вече ги е обрекла на неравнопоставеност спрямо тези на Борис. Защото непознатото, тайнственото, което привлича Ирина към "далечните южни страни", онова, което всяка жена дири, и всяка любов, желаеща да остане трайна, изисква, се оказва поместено в Борис - властен чрез своята студенина, далечност, непревзимаемост... Неслучайно очите се оказват онзи постоянно актуализиран код, чрез който се отчита "другостта" му. "Тия очи сякаш проникваха в нея, без да издават тайната си, и съдържаха онова далечно, парливо и непознато нещо, което намираше само в книгите. Тя се опита да се изтръгне от властта им..." (к.м). Очите - тайна и власт - са снабдени с определители, чиято повторителност може да подразни - те са "тъмни, остри и хладни", но точно такива те придават на лицето му "някаква сила, някаква неумолима решителност, някаква стоманена воля, която обхващаше другите и ги подчиняваше веднага на себе си". Да сравним говорът на очите му при друга първа среща - с Мария - "Те бяха просто неуязвими, отчайващо недостъпни, пълни с неизвестност" (к.м.). И точно за това, и за нея това са очите на мъжа, "когото желаеше да срещне и за когото мечтаеше".

Приемайки почти мистичната власт на Борис, те са готови да допълват, а не тотално да обхващат света му, да подпомагат, а не да отстраняват от пътя си третата "жена" (Никотиана). А това е начинът, и Ирина и Мария добре го съзнават, да изгубят себе си, "другите" си светове, свободата си, все повече да се отдалечават от възможността да "имат" Борис. Защото, както твърди Симон дьо Бовоар, "отдавайки му се сляпо, жената е загубила вече онова измерение за свобода, което най-напред я е правело съблазнителна" (Бовоар 1996: 416). Без свободата си тя е лесната плячка, тя е мълниеносно поробената, тя е жертвата, за която е достатъчно, че "все пак той я обичаше, все пак той намираше у нея нещо, което нито работата, нито амбициите, нито мечтите му можеха да му дадат".

Доброволното поемане на жребия - да бъде нечие притежание, да бъде "поддържана жена", скъпа вещ, за която се плаща (да си спомним как Мария, но по други причини, приема същия жребий и се превръща постепенно в "досаден и грозен предмет") - руши магията около нея, с което целият еротичен потенциал, заложен в това "необикновено красиво", по думите на Костов, момиче, се демистифицира. А разгадаването, бързото постигане-прочитане, според същите правила на Ероса (и на приказките от "Хиляда и една нощ"), е равностойно на смърт.

Сред малцината, които са предизвиквали вълнение у този студен до вманиаченост човек, са Ирина ("тръпчивият вкус на устните й го бе развълнувал много по-дълбоко, отколкото мислеше" - к. м.) и "Никотиана" ("върху лицето на Борис се бяха появили от вълнение няколко розови петна" - к. м.). Но, да не забравяме, у него - педанта и прагматика - не само когато става дума за сделка, всичко е разграфено и изчислено. И в случаите на "любовно опиянение" еросът е само периферно усещане за Борис - "дори когато я целуваше, студените му очи оставаха устремени в това далечно нещо, което го откъсваше от живота, от любовта". Актът на несъстоялото се връщане към човешкото е повторно декодиран чрез Мария, която "съзна тъжно, че не тя, не помощта, която му даде, а само татко Пиер и "Никотиана" бяха причината на това вълнение".

В крайна сметка Ирина и Мария ще останат за Борис леката отмора, невинният флирт, инструментът, с който си служи в голямата битка за спечелването на другата жена, за реализацията на "другия" си свят. Защото, както самата Ирина твърди, "без "Никотиана" ти нямаше да бъдеш щастлив", защото, както Борис отвръща на репликата й, "сега "Никотиана" е моя и второто, което ми липсва, си ти... Трябва да помислим за себе си". После "Никотиана" обича най-много Ирина. Познато звучи, нали? А същата формула изповядва и другият фанатик - Павел.

Всъщност Ирина (и още по-малко Мария) никога не е била в "живота" за Борис, никога не е успявала да провокира "конкурентна среда", алтернатива на другата жена - Никотиана. Тя само я е допълвала, само временно, като "любовница", го е отнемала от онази, на чието обладаване той е посветил същинските си усилия. Впрочем, техните "други" за него светове винаги са били празни, неинтересни, скучни сами по себе си, без съблазън. "Пълнотата" им идва единствено от възможността да бъдат функционални спрямо голямата му Любов - когато го вкарват в "Никотиана" (Мария) или когато печелят германските доставки (Ирина). При всички други случаи той просто не забелязва момичетата, защото "приключенията от този род оставяха в душата му тръпки на досада и съжаление за изгубено време". Особено стечение на обстоятелствата е нужно, за да отдели Ирина от другите, тя, която има куп обожатели, "винаги оставаше удивена от това, че той не си даваше труд да я разгледа" - "най-после той забеляза, че тя беше хубава и от малко по-друго тесто" (при първата среща с Ирина), а що се отнася до "авансите", които Мария му дава, то те се давят в "непроницаемото спокойствие на очите му". Едва по-късно, притиснат от "ужасната си самотност", погълнат от "животинска, разрушителна ревност", в миг на алкохолно прозрение Борис Морев показва "нещо човешко - любовта си", но за Ирина, чиято цена най-после е надвишила тази на "Никотиана", "победата вече не струваше нищо..." Сдвоеният с персонажа повествовател пита: "За какво й беше сега тази любов?...".

Типично мъжката, "вземаща", а не "даваща", позиция на Борис, цели да завоюва "Никотиана", онова по женски демонично същество, което зове да бъде постоянно и без пощада обуздавано и обладавано. Ирина не е разпозната от него като "другост", тя е Едно-и-същото, тя е лесната плячка, даденост, която не мами, точно защото не е мираж. А мираж обозначава онова състояние, което привлича с непознаваемост, с отдалеченост, с неосъществимост и тайнственост, с магия, с бъдещо откриване на нови и все нови пространства, в които човек да потъва до безкрай. Такава многоглава хидра, която безмилостно изсмуква огромния либидонозен потенциал на Борис, такъв "златен мираж" е "Никотиана", а не Ирина.

Голямата любов, голямата "другост" - "Никотиана" - може да бъде разчетена в състоянието на премалелия от вълнение влюбен, който неочаквано за себе си с един удар е спечелил сърцето на Любимата. От "самия връх на "Никотиана" светът изглежда различен, такъв, какъвто го е виждал в мечтите си, в миражните си бленувания. "Всичко наоколо беше станало дребно и незначително. Какво представляваше сега този двор, този склад, този камион /.../? Директорът, майсторите, чиновниците от канцеларията приличаха на жалки пигмеи, послушни и раболепни изпълнители /.../"2.

Поредният "истински" свят е завоюван, но любовта към него е чувство, което не се поддава на контрол. Новите територии трябва да се задържат, да се разрастват, парите и властта да се самовъзпроизвеждат до безкрай... За разлика от Мария и Ирина, които целят да бъдат погълнати от своите "други светове", Борис цели да погълне в себе си този "друг свят", да го владее, да властва над властта и парите, а не те над него. И в това е "драмата на неговото безумие", защото подобна химерична идея още в самия си зародиш е обречена на неуспех от идеологизираната романова логика. Според нея завоевателите на "другите светове" трябва да бъдат победени, за да могат да се конструират като победители завоевателите на световете-утопии.

И така, човекът-вамп в този роман не е Ирина, а Борис. Не случайно класическият любовен триъгълник е преобърнат - за Борис се борят Ирина и Мария, те искат да го спечелят, но... за да ги вземе за себе си - с красотата им, с парите им. Напук на куртоазните правила това да бъде занимание на мъжа те са се опитали да му се харесат, а с това вече са влезли във властта му. Оттук нататък той може да прави с тях каквото си поиска. И все пак "другият" не може да отнеме, без да дари: "В плана на съзнанието другият за мен е едновременно похитител на моето битие и онзи, благодарение на когото "имам" битие, явяващо се мое битие" (Сартр 1988: 207). Като избираме екзистенциално своите "други", ние всъщност избираме огледалата, в които искаме да се виждаме. А Борис в същото време е "откритие" и за останалите - за татко Пиер, за Костов, той, по думите на Мария, е "човекът, за когото отдавна мечтаете". Около него се въртят техните "други" светове, без да стават по този начин по-малко далечни, непревзимаеми, неясни...

А какво се случва с Иринините "други светове" по-нататък? Какво става с нейните "проекти", с нейните мечти? Конкретизацията на глобалния житейски проект смогва ли да запуши пролуките към отвъд? Заживяват ли "другите светове" като усвоени и крайни пространства, чието втвърдяване е неизбежно, или конкретно-битовото остава само стъпка към реализацията на абстрактно-метафизичното, което по правило постоянно убягва, принуждавайки към активност и целеустременост дирещия го?

На пръв поглед, сторената твърде рано и твърде безотговорно идентификация между "нейния "тип" и Борис повлича въображението й към гибел, към стихване не на страстите, а на "отвъдморските" им основания. Тя никога повече няма да успее да възвърне в пълнота "другите" си светове, нейният по-сетнешен "път" ще бъде една мъчителна по своята продължителност агония на скъсването с мечтите. Тази "пълна прилика с чертите на втория син на Редингота" "неусетно" подменя въображаемите "чудни задморски страни" с антиромантичния свят на "Никотиана", което вече е знак за сторена изневяра. Да персонифицираш тук и сега онова, което обозначава бъдещността - мечтата, ще рече да се поддадеш на настоящето и на неговата власт, да срутиш примамливостта на "другостта" - не поради абсурдността на визираното като свръхценност (Борис), а поради абсурдността на самото случване на "трансцендентната" другост, поради абсурдността на "съвпадението", по думите на Ем. Левинас (1995: 10).

Но не се ли опитва точно от настоящето, от "съвпадението" да избяга Борис - все нови и нови печалби, все нова и нова власт миражно му се привижда, поглъща го, смила го... В пастта на настоящето, в обладаването на мига, на удоволствието от живота Тук и Сега, тогава, когато си разбрал, че бъдещето е невъзвратимо изгубено, е захвърлена като че ли именно Ирина. Мечтите, този знак за обитаване на бъдещето, се възвръщат само при кратките, но пропити с "някаква отчаяна надежда", мигове, мигове, в които физически или мисловно, "противно на законите, които сега управляват действителността", се е докоснала до "недостижимото", до онази "романтика на скитащи бунтовници", която носи със себе си Павел. А това ще рече, че онези "чужди, недостъпни светове" от далечната младост са живи, а тя е пред поредния си опит за "среща". Но нейната "човешкост", или казано другояче, оцелялата възможност за "среща", не е в помощта, която оказва на ранени партизани или на болни деца. Човешкото у нея е в това опазване на "другите светове", на романтичния знак, с който те са белязани. Именно способността да опазиш връзките си с миналото-мечта, да опазиш диахронността на личностното си съществуване, зад което стои мечтата, е белег за съхраненост. Казано с щампованата фразеология на Идеологемата, хуманизмът, остатъци от който са налице все още у Ирина, е този, който я спасява от по-нататъшно израждане. Но тук не става дума за възвръщането на интегритета с непознатите други хора, а за запазването на интегритета с непознатите и "недостижими" "други светове". Защото не социалните, и не хоризонталните, а метафизичните и вертикалните нишки са тези, които я превръщат в трудно унищожим знак за човешкостта като послание на романа.

Друг елемент на тази логика по себеотстояването е самоубийството. Какъв по-адекватен жест, каква по-сигурна гаранция, че собствената ти различност е съхранена, че разяждащият личността конформизъм е прогонен, че Ирина е останала вярна на собствената си другост и непокоримост... От друга страна, като че има определено раздвояване на наративната енергия между две генеративни полета - романтичният ключ влече към happy end, а идеологемният към трагедиен финал. И тъй като първият присъства на по-дълбинни равнища, то той продължава подмолно да функционира въпреки самоубийството на Ирина, което от своя страна звучи по-скоро като императив на Идеологемата, своеобразно поръчково (само)убийство, отколкото като логика на повествованието като цяло.

И така, ако Ирининият "друг свят" има за свой център съвпадащия с мечтите Борис Морев, то неговият - съвпадащата с мечтите "Никотиана". Борис постига шеметно бързо всичко и триумфира като "шампион" - "нищо от това, че мога да издъхна като маратонски бегач", Ирина получава любовта му, когато няма нужда от нея. Победата в това дълго "надбягване в живота" се е оказала пирова. Зад Борис Морев Ирина разбира, че не стои нищо от онова, което като неин "златен мираж" й се е привиждало. Всичко друго, но не и любов може да й даде той. Още при първата им среща след раздялата тя изговаря онова, което винаги е знаела: "Не любовта, а чувството на самотност и страх те тика отново към мене...". И сега той е "студен, непроницаем и сигурен в себе си както в оня есенен следобед, когато се срещнаха за първи път. Нищо не се беше променило у двамата оттогава. Те само почваха отново". Ето как усещането, че е извървян общ път, е унищожено, "другите светове" на Ирина и Борис са осъдени да останат завинаги херметично затворени пространства. "Срещата" между тях е само илюзия, едностранно, еднопосочно и временно е проникването... Наистина липсва съизмеримост и дори най-просто усещане за разбираемост - "Колко чудна бе тази способност у него да използва хората, без да ги разбира!...". Стигайки до голия връх, Ирина съзира само собствената си безпомощност да слезе долу и да започне търсачеството от самото начало. Другите - са или падини по билото на този връх (мичмана, фон Гайер, Ценкер, Бимби...) или непристъпни за атака от височината, до която е достигнала (Павел Морев).

Зад "Никотиана", опредметения "златен мираж", също не стои нищо. Но Борис Морев няма мъжеството да си го признае, той не спира да поддържа илюзията, че има още и още какво да се завоюва. Напразно, мечтата се е реализирала, върхът е превзет, прокраднала се е непомерността и нечовешкостта на амбицията, лъснала е тоталната недостатъчност на въображението, заредено с толкова слаб "мечтателен" потенциал, чието рухване, обаче, да повторим, Борис не може да признае. За разлика от Ирина, която има очи за сторената от самата нея ценностна подмяна, и сама разиграва спектакъла по демаскирането на заблудата - чрез иронията-омраза-любов към Борис и чрез иронията-погнуса-омраза към себе си, Борис никога не добива смелост да се погледне отстрани, да достигне до признаването на собственото си нищожество, до мисълта за отказ от така проиграния живот и от самия живот. "Свръхчовекът" Борис се е оказал слаб, неслучайно той е единственият, който умира от болестта си - фон Гайер е убит, Костов и Ирина се самоубиват.

Споменахме в началото за авторската инстанция, която отчита определена тъждественост между така различните Борис и Павел (Стефан)3. Точка на съвпадение е фанатичната непоколебимост, с която те воюват за своите "други светове". Братята-фанатици преследват целта неотклонно и изгарят (Борис и Стефан) или са готови да изгорят за нея (Павел). Те обаче са неподвластни на онова, което придава човешкост и уют - самата загуба на пътя. А да изгубваш пътя, да се луташ, да грешиш, да живееш в самозаблуда и да имаш силата да го разбереш, е онова, което характеризира от библейски времена човека. Смисълът на екзистенцията не е нещо веднъж завинаги дадено, предречено, не е книга (роман за "чужди, недостъпни светове", или за тютюните, или за революциите), която трябва да прочетеш и повториш. Романовото послание залага на онези истини, които се постигат по пътя към "другите светове", а не на онези, които са дадени като в учебник, наготово. Колко невъзможно е човек да преодолее себе си, да се спаси от онова, което му е отсъдено, да избяга от съдбата си. Точно за това се повествува в романите, които Ирина до полуда чете - за "фалшивите усилия на героите да се спасят от самите себе си". И Ирина, и Борис, въпреки стремглавото изкачване напред и нагоре, няма да успеят да преодолеят земното притегляне, няма да сбъднат себе си като една мечтана и желана другост, като търсено открехване на портата към "другите светове". Просто портата е сбъркана, почукали са на отворена към бездната на изпепеляващите, а не на просветляващите страсти врата, не на тази, която извежда към спасителната Любов.

Разбира се, романът познава и предлага "ключ към Рая", към идеологическия Рай. Там портата може да бъде широко отворена, но и тук трябва да се заплати. Подобно на плебея на Смирненски, и плебеят на Димов, Павел Морев, ще трябва да стане роб на компромиса, да "съчетава идеологичното с приятното", както звучи вълшебната формула през устата на иронично гаврещия се със своя брат Борис в самото начало на второто издание на романа, или, казано другояче, "да съгласуваш личния си живот с онова, което изисква партията", каквато е формулировката в самия край на първото издание, подслушана като мисъл на Павел Морев. Автоцензурата е доловила самоиронията на формулата и я е оттеглила от патетичния Павел, за да се чувства на мястото си у гаврещия се с идеите им Борис. Всъщност, на когото и да се приписва, гаврата в крайна сметка е заложена в съдържанието на самата формула, както и в социалния механизъм, който може да скове във формулност битието на своите герои, който може да откаже смисленост на широко прокламирания "друг свят" на новото време. Навлизайки в най-интимните кътчета на душата, неговите императиви се превръщат в карикатура - ето мечтата на Варвара: "да се види отново спретната и чиста на партийно събрание, с доклад под мишница. Събранията бяха нейната стихия, а красноречието - талантът й".

Иронията (имплицирана от автора или привнесена от днешния читател) неудържимо оглася текста на романа, нанасяйки последни щрихи към тъжната история на конструираните в него "други светове" и техните победени завоеватели. Истинските "други светове" са невъзможни за "законите, които сега управляват действителността", те са "недостижимото", до което Ирина и Павел само за миг, "въпреки пропастта", са се докоснали. Самата "среща" е отложена за "тогава". Сега действителността не може да събира, може да разделя. Сега Ирина е "жена от враждебния свят".

Впрочем, "сега", "преди" и "тогава" имат различна идеологическа активност, поради което се обитават по различен начин от отделните персонажи на романа. За Борис и Павел миналото е мъртва зона, към която се връщат рядко, те са изцяло обвързани с настоящата борба и с изтеглената напред във времето победа. Миналото, спомнянето притежават показателен интензитет най-вече при конструиране образа на Ирина, така както подобна задача при образа на Борис изпълняват очите, погледа, лицето. За Ирина миналото е опора, чийто очертания са призрачни, но все пак налични. Бавното отместване-изместване на спомените бележи различните визуално-чувствени състояния на нейните "други светове". Романите за "чудни задморски страни" са заменени от медицинските списания, а те, на свой ред, от детективските романи. "Идеалният тип за красив мъж" е заменен от Борис, Борис от фон Гайер, фон Гайер от Ценкер..., и накрая - от Павел. "Златистият октомврийски следобед на гроздобера" е онзи контрапункт, в който "някогашният Борис" се оглежда в сегашния - "парвеню", "нищожество, издигнато случайно от жена", "бедно и тъпо животно", "противно влечуго"... "Тайните срещи" при параклиса възвръщат трепета на чувство, което бавно изтлява, заменено от безскрупулна и хладна пресметливост. "Саможивата и целомъдрена весталка на науката" се превръща в "платена любовница", а по-нататък, както настойчиво отбелязват и съпругата на Чингис, и повествователят, в "сянка на жена". И тогава идва следващият спомен, който трябва да възкреси "другите светове" на Ирина, следващата роля, която трябва да опази статуса й на романтичен и чувствен човек - споменът за "оная нощ в Чамкория", чрез който една "осъдена душа" вижда в Павел спасителната "скала, огрята от слънцето". Както става ясно, "другите светове" на Ирина имат многобройни, уловени в конкретни образи реализации, но винаги имат за свой стожер Чувството, така както "другите светове" на Борис кръжат около Силата и Властта, а тези на Павел - около всичко управляващия Разум.

Според този разум в бленувания от Павел идеологически рай "уродливото", "невъзможното" не може да съществува, там всичко е прекрасно, там е Същото, което е смляло окончателно Другото. Там няма място за "центаври" и "сирени" - всички, които "биха развалили действителността" "просто не бива да съществуват". Но тук и сега "другостта" все пак съществува, и както и да се оценява, точно тя е, която поражда "недостижимото", онова, "което изпитахме тогава" (във вилата на Чамкория). Парадоксът осветява за пореден път последната им среща: "И ако аз извърша тази измяна, преставам да бъда морално комунист, губя личността си, преставам да бъда това, което те развълнува през онази нощ". Очевидно срещата им като равноправни "раз-личности" е пробудила "недостижимото", то е, което вълнува, то е в крайна сметка връзката между техните радикално "други светове". Всяка субординация, всяка йерархичност размазва, помита "другостите", а борбата за тяхното отстояване е тази, която омагьосва читателя, другият "друг" в романа на Димитър Димов.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Всички цитати, освен в случаите, в които е посочено друго, са по: Димов (1992). [обратно]

2. Срв. Техниките за предаване на любовното "безумие" у Вазов: Кандов - Рада, и у Димов: Борис - "Никотиана". [обратно]

3. В образа на Стефан е набелязан определен конформизъм. Разминаването между идеологическа и нравствена последователност обаче, за съжаление, не е превърнато в сюжетоизграждащ фактор. [обратно]

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Бовоар 1996: Бовоар, Симон дьо. Вторият пол. II. София, 1996.

Бърнстийн 1996: Бърнстийн Ричард. Новата констелация. София, 1996.

Димов 1992: Димов, Д. Тютюн. София, 1992.

Левинас 1995: Левинас, Еманюел. Времето и другото. София, 1995.

Сартр 1988: Сартр, Жан-Пол. Первичное отношение к другому: любовь, язык, мазохизм (откъс от "Битие и нищо", ч. III). // Проблема человека в западной философии. Москва, 1988.

 

 

© Георги Чобанов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.11.2002, № 11 (36)

Други публикации:
Летописи, 1997, 1-2, 188-200.

Съкратен вариант на текста е четен на Втория семинар с международно участие "Интеркултурно образование", Варна, 15-16 юли 1996 г.