Георги Чобанов

web

Всъщност анархистите не четат Ботев, анархистите, казано в прав текст, четат марксистката рецепция на Ботев. Четат я усърдно, полемично, строго, дотолкова, че във войната на аргументите Ботев е забравен. Не само заради критическия език на марксизма, който го забравя, преди да го изговори. Забравя го и самата анархистична критика, защото, като “индианска капка”, и тя бие все в една точка: Ботев е марксизиран. Следователно, анархистите четат не Ботев, а марксизирания Ботев, което пък ще рече, че моите бележки ще разискват опита за демарксизация на Ботев, осъществен чрез появилата се през симптоматичната 1933 г. книга “Христо Ботев не е марксист”, подписана с псевдонима И. Правдолюбов. И така, разгромява ли правдолюбецът Иван Рачев, действителното лице, стоящо зад псевдонима, сътрудник на анархистичните издания “Свободна мисъл” и “Мисъл и воля”, своите идеологически противници или сам е разгромен?

И. Правдолюбовата рецепция на “Ботев”, бидейки анархистична, е маргинална и маргинализирана и извън собствените достойнства и слабости на написаното от него. Защото, от една страна, четенето на “Ботев" от анархистите не е любим обект за рефлексия в разбирането на "Ботев", и от друга, защото изваждането от небитието на библиографската свръхосведоменост на текст, който е полуогласен поради своята идеологическа свръхнагласеност, умножава усещането ни за “страничността” на книгата спрямо сюжета “Ботев”. Има и още нещо. Марксисти и анархисти имат не само обща генеалогия (оголена в справедливото питане - "на бакунисткия или на марксическия Интернационал Ботев гради слава?" (112)), но споделят и обща болест - осъдени са на живот само доколкото обитават силно идеологизираните полета на езика. На този тесен терен има място единствено за полемисти и агитпропчици. А книгата, за която говорим, споделя точно този антипатос на лявото ботевознание, снемащо в себе си, впрочем, картината на българския литературен живот въобще: Г. Бакалов срещу Ив. Клинчаров, Мих. Димитров срещу Ал. Бурмов, Г. Бакалов срещу Г. Бакалов... И какво по-естествено анархистът И. Правдолюбов да застане срещу три от най-плодовитите “пера” на марксисткото ботевознание в различните му фази и преображения: Ив. Клинчаров, Г. Бакалов, Мих. Димитров.

Разбира се, пророчества от рода на следното: "... марксистите - ония утрешни паразити и насилници на трудовия български народ" (60), изказани през 1933 г., не позволяват съчинението му да влезе дори в библиографските отдели на писаното за Ботев. Насочено колкото срещу марксистките фалшификации около Ботев, толкова и срещу марксизма въобще, то намира място, поне доколкото ми е известно, само в многотомния библиографски опис “Български книги” и в Ив. Богдановия “Речник на псевдонимите”, издание от 1989 г.

И има защо. На ироничен преглед и на скрупольозно оборване са подложени "скрижалите" на партийната пропаганда за десетилетия напред. И тук ще си позволя по-обширен цитат, включващ “противниковото” становище, в случая "паметните" слова, поместени в уводна статия от 30. 05. 1930 г. на в. "РЛФ", и фрагмент от педантичното му оспорване и иронизиране. "Литературната, особено поетичната дейност на Ботева подчертава нашата теза за подчиняване поезията на политическата кауза, която днес е кауза на класовата борба. За туряне поезията в услуга на централния институт на класата, на борческия отряд. В днешния смисъл на думата - на партията... Поезията на Ботева е класово тенденциозна поезия... Ботев положи здравата основа на пролетарската поезия, която др. Д. И. Полянов пречисти, покойният др. Смирненски разшири и която тепърва ще се развива под партийното знаме на работническата класа". Съществувал е, значи, в. “РЛФ”, - подхваща И. Правдолюбов - който е поддържал известна “теза”, и тогава - подчертаването идва след онова, което е за подчертаване! - дошъл Ботев, за да подчертае тая “теза”... И друго: не друг, а “др. Д. И. Полянов” се заел да пречисти нечистата Ботевска пролетарска поезия; “покойният др. Смирненски” пък разшири “тясната” оставена от Ботева поезия, като я включи в рамките не на класовата, а на партийната поезия!” (к. И. П.) (55 - 56).

Като влиза педантично в собствената им логика и "диалектика", И. Правдолюбов постоянно подтиква читателя да прецени доколко “марксизаторите” на Ботев взаимно си противоречат и отричат. Извеждането на преден план на противоречията, вътрешното оспорване между написаното от Бакалов, Клинчаров и М. Димитров превръщат техните текстове в основен прицел и инструмент за полемиста-правдолюбец. Ето фрагмент от сюжета, за който споменахме, “Бакалов срещу Бакалов”: "А как извъртя работите Бакалов тъй, че да прави от Ботева, според това дали сам той (Г. Бакалов) е социал-демократ (социалист) или е комунист, предтеча: ту социалистически, ту - когато дотрябва! - комунистически?" (45). Изобилието на лапсуси от различно естество цели да докаже косвено другата, не по-малко оспорима теза за Ботев-анархиста, Ботев - последователя на Прудон и Бакунин. Разбира се, следите, мечешки изпотъпкани, но видимо отвеждащи към Бакунин, старателно се реконструират, за да послужат, на пръв поглед ненатрапчиво, на тезата за анархо-комуниста Ботев. На страниците на полемичната книга сякаш си дават среща двата медийни "тръста" - "РЛФ" срещу "Свободна мисъл", марксисти-комунисти срещу анархисти-комунисти в тясното пространство на лявото радикално мислене и действие.

Така, воювайки срещу марксистките употреби на Ботев за тясно партийни и котерийни цели, рицарски възвисеното слово на правдотърсача и правдозащитника И. Правдолюбов за пореден път употребява Ботев. Дискредитирайки, се дискредетира. Резките дискурсивни отскоци ту към идеологичното, ту към непосредствено политическото, към “врявата на деня” са илюстрация за това как едното е инструмент за другото, и обратно. "Възраждането" и "възпламеняването" на Ботева не са могли да дойдат от всички ония бакунисти, другари и съидейници на Ботева, които са умирали на барикадите по четирите краища на Европа с дилемата "хляб или свинец!" на уста! Те не са могли да кажат на Ботева, а и той е бил омотан в утопични "мъглявости", та не е смогнал да види как върви светът и как кипи борбата! О, не! Всичките заслуги по "възраждането" и "възпламеняването" на Ботева, както и за завършването на "Борба" се падат на марксистите, които по онова време величаеха бюлетината като спасително средство и броеха на тепсия цифрите на своите хрисими гласоподаватели!..." (165 - 166).

Впрочем всяко включване в популярния тогава дебат “кому принадлежи Ботев” изисква приемане на определени правила на идеологическата игра - била тя марксистка или анархистка. Жанрът на полемиката от само себе си логицизира и подрежда марксисткото знание за Ботевите светогледни нагласи, за да го отхвърли като фалшив идеологически продукт. Самодоволен господар на крайното знание за фактите, марксизмът трябва да бъде оборен. И е оборен - педантично, добросъвестно, аргументирано. За да може анархисткото мислене за Ботев да се превърне в същия непоклатим и самодоволен господар на крайното, на окончателното знание. Риторически изкушеното слово толкова убедително тълкува-налага “правдата” за Ботев, че самата правда опротивява. Впрочем Ботев отсъства от критическия дискурс (както и в нашия!); присъства оспорването на един от видовете идеологическо говорене за Ботев, в името на друго, противоположно, но идентично в идеологичността си, говорене за Ботев. Подобна, вторично иронична в същността си, позиция, при която двете оспорващи се позиции се полагат огледално една спрямо друга, сливайки се чрез взаимозаменяемостта си, изтрива резките граници, чието оголване-експлициране е подхранвало всичките 167 страници на книгата. Любопитното е, че тази свръхиронична напрегнатост е изведена на макроравнище - тя е риторически ход с композиционна значимост. Нещо повече - самият дебат, затворен между тези 167 страници, е тезисно изчерпан на титрологично равнище: “Хр. Ботев не е марксист”. Апофатиката на разиграваната в книгата концепция изцяло изчерпва и определя естеството на патоса и на полемичните възли, подложени на разплитане. Тя е и своеобразно предисловие към същината на посланието, събрано също в една фраза, фраза, също толкова композиционно напрегната в своята значещна разположеност - последният ред на книгата, финалният акорд, в който пред омаломощения опонент, и най-паче, пред омаломощения читател се стоварва краткото и ясното, всеизчерпващото: “Хр. Ботев е анархист”. Катафатиката на финалното твърдение срива всички предходни страници, опазени в определена степен от изговарянето на тезата и съхранили любопитството. Впрочем очакваното днес “Ботев не е марксист... Ботев си е Ботев” пропада в огледалното, но закономерно и очаквано за тогавашния читател “Ботев е анархист”.

Възстановявайки огледалния образ (анархисти - марксисти) на идеологическите полемики от първата половина на века, моите редове нямат опорите си в полемичното. Полемично е, както се опитахме да подскажем, отношението ни не към "борбите" за Ботев, а към забравата на тези "борби" от нас самите, краевековници и краехилядолетници... Защото, макар че доминацията на левия прочит на “Ботев”, доминация, свръхактуална за третото, четвъртото и следващите ги десетилетия, да е безвъзвратно мъртва, тя не бива да погребва в руините си и патоса на И. Правдолюбовия полемичен опус - не поради пребъдването на собствените ни археографски амбиции, не поради правдолюбие и позитивистичен педантизъм, а от любов към съшиването на изтънелите контексти в четенето на мета-мегатекста “Ботев”, който от своя страна чете самите нас.

© Георги Чобанов, 1998
© Издателство LiterNet, 28. 05. 2002
=============================
Първо издание, електронно.
Текстът е четен на Юбилейната научна конференция “Началата на литературата”, посветена на 100-годишнината на Катедрата по българска литература, Софийски университет “Св. Кл. Охридски”, 19-20. 11. 1998 г.