web

Изследването на Албена Бакрачева се присъединява към усилията на българските учени да положат литературата ни в по-широки времеви и пространствени хоризонти, да я равнопоставят сред другите литератури като литература, способна за диалог. То не си поставя амбициозни задачи от теоретико-методологическо естество, а прави опит да доразвие в чисто практически аспект направеното от световната и от родната компаративистика и рецептивистика.

Патосът на книгата е да представи българската литература като "комуникативноспособна страна в междулитературните отношения" (5) и трябва да признаем, че той има своите основания в стореното от Албена Бакрачева.

Все пак как се сближават две толкова различни традиции? Правото за типологично обглежане на литератури и периоди, несъотносими на пръв поглед помежду си, се защитава със завидна прецизност чрез средствата на една прикрита риторика. Като аргумент в "спора" се намесва рецептивният "сюжет". Преводът на Голдсмитовия роман "Викарият от Уейкфийлд" от 1907 - 1909 и преиздаването му от 1931 са елементи от "интригата" по проблематизирането на типологията между английския просвещенски роман и българската литература. Но за проникващия отвъд фактите изследовател те са възможност да се върне "разследването" към десетилетията преди рецептивния контакт. Разсъжденията не забравят да припомнят "срещите" на английския и българския контекст с романа на Голдсмит, но след изчерпване на без друго минимализираните "повърхнинни" контакти бързо се отправят по посока на интерпретиране дълбинните типологични "сраствания" на двата несинхронни мегатекста - английския просвещенски роман и българската следосвобожденска белетристика.

Опора на съпоставката, според изследователката, е конституирането през съответните периоди от развитието на английската и българската литература на повествование с ясно заявен миметичен характер. От подобна плоскост, заявява тя, стават особено видими "различията" в близостта между двете литератури, между двете повествователни традиции. В този смисъл "реалистичното повествование" е само основата, на която се прокарват "различията", а конкретните подходи за реализацията на миметичността в повествованието са смисъл на прокарваната типология. Впрочем, според нас точно в очертаването на специфичните отлики, в открояването на собствена физиономия на следосвобожденската ни белетристика следва да виждаме силната страна на книгата.

Първата глава "Основи и основания на английския просвещенски роман у Филдинг и Голдсмит" е необходима не просто, за да представи по-малко известната страна от съпоставката, а за да очертае философско-естетическите и поетологични характеристики на явлението. В този смисъл не поради изисквания за симетрия, а с цел да се открои в културологичен план родната литература, изследването би следвало да определи собствената й философско-естетическа парадигма. Казваме всичко това, защото "достоверността" може да "събере" двете литератури, но може да има различни основания за нейната поява - просвещенски или позитивистични, които да породят ново съотнасяне и нова перспектива на разсъжденията.

Втората глава, вече говорихме, представя рецепцията на единствения просвещенски роман с "биография" в българската литература ("Викарият от Уейкфийлд" на О. Голдсмит). В нея изключително прецизно се извличат от поетиката на превода онези повествователни и стилистични особености, които ще проговорят дискретно чрез съпоставка между "приемащата" страна от началото и 30-те години на ХХ век и предхождащия ги "подготвителен" контекст.

Всъщност целите на разглежданото изследване се постигат в последната глава "Повествователни особености в плана на типологията". Тук съответствията са потърсени в начините за водене на повествованието у Филдинг и Голдсмит, от една страна, и у М. Георгиев, Влайков и Вазов, от друга, в пътищата за изграждане на персонажите, в присъствието и функциите на читателя.

Задълбоченото познаване на сътвореното от Х. Филдинг, "бащата на английския роман", и от последния просвещенски романист (и пародист) Голдсмит улеснява търсенето на "близост" с българските белетристи. Наличието на първолично повествование, на всезнаещ разказвач, на многобройни автокоментари, на носталгично-идилични и пародийно-хумористични нюанси в творбите на разглежданите български и английски писатели "стопява" границите помежду им. Тук не би било излишно да се диференцират понятията повествовател и разказвач, тъй като спецификата на типа изследване не предполага подобен "едър" план, при който те да се синонимизират - "първоличният повествовател (...) притежава характеристиките на всезнаещ разказвач" (77). Неустановеността на повествователните и рецептивни фигури не само в родната литературна наука, но и в чуждата, понякога се шегува с прецизирания терминологично текст. Такъв е случаят с отъждествяването на персонажите, които изслушват М. Георгиевия дядо Кольо ("С тебешир и с въглен"), и... "фикционалния слушател" (75).

Но вгледаността на изследването е другаде - да доведе типологията до по-конкретни равнища и точно тук са успехите на А. Бакрачева. Много точно са определени в изследването сказовите характеристики на словото у М. Георгиев, както и характера на неговия сказител. Т. нар. еднопосочен сказ, при който няма видим конфликт между разказвача-автор и сказителя-персонаж, е проектиран върху повествователния модел на Голдсмитовото "първолично повествование" не самоцелно. Нужно е да усетим техниката за пораждане на иронията като подстъп към фикционалния акцент, който се преплита със заявената (по-скоро разиграна!) вярност към достоверността и документа в английския просвещенски роман.

Интерес провокират и други наблюдения на А. Бакрачева - за общото и различното във функциите на "самоосъзнаващото се" повествование у българските и английските писатели, за експлицирането на подтекста, на "втория план" в периода на съзряването на реализма в съответните литератури, за начините, чрез които се реализира усещането за вечност на селската идилия у М. Георгиев (сказа), у Т. Влайков ("упорито повтаряното от разказвача "и днеска" (95)...

Типологията откроява във външния си пласт един или друг повествователен способ като по-присъщ на Голдсмит, отколкото на Филдинг, по-обичаен за Влайков, отколкото за М. Георгиев. Трудно ще приведем в ограниченото място, с което разполагаме, поне част от онези същностни за отделния творец характеристики, които го оттласкват от един писател, за да го сближат с друг. Движейки се по "допирателната" между тях, изследователката достига до специфичното място в широко отворената компаративистична панорама на литературния процес за всеки един от разглежданите автори. Оказва се, че написаното в съпоставителен план за М. Георгиев е заредено с повече откривателски заряд, отколкото написаното за него в нарочни книги и статии. Нещо повече, "удобността" на М. Георгиевото творчество да служи като "силна" страна в съпоставките изтиква белетристичното му наследство като функционално и емблематично в по-глобален план - откроява го като "възлов" писател за следосвобожденската ни литература. Един такъв неподозиран ефект, струва ми се, повишава цената на постигнатото от авторката.

Впрочем изследването провокира дописване в различни посоки, актуализира въпроси, които очакват отговор, и това е другото му безспорно достойнство. Защото представената в подобен план типологична "общност" очаква да се сглобят частите от мозайката, да се очертаят разнопосочните диалогични "втурвания" на българската литература, да се продължат "одисеите" на литературоведската ни мисъл.

Типологията като диалог без аксиологични скрупули, като диалог, който функционално равнопоставя българската следосвобожденска белетристика и английския просвещенски роман - еднакво градивни при конституиране на реалистичния тип повествование в двете литератури; типологията като "свидетелство" за отвореност на родната литература, но най-вече на критическата ни рефлексия; типологията като огледало, в което по-отчетливо да видим собствената си литературна традиция - ето такива са "страстите" в първата книга на младата, но отдавна утвърдена с изявите си, Албена Бакрачева.