Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ЖУРНАЛИСТИКАТА В ОБЛАСТТА НА КУЛТУРАТА - ЗАНАЯТ ЗА ТРИ ГРОША
(размисли за това и онова с културен привкус)

Елена Владова

web

Следващите няколко страници са продиктувани от горчивината, породена от настоящата ситуация у нас и от състоянието на журналистиката в областта на културата, както и от отношението към този специфичен вид журналистика. И тъй като все още съм в играта, а не извън нея, тоест, занимавам се именно с културна журналистика, бих искала още в началото да уточня, че имам пред вид културната журналистика в печатните издания, а не в електронните, където нещата се правят по друг начин и където нямам толкова преки наблюдения. Нямам пред вид и национални издания, които включват много преводни материали, защото, за да работиш в такива издания, трябва да владееш чужди езици.

Преди седмица имах удоволствието да направя интервю с двама наши класически музиканти, които живеят и работят в Лондон - млади хора, които вече са очертали пътя си в областта на музиката, знаят за какво работят и в каква насока ще се развива животът им. Двамата - пианистка и цигулар, си бяха дошли във Варна, за да изнесат концерт, естествено класически. Когато говорех с тях, наред с другите неща - концерти, Бритън, Лондон, фестивали и т.н., и двамата разказаха изключително подробно и с изумление как по време на концерта им във Варна някакъв човек решил да си излезе от залата и тръгнал да става от средата на реда, като съответно вдигнал всички хора, за да мине. През това време естествено в залата станало шумно и пианистката, както разказа самата тя, стояла и чакала с пръсти на клавишите, за да утихне и отново да се концентрира. Освен това на сцената двамата музиканти чували непрекъснато, че в залата хората си говорят. “Такова нещо по време на класически концерт в Западна Европа е недопустимо”, каза накрая пианистката.

Сега, докато пиша, си спомням и за други подобни “културни” случки, най-разпространената от които е, че въпреки предупреждението преди всеки театрален спектакъл да се изключат мобилните телефони, винаги се намират поне един-два, които да звъннат. Сещам се още и за Милчо Левиев и как по време на един негов концерт преди 2-3 години на Златни пясъци мобилният телефон на някакъв изключителен джаз почитател се раззвъня така, сякаш се включи перкусия. Но тъй като Милчо Левиев е истински джазмен, той веднага изимитира на пианото мелодията на мобилния телефон и разсмя цялата зала за срам (надявам се) на неговия собственик. Сещам се и за тазгодишния Гергьовден в българската църква в Одрин, където дойдоха със супер луксозни коли българи, работещи в Турция, и някои от тях също говореха по молибните си телефони по време на службата. И така нататък.

Всички тези доста банални примери - реални ситуации, едва ли ще учудят някого, защото са част от нашето ежедневие в България. Но именно на фона на разказаното е най-добре да се разгледа ролята и функцията на културната журналистика - един по-специфичен вид журналистика, който е свързан повече, отколкото някои си мислят, с творчество и следователно изисква повече усилия и познания.

А защо се мисли, че не е така?

Повечето хора, в това число и такива, които работят в медиите, смятат, че да пишеш за култура е много лесно и че журналистите в областта на културата едва ли не си клатят краката и си развяват байряка от изложба на театрална постановка и обратно. Това наложено становище автоматично се отразява и върху финансовото оценяване и се получава така, че често журналистите в областта на културата печелят по-малко, отколкото останалите. Разбира се, тази ситуация може би изглежда нормална на фона на последните избори, тъй като едва ли не цяла България бе кандидат или за кмет, или за общински съветник - една абсурдна ситуация, която още един път показва три неща: колко много хора у нас имат високо мнение за себе си; колко много хора смятат, че могат да се занимават с политика и ще имат изгода от това; колко голям процент сред българите искат да заемат ръководна длъжност, а не да работят (както, между впрочем, е учил един предходен обществен строй)...

Но, да се върнем на журналистиката в областта на културата. Подценяването на професионализма в тази област води до там, че от професията се отдръпват хора, които имат качествата да работят именно в тази сфера. Изискванията към културните журналисти - ако изобщо има такива, съответно падат и на читателите се предлагат културни материали, близки до фактологията, които схематично изглеждат: “той/тя дойде еди къде си - направи еди какво си - то е еди какъв си жанр”. Като стана въпрос за отдръпване, всъщност трябва да се уточни, че може би не това винаги е точната дума, защото в съвременна България повечето работодатели процедират на принципа: “Щом не ти харесва, отивай си”, независимо какъв си, какви качества имаш и дали претенциите ти имат основание.

Но да се върнем пак на журналистиката в областта на културата.

Във Варна - град, който другите обявяват за културен център, и което наистина е така, но през лятото, няма специализирано издание за култура, което да отговаря на съвременните условия и критерии - от съдържателни до дизайнерски (мога да припомня, че град Пловдив роди едно много интересно списание като “Страница”). Горният факт далеч не се дължи на това, че във Варна не живеят хора, които имат културни интереси, по-големи от тези, които може да им предложи един ежедневник. Напротив, дължи се на подценяването на тези хора и техните интереси.

Преди година една културна личност от Варна ми каза в прав текст в отговор на мой въпрос за една награда, че какво си мисля аз, за да взема награда, трябва да си чакам реда, защото имало други преди мен (както, между впрочем, е учил един предходен обществен строй). В случая няма да дискутирам естеството на въпросната награда, защото това е гледната точка на един човек и за щастие не всички разсъждават по този начин. Но е интересно да се попитат такива хора какъв ред по принцип трябва да чака човек в днешна България, за какво и кой е казал, че такъв ред съществува?

Но да се върнем отново на журналистиката в областта на културата.

Запитани за какво искат да пишат, всеки четвърти от студентите от Варненския свободен университет - най-големият университет в града, в който се обучават хуманитарни кадри, отговаря, че иска да пише за култура. Малко са тези, които посочват бизнес, политика, да не говорим за спорт. Този факт е отново в подкрепа на посоченото убеждение на много хора, че за култура се пише най-лесно.

Може би тук е мястото да посоча и един факт от моята скромна биография в културната област, за да подкрепя още веднъж валидността на становището си. До преди две години на страниците на регионалния вестник “Черноморие” всяка седмица се поддържаха две сериозни културни рубрики. Едната бе посветена на литературата и представяше писатели и поети от цялата страна с техни нови или стари творби. Втората бе посветена на художници, предимно работещи във Варна и се доближаваше до жанра очерк-портрет (само ще отбележа, че градовете Пловдив и Бургас имат книги, посветени на авторите, които живеят и работят там и когато на мен ми трябва информация за някого, търся я там).

Само онези, които пишат в културната област, могат наистина да си дадат сметка как се поддържа всяка седмица такава рубрика и колко труд се влага, за да звучи текстът живо и не рутинно. Но наличието на тези рубрики не бе забелязано по никакъв начин от хората, които би трябвало да го забележат. За щастие част от тези текстове в момента се намират в LiterNet и могат да се ползват поне за информация.

Е ли журналистиката в областта на културата оценявана за три гроша? Отговорът е “Да”, когато тя не се обвързва директно с политика, защото и това се случва. Нямам пред вид обаче онзи работещ модел на обвързване, който залага на равнопоставеността и партньорството между политика, бизнес и култура и от каквото културата в България наистина има нужда. Ако това у нас някога се случи, ползата ще бъде и за трите страни, но са малко хората, които се опитват да го приложат на практика.

Има ли ясни критерии, по които у нас се оценява работата на един пишещ журналист в областта на културата? В повечето случаи освен критериите, свързани с репортерската страна на нещата, тоест оперативност и ясно подаване на фактологията, май други критерии много-много няма. И изобщо, какво трябва да е основното качество на един журналист в печатна медия, ако не това той да обича да пише? Не изпитваш ли удоволствие от това да подреждаш думите по различен начин, как тогава можеш да изпитваш удоволствие от работата си на пишещ човек?

В този ред на разсъждения никак не е случаен фактът, че във Франция (давам пример с Франция, защото най-често следя именно френски издания) за журналистите в областта на културата (но и не само за тях) най-нормалното нещо е да имат по няколко издадени книги. Когато това стане факт и в България, може би тогава ще започне да се цени повече и трудът в тази малко по-специфична област. Защото да обикаляш от софра на софра е най-лесното нещо и в това няма нищо лошо. Хората го правят по целия свят, но след софрата остават само мръсни чинии и чаши. А все пак не само в това е смисълът на нашия живот.

 

 

© Елена Владова, 2004
© Издателство LiterNet, 31. 01. 2004
=============================
Първо издание, електронно.