Владимир Левчев:
МЕЧТИТЕ СЕ СБЪДВАТ РЯДКО, ЗАЩОТО ЖИВОТЪТ НЕ ПРОТИЧА ТАКА, КАКТО СМЕ ГО ПРЕДВИЖДАЛИ

Елена Владова

web

В Америка се намират трудно дори и преводи на Йордан Радичков, твърди Владимир Левчев - поет, писател, критик и преводач. Той е роден през 1957 г., живее във Вашингтон от 1994 г., където преподава балканска литература в университета “Джордж Уошингтън”. В България има издадени повече от 10 стихосбирки, есеистични сборници и сборници с разкази, както и преводи от английски и руски език. Първата му поетична книга на английски език Leaves from the Dry Tree, преведена от носителя на награда “Пулицър” Хенри Тейлър, е издадена в Ню Йорк през 1996 г.; втората - Black Book of the Endangered Species, излиза през 1999 г.

Преди повече от 10 години името на Владимир Левчев се свързваше у нас със списание “Глас” - едно от алтернативните издания след 10 ноември и с новата литературна вълна след промяната в страната. Днес списанието съществува като литературна страница - www.vox-international.com, където всеки, който се интересува, може да прочете съвременна американска поезия и проза, както и българска литература, преведена на английски език.

Владимир Левчев бе гост на варненската галерия “Кавалет”, и по-точно на литературната секция на салона - “33 стола”. Поводът бе прозаичната му творба “Балканският принц”, която бе представена за първи път във Варна.

- През последните години се занимавате активно с преподавателска работа. Какви са студентите Ви в Америка?

- Повечето са американци, но има много и от други страни. Случвало ми се е да имам и българи, но това е рядкост. Най-много чужденци има от Япония и от някои арабски страни. На тях преподавам литература, както и в така наречените writing classes, тоест уча ги как да пишат. Преподавам и български език, но не в университета. Към такъв малък език няма интерес. Най-много от славянските езици се търсят руски, полски и украински. Това се дължи и на факта, че в Америка има много евреи от тези три страни. Понякога преподавам български в училището на Държавния департамент, където учат американските дипломати, които идват в България. Иначе се старая, когато мога и както мога, да споменавам България и в класовете ми да споменавам България, главно в контекста на Източна Европа и Балканите.

- Какво знаят най-много за България студентите Ви там?

- Нищо не знаят. За съжаление България стана известна като съседка на Югославия по време на войните. Така че вече всеки знае поне къде се намира страната на картата и че е на Балканите, но малцина знаят повече от това. Но пък иначе им е интересно, защото това за тях е ново и аз се старая да давам нужната информация.

- Вие ли подбирате българските автори, които преподавате?

- Да. От българската литература съм преподавал “Крадецът на праскови” на Емилиян Станев в контекста на клас за балкански литратури. Преподавал съм им Борис Христов и Константин Павлов, но само по няколко стихотворения.

- Налага ли Ви се да превеждате българска литература, за да преподавате? Достатъчно наши автори ли са преведени на английски език?

- Да, налага ми се. За съжаление много малко български автори са преведени на английски език, и то повече поети. Аз бях много изненадан, че дори и Йордан Радичков не е преведен, има само някакви преводи, правени в България преди 20-30 години. На английски език съм намирал Емилиян Станев, Виктор Пасков. Но по отношение на прозата могат да се намерят само сборници с кратки разкази. Намира се и “Под игото”, но в превод още от преди войната.

- Какво се промени от времето, когато издавахте списание “Глас” до сега?

- Малко съм се откъснал от литературния живот у нас. Старая се да поддържам някои от връзките си и да си идвам, когато мога, както и да издавам по нещо и тук. А списание “Глас”, което и тогава беше “самиздат”, вече не мога да издавам и го превърнах в нещо като интернет страница. Не го обновявам много често с нови материали, защото правя всичко сам, включително и преводите. Така че от “Глас” остана сайтът.

- Разделихте ли се с някои от тогавашните си мечти?

- Мечтите, поне при мен, са повече емоционални, отколкото рационални... Човек си представя някакви неща - по-хубави или по-лоши, в зависимост от настронието. В този смисъл мечтите се сбъдват рядко, защото животът никога не протича така, както сме го предвиждали, но пък може би така е по-добре, защото иначе щеше да е скучно... Ако трябва да обобщя, в политически план се радвам, че паднаха визите за Европа. Още повече пък бих се радвал, ако се интегрираме с Европейската общност и НАТО. Но, разбира се, проблемите в България са преди всичко икономически и тежки, защото има хора, които живеят в много голяма бедност. От 8 години не живея тук, но когато се връщам, виждам, че става все по-хубаво и по-хубаво. Хората не го забелязват, защото стоят непрекъснато тук, но има коренна разлика от онова, което беше в началото на 90-те години и сега - и като финансова стабилност, и като цялостен външен вид на градовете. За съжаление тази промяна е по-чувствителна в по-големите градове, а в по-малките - не.

- Тук сте по повод представянето на романа Ви “Балканският принц”. Онези, които четат поезия, Ви познават най-вече в такава светлина...

- Този роман донякъде също е плод на моето преподаване на балкански литератури в Америка. Там развих интерес към балканския фолклор, който не съм имал преди. В резултат прочетох целия епос за Крали Марко - и български, и сръбски. Открих Крали Марко като един общобалкански, южнославянски герой. Той е бил действително съществуваща личност, но и доста маргинална историческа фигура, защото никога не се е бил срещу турците, дори е бил техен васал. Беше ми интересно как е бил превърнат в този епичен и фантастичен герой, който ние познаваме. Това бе и поводът, който ме накара да напиша тази книга, в която съчетавам фактите с песните.

- Как бихте обяснили на един чужденец какво представлява Крали Марко?

- Има и чужди автори, които са писали за Крали Марко. Например Маргьорит Юрсенар има един сборник, не знам как е преведен на български език, защото съм го чел само в превод, нещо като “Ориенталски новели”. В него има 2 разказа за Крали Марко. Да не говорим пък и колко е писано за него тук, в Сърбия и Македония. Но аз се надявам, че моят подход е малко по-различен. Главната ми цел бе да изведа някаква балканска народопсихология. От друга страна съм се опитвал да балансирам патоса на песните с хладен и рационален подход към фактите и да съпоставя двете в контраст, за да изпъкне всяко от тях.

- Ще преведете ли романа си на английски език?

- Засега от него има преведени само няколко глави, които са включени в една балканска антология, издадена във Вирджиния.

- Трудно ли е човек да издаде книга в Америка?

- Много трудно. Най-лесно е сам да си платиш, но не е толкова лесно да те приеме издателство, дори е по-трудно оттук, защото в Америка пишещите хора са още повече.

- Кои автори са Ви направили в последно време впечатление в съвременната американска литература?

- Има много имена. Мога да посоча името на Хенри Тейръл, поет, който бих наредил в челната десетка. Марк Странд също е поет, който харесвам.

- Бихте ли се върнал в България?

- Аз се връщам, но за малко. Но сигурно някой ден ще се върна. Заминах, когато бях на 37 години, което не е най-първа младост. И колкото и вече да съм свикнал, не се чувствам американец. Не мога да кажа същото за сина си обаче, на когото българският му е втори език. Той е прекарал целия си живот там, но аз го уча и на български.

© Елена Владова, 2002
© Издателство LiterNet, 05. 11. 2002
=============================
Публикация във в. Черноморие, 2002.