Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОПИТ ЗА ПОРТРЕТ НА ХУДОЖНИКА ВЕСЕЛИН ДИМОВ

Елена Владова

web

Веселин ДимовРоден е през 1955 г. в Попово. Артистичните му изяви започват в края на 70-те години. През 1979 г. участва в ОХИ “Скулптура на открито” във варненската Морска градина, а през 1982 г. е първата му самостоятелна изява пак в Морската градина - “Терен и конструкции”. През 1983 г. създава работата “Воден змей” на симпозимум по скулптура в село Кости. Тази негова творба се счита от мнозина изкуствоведи за начало на съвременното изкуство у нас. Сред по-важните му изяви са две гостувания в Дордрехт, Холандия (1985 г. и 1999 г.), съвместна изложба с Любомир Прахов в Атина (1986 г.), изложба “Хартия и цвят” (1997 г., галерия “Ата-рай”, София).

В периода 1986 г./1996 г. не участва съзнателно в публичното пространство в България. Счита, че именно този период е процес на зреене, през който се отдава на творчески търсения и изследвания - в старата българска култура, в източните култури, в новата парадигма. През 1996 г. учредява заедно с Владимир Иванов и Цветан Кръстев клуб “Вар(т)на”, в чиито изложби във Варна и страната участва до началото на 2000 г.

През последните 4 години художникът се е представял самостоятелно във Варна в галерия “Буларт”. През 1997 г. е носител на годишната награда на салона, там показа филма си “5 минути небе” (CD-арт), представи и работата си по време на пленера по скулптура в Илинденци.

Художникът живее и работи в село Звездица.

Началото

Така се стекоха нещата, че първите ми работи от периода 1979-1989 г., се приемат за начало на съвременното изкуство у нас. Под съвременно разбирам различно от социалистическия реализъм (за тогавашната епоха) и актуално и съзвучно спрямо световния културен процес. Този факт ме притеснява доста. Когато създадох дебютната си работа в Морската градина през 1979, бях на 24 г. Тя вече е унищожена, както и повечето ми неща. Това, което не ми събориха другарите, ми го счупиха гамените...

Веселин Димов - Защо не скочим двама в бездната?, 1997, хартия, тел, акварел, лакВъв всяка моя работа съм стигал до някакъв отговор за мен самия. Отговорът и въпросите, с които той е бил свързан, са имали светогледно значение за мен. Правейки изложби по онова време, не съм целял социална или политическа провокация. Бих разказал за изложбата си през 1982 г. Тогава направих големи геометрични конструкции от дърво, камък, бетон, чугун, като търсех начина за съзвучие между логическата система, която се вижда в една геометрична конструкция, и природна среда, в която процесът на формообразуване е различен от човешкия. Търсех това съзвучие между човешка дейност, природен процес и среда, където да се постигне синхрон между формите, внушаващи определен комплекс идеи и усещания. Направих големи работи. Форматите на геометричните конструкции трябваше да са 3 на 3 или 4 на 4 метра, за да мога да вляза в мащаба на природата и в структурата на средата. Тогава осъзнах, че самото възприятие за конструкция е възприятие за твърда и устойчива форма, спрямо която се нагласят другите неща. В природата конструкции няма, там всичко е в непрекъснат динамичен процес и в този смисъл конструкцията е мека, като ставните връзки. Тази идея доразвих следващата година в работата си “Воден змей”. Тогава използвах меки връзки от 5 км. въже, за да създам “Змея” над река Велека. В тях вписах твърди елементи - 100 дървени греди, оцветени в различни цветове. Целта ми бе да моделирам природен процес, да създам динамична работа, която да се впише в локалната среда. Критерият ми за успех бе, че всички деца от селото ми помагаха при монтажа, а децата са непреднамерени. Освен това рибите и змиите се върнаха на втория ден, след като си монтирах работата. Следователно работата ми се е вписвала в средата.

Оттук започват и проблемите. Именно работата ми “Воден змей” се счита за начало на съвременното изкуство у нас, но по-важно за мен е, че рибите и змиите приеха работата и че тя дишаше в средата. След това “Змеят” си остаря с останалите неща наоколо по силата на естествените природни процеси. Така че въпросът е по-скоро етичен, отколото естетически. Какъвто е и въпросът за цялото ни съществуване и за цялата ни човешка дейност.

Нещата по същество

Етиката е онзи път в ежедневната ни дейност, чрез който можем да осъзнаем, че тоталната реалност е изявена в ежедневието. Като художник мога да свидетелствам, че всеки е в състояние да вникне в действителността, тъй като е тъждествена с нас. Етиката е умението ни чрез способността, която ни е дал Господ, да се вгледаме в света, който е идентичен със самите нас. Чрез дарбата си ние трябва да намерим онзи път към синергия, чрез който нещата протичат по естествен начин.

Веселин Димов - Магическо око, 1996, акварел, тел, лак /изл. Хартия и цвят/Не знам защо станах художник, но знам, че създаването на една форма е акт, съпътстващ процеса на осъзнаване. Формите, скулптурите, са моите опорни точки, а осъзнаването може да продължи години, както е при изграждането на една мащабна творба. Осъзнаването е изживяване на средата.

В изкуството, а и във всяка човешка дейност, има три неща, които са съществени за мен. Ако то не даде отговор на един от трите въпроса - за любовта, живота и смъртта, то значи, че не правим нищо. Ние можем да възпроизвеждаме по блестящ начин една социална митология, но от това нищо не се случва. Защото културата е тази социална митология, тя е съвкупното изживявене на определена ценностна система. А изкуството е акт на прозрение. В този смисъл мястото на изкуството, особено през последните 20 години в глобален план, е път към прозрение, към решаване на тези фундаментални три въпроса. Моето вътрешно убеждение е, че особено в новия ХХI век се е променило съдържателното в гледната точка към света. Въпросът с Прозрението е идентичен с въпроса за щастието. Човек не може да бъде щастлив, без да изпълнява предназначеинето си или гърчейки се в един социален модел, колкото и елегантен и популярен да е той.

Гледам на процеса, който тече в света от 60-те години насам, по този начин - като процес на осъзнаване на органичната ни и спонтанна връзка със света напук на цялото ни образование, което сме получили в цивилизована Европа. Образоваността подменя ценностите. Научаваме се как да караме кола, но изгубваме чувството за горещия асфалт под краката си, което именно осмисля съществуването ни. Смятам, че човек е свободен и е толкова близо да Бога, колкото вижда и би искал да бъде той самият.

(В скоби)

“Колко пари асфалтът под краката на Веселин Димов?”

Факт е, че някои хора, които стоят в Лотос, могат да левитират. А аз не мога, въпреки усилните си занимания със занаята. Умишлено не казвам изкуство, защото за да има изкуство, трябва да има прозрение, а на човек не всеки ден му е дадено. А пък и ако някой прозре, всички забелязват, защото и на тях започва да им светва. А аз нямам такова мнение за себе си. По-скоро споделям една мечта. Пътят ми на осъзнаване е опитът ми да намеря Път. Всеки може да намери своя и ако му даде Господ, и да го сподели.

На пленера в Илинденци

Веселин Димов създава езеро заедно със скулптора Огнян Петков. Работата включва почистване на определеното пространство, изкопаване на 70 камиона пръст за оформяне на водоема, пренасянето на 150 тона мрамор, изграждане на зидове. В резултат е издигнат 25 м. зид и е създадено езеро, събиращо до 600 кубически метра вода. Езерото е осветено и кръстено от местния свещеник “Река Йордан-Илинденци” с личната му благодарност, че на Йордановден той вече ще има къде да хвърля кръста. Илинденци е пустинен район и досега за целта се е копаела специална дупка.

“Това е последното съществено за мен изживяване. В него участваха много майстори по скулптура от цял свят. Мениджърът на симпозиума Иван Русев за три години е променил посоката на развитие на самото село. Той е инициирал един цивилизационен процес. Хората в селото осъзнават, че промените са започнали и ако не ги направят те, ще ги направи някой друг. Те подкрепят стореното от Иван Русев, харесва им, че съумяват да изживеят културния шок, който изживях и аз, докато бях там.

Клуб “Вар(т)на”

Веселин Димов - Стълба към лунатабе за мен една голяма любов. Той бе създаден вкъщи, в Звездица. Ние сме приятели, а когато се съберат на куп художници-приятели, те правят изложби. Проблемът дойде тогава, когато “Вар(т)на” се социализира. Това е неизбежен процес. Изведнъж мълвата “Вар(т)на” се разпространи и се оказа, че “Вар(т)на” има еди-какви си позиции, а други имали други позиции, изобщо започна един социален процес, който води до институционализация. Сега нашите схващания от преди пет години са на път да станат норма за поведение в съвременното изкуство. А аз не желая да участвам в норми. Това е основната причина, поради която спрях да участвам в активния живот на групата. Аз обичам приятелите си от “Вар(т)на”, но не с всеки, когото обичаш, си копаеш градината. Клубът бе създаден през 1996 г. Но динамиката на процесите е много бърза. Сега сме 2001 г. Нещата, които се случват в България, са други. Страхувам се, че когато човек много се вторачи в нещата, с които се занимава, той започва да става нечувствителен към другите процеси. А аз искам да бъда чувствителен към това, което се случва. И имах щастието да участвам във всички неща, които се случват в страната: фестивала “Процес-простанство” на Димитър Грозданов; фестивала “София ъндърграунд” по покана на Руен Руенов;  симпозиума по скулптура в Илинденци на Иван Русев; сега участвам в симпозиума “Скулптура 2001” (в столичния парк “Заимов”), като експозицията ще бъде открита на 24 май. Това са за мен четирите важни места, където са инициирани автентични процеси и където у нас сега се случва съвременното визуално изкуство. Тези места не си приличат по нищо, някои от тях не се и обичат и всяко прилича на създателя си. И нито едно от тях няма правото на универсално мнение, нито има правото да каже “Аз съм съвременното изкуство”, позовавайки се на определени примери. Защото стотици примери могат да се посочат и от това, което става по света. В момента у нас тече един изключително разнороден процес. Тази разнородност ми харесва, защото хората се различаваме от гледна точка на скорост на осъзнаване и прецизност на чувствителността, а не от гледна точка на мястото си в обществото.

За бъдещето мисля следното:

в момента тече един странен процес - репродуциране на ценностната система чрез образоване и социални механизми. Те са неадекватни, тъй като са създадени за население от 3 млрд. души, а сега сме 6 млрд. Съзадани са според схващания и разбирания, изградени малко след II Световна война и не бива да забравяме, че ние търпим последиците от войната, обявена срещу СССР през 1944 г. Ние не сме приключили с този процес исторически, психически, физически и материално. А трябва да видим света по нов начин. И ние го правим, но остава само да го осъзнаем. Не трябва да търсим универсално решение, защото най-важни са идентичността и чувството за реалност на всеки един човек във всеки един миг. През целия ХХ век хората се стремят да изградят методика за промяна на света, вместо да го разберат. Ефектът от този инструментариум е над 150 млн. убити през ХХ век, а за нас - 60 години комунизъм.

 

 

© Елена Владова, 2001
© Издателство LiterNet, 28. 06. 2001
=============================
Публикация във в. "Литературен форум", 2001, бр. 16.