Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
Художникът Станислав Памукчиев:
ЧРЕЗ ИЗКУСТВОТО ПОГЛЕЖДАМ НАД ХОРИЗОНТА НА ПРЕДЕЛНОТО

интервю на Елена Владова

web


        Станислав Памукчиев е роден на 9 май 1953 в София. Завършил е стенопис в НХА през 1979. От 1981 е преподавател в НХА. Реализирал е над 20 самостоятелни изложби в България и чужбина, някои от тях са в Букурещ (1988), Лайпциг (1992), Щутгарт (1992), Виена (1993), Будапеща (1995), Хамбург (1997). Сред наградите, с които е удостояван, са I награда на Международния конкурс за млади живописци, София, 1985, I награда за живопис на МК, 1988, Гран при на Международното триенале за живопис, София, 1996, награда на галерия “Ирида” за изложба на годината, 1998. Негови творби са притежание на НХГ и на най-големите художествени галерии в страната, както и на колекциите “Peter Ludwig”, Германия и “Art Dialogue”, Париж.
        Сред последните му по-значителни изложби са “Потрет на едно поколение”, тематична изложба в НХГ, 1995, самостоятелна изложба “Графит, пепел, ръжда” в галерия “Ата рай”, 1996 г., участие в годишната изложба на “Сорос” “Култура-субкултура”, Варна, 1999 г., самостоятелна изложба “Самота”, галерия “Ирида”, 1999 г., “Картини в бяло”, галерия “Александър”, 2000 г. Портрет на художника е включен в специализираното издание на списание “Изкуство” “Поколението на 50-те”, където са представени едни от най-значителните български автори от поколението, допринесли в различна насока за оформянето на лицето на българския художествен живот.
        Станислав Памукчиев бе представен за първи път индивидуално във Варна в галерия “Буларт”. Изложбата му, наречена “Морфи”, бе едно от събитията на Дните на пластичните изкуства.

        - В едно свое изказване споделяте, че сте допринесли за опредлени промени във фигуралната живопис. В какво се изразяват те?
        - По времето, когато се рисуваха мащабни творби, в които човекът бе внушителен, аз рисувах маргинални персонажи - актьора, Арлекини... А това си беше вид пробив, ние просто леко дисидентствахме. Под “ние” имам пред вид и още някои художници, които също спадат към поколението на 50-те, представено миналата година в списание “Изкуство”. Никой от нас, разбира се, не е бил дисидент в онзи смисъл, който вече се омърси от употреба. Ние просто работехме. Погледнахме живота от другата му страна, с привкус на критичност, със социална подостреност. В моите живописни платна нямаше патетика и синеблузи жени, а буквално казано, кльощави персонажи... Рисувах много често балерини. Те бяха за мен външният социален силует. Истинският проблем, всъщност, бе екзистенциален - сблъсъкът с живота, усещането за крайност...
        - Кога започнахте да се занимавате с така нареченото днес “съвременно изкуство”?
        - В никакъв случай не определям себе си като авангардист или концептуалист. Моите работи не могат да се причислят и към така наречените “N-форми”, защото този термин е типичен за едно по-младо поколение художници, от чиято гледна точка аз дори мога да мина за конвенционален живописец. Всичко, което правя сега, може да се определи като неконвенционално. Най-точно казано, в това, което правя, могат да се открият инвенции от концептуалното изкуство, от информалното, от минимализма. Всичко това, обаче, не е в чистия си вид, а в някаква смесена форма, на която аз много държа. А в последните години държа и тази смесена форма да бъде с привкус на Балкани?
        - Как постигате именно този балкански привкус?
        - Като се вживявам в тази посока. Преди години правех невероятни усилия да бъда модерен, но желанието ми да бъда достатъчно съвременен винаги е било коригиарно от желанието да бъда “Аз” и да присъства лично преживеният от мен опит. Това ме задържаше в съдържателната територия. Не е досатъчно само да си екстравагантен и модерен, по-важното е всичко да е лично преживяно. Затова доскоро продължих да правя кавалетни творби, картини, но също нетрадиционни. От 1991 г. голяма част от платната ми са 2/3 или 2/6 метра - огромни размери, които нямат нищо общо с комерсиалната форма.
        - Как бихте определили последните си работи?
        - Най-близо съм до инвенцио-информал-експресивната материя. Последните ми неща, които включват обекти, се доближават до концептуалното, но не са чист концепт, защото от живописта ми остана усещането за пластична материя, отработена вътре в картинното пространство. Аз самият държа на това, затова и не съм стигнал до текстови работи или до използването на нови технологии. Винаги използвам материя, която е дошла от картината и в този смисъл мога да кажа, че съм по-стандартен, а това е белег на нашето поколение. То е усетило сладостта на пластическия проблем. Сега ми е интересно да се изразявам с пространствени форми.
        - За Вас като че ли самото галерийно пространство е конкретно предизвикателство. Такава е изложбата Ви в “Буларт”, галерията буквално “обема” творбата Ви, която е съставена от отделни части, но звучи като едно цяло.
        - Една картина е самодостатъчна. Където и да я окачиш, тя винаги ще носи смисъла си. Обектите, които аз правя, се засилват като внушение, ако им създадеш среда и ако те се ситуират из цялото пространство. Към това прибавям и музиката. От всички експонати се получава цялостен организъм. Зрителят си отива от изложбата не с впечатлението, че е видял 20 картини, всяка с отделен смисъл, а с един общ извод.
        - Изложбата Ви във Варна е наречена “Морфи”. Ако се тръгне от семантиката, които са тези най-малки, но най-същностни съставни части, които изследвате?
        - В лингвистиката тези най-малки части пазят първоидеята, при мен те пазят първообраза. Както думите не са случайни, така и образите не са. Любопитно ми е да откривам тези първообрази. От цикъла “Сакраморфи”, който включва над 30 отделни части, тук показвам 10. Някои вече са купени, други подарени, но този цикъл не е изчерпан. Той се докосва до универсални знаци, които аз леко трансформирам и създавам други връзки между тях. Един кръг, например, е много ясен символ, но аз си играя с него. Използвайки такива символи, аз искам зрителят да изпита вътрешна симпатия към тях, да разчовърка мисълта си, да извади потиснатите пластове. Това е моята задача като художник - да разчовъркам морфите. Някои могат да останат само в зоната на любопитството, на напрежението, други могат да “разчетат” цяла дума, изречение. Ние, моето поколение, въведохме по-голяма експресионистичност...
        Нашето поколение разбра модернизма, онзи модернизъм, който е типичен за Запада в началото на века. То усвои неговата терминология, материята му. Сега ние прилагаме знанията си за пластическото пространство в едни по-други форми. Това е интересно и за мен.
        - Каква ще е следващата Ви изложба?
        - Ще е подобна на тази във Варна. Ще се открие на 2 септември в Пловдив, ще се нарича “Образ и звук” и музикалното присъствие ще е по-подчертано. Темата пак ще е материя и време, засяга връщане към митологичното, към праобразите.
        Мисля, че днес в съдържателен план е много важно да се даде шанс на човек да се осъзнава в по-широко време. В прагматичната нагласа на съвременния човек и в стремежа му да изживее живота си, да го изконсумира колкото може, има нещо цинично. Това удобство ни кара да бъдем истерично страхливи пред смъртта. За един античен герой това не е така, той може да живее 19 години, но да умре за някаква идея. Иска ми се модерният човек да може повече да се разхожда във времето. Аз работя за удължаването му, за възвръщането на паметта на голямото митологично време. Моите работи носят спомен за родова памет, нито аз, нито който и да е било друг, не е от днес до утре... Има нещо, което е над това, което аз употребявам всеки ден. Над всичко стои една по-висока идея и ценност, пред която пада част от страха пред крайното. Работите ми са опит за поглеждане над хоризонта на пределното. Именно чрез изкуството по-лесно можеш да пътешестваш назад във времето.
 
 


© Елена Владова, 2000
© Издателство LiterNet, 16. 10. 2000
=============================
Публикация във в. Черноморие, 2000.