Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

АКТРИСАТА ОТ ВАРНЕНСКИЯ ДРАМАТИЧЕН ТЕАТЪР СТЕФКА СИМЕОНОВА НА 60 ГОДИНИ:
Винаги съм минавала за конфликтна. Било е, за да стигна до истината

Елена Владова

web

Стефка Симеонова е родена през юни 1942 г. във Варна, зодия Рак. Изиграла е множество роли, сред които са тези на Мария Стюарт, на мадам Бовари в спектакъла на Бойко Богданов, на Саша в “Иванов” от Чехов, на Аглая Епанчина от “Идиот” на Достоевски, на Корделия от “Крал Лир”, на Целия от “Както ви се харесва” на Шекспир, на Клеопатра от “Цезар и Клеопатра”. Актрисата е носителка на награда “Варна” през 1997 г., а през 1984 г. - на отличието за актьорско майсторство от Националния театрален преглед.

На 7 ноември Стефка Симеонова отбеляза 60-годишния си юбилей отново на сцената с представлението “Зорбас гъркът”, в което изпълнява ролята на Буболина.

Стефка Симеонова- Преди повече от 10 години Вие изиграхте ролята на мадам Бовари в една пиеса, която бе приета противоречиво. Тази роля Ви отиваше. Какво си спомняте, като се върнете назад?

- Това представение заслужава да се върнем назад. И не само, защото съм играла там, а и заради режисьора Бойко Богданов. Мисля, че това представление бе недооценено, че то се роди почти 10-15 години преди времето, когато у нас се появи авангардният театър. И за съм откровена, към това представлние имаше голяма съпротива у голямата маса, тъй като това бе масова пиеса, с много участия, но с малко роли, които обаче трябваше да създават необходимата атмосфера. Актьорът е ревниво същество. Малко са тези от нас, които да не се чувстват засегнати, ако играят малка роля. И може би това им бе мотивацията, за да не оценят докрай онова, което Бойко им предлагаше - на тях и на зрителя. Аз като главна героиня усещах неговото решение, долавях го и негласно изстрадах това несъгласие. Няма как, театърът е колективно изкуство и когато не намираш съмишленици, е много трудно. Това бе всеотдайна роля, изповедна роля на живота ми. Така подходихме и с Бойко. Може би съпротивата идваше и от това, че аз играех една 20-годишна Ема Бовари, а бях на 45 години. Имаше млади актриси, няма как да не се чувстват пренебрегнати. Но той залагаше на визуалното излъчване и житейското натрупване.

- Само в “Мадам Бовари” ли сте работили с Бойко Богданов?

- И в “Слуга на двама господари” на Голдони. Винаги ми е било интересно да работя с него. Там обаче се изпокарахме.

Мисля, че Бойко е много талантлив режисьор, че се докосва до гениалното - и като личност, и като мислене. Знам, че ще има колеги, които няма да са съгласни с мен. Но гениалното обикновено предхожда времето. Вече съм констатирала, че Бойко върви напред с времето. А за мен това е ценно в изкуството. Но той си отиде низвергнат от тук. Това е кармата на Варна-град. Така от обществеността бе изгонен навремето и Красимир Спасов, който после стана и народен артист и сега пак поставя тук...

- Защо това е така според Вас?

- Не знам какъв е този синдром да не се оценяват талантливите. Може би, защото винаги се вмества много по-точно конюнктурното. То е удобно и познато. И така по-нестандартните характери заминават. А без характер в изкуството не може. Винаги по-добре се е приемала златната среда. А аз още от млади години си имах една моя теза дали добрият човек е наистина добър. Златната среда ли е най-добрата. За мен това е човек без позиция. Той винаги може да е удобен и върви на ръба на предателството.

- Вие не сте такъв човек. Не сте ли си патили?

- Да, много. Може и аз да имам вина за това, че не съм била достатъчно разбрана, че не съм положила достатъчно усилия, за да бъда разбрана. Но пък си мисля, че за да го постигна, трябва да променя някого. А как става така в един диалог - да промениш мисленето на другия. Просто човек трябва да има нагласа да спори, защото в спора се ражда истината. Аз винаги съм минавала за конфликтна и ме е боляло, когато режисьорите са го казвали. Защото когато съм конфликтувала, то е било, за да стигна да истината. Значи режисьорът не си дава сметка, че не ме е доубедил. А когато не съм убедена, не мога да родя нещо истинско. Аз много мразя фалша и пудренето на сцената. Слово, което върви фалшиво. Винаги съм казвала, че не е важно как, а какво казвам. Не какво казва авторът или режисьорът, а моят мозък, моето съзнание. И сега бих казала на режисьорите, че не са прави, като твърдят, че актьорът е пластелин и се мачка в ръцете. Не може един творец да бъде пластелин. Винаги трябва да имаш позиция.

- И в живота ли така сте правили?

- Да. Аз имам много философска нагласа. Но в живота моите разбирания са били по-благодатни за другите. Когато трябва да се справя със собствения си живот, аз съм подвластна на емоции и прекалено много разсъждавам... А животът ми такъв, какъвто е, той не е лек. Не съм била любимка на съдбата, да се наситя на щастието, било то и мимолетно. Заплатила съм с много болка. Сега ми е време за равносметка и мога да го кажа. Имах една голяма любов, дълъг брак, трудности имах и с детето си. Бях изгонена от Варненския театър във времето на най-активното ми можене от тогавашния директор Костадин Бандутов. Но няма как да не се върна на това време, защото хората се интересуват. Това бе 4-годишна битка, бе много несправедливо. Той ме махна в апогея ми, когато бях натрупала и житейска, и творческа зрялост. Това е негов грях и той ще го плаща. Не зная каква мотивация е имал, или под давление ли на някого, или на съпругата си, няма значение. Той не беше обективен, това времето го доказва и сега. Аз съм пенсионерка, но продължавам да играя. Това бе голямо огорчение за мен, за което заплатих със здравето си. Но за сметка на това тази болка ме направи по-добра и мъдра. Така че благодаря на всичко в живота ми - и на хубавото, и на тези, които са ми причинявали болка, защото това каляваше характера ми. Мисля, че съм силна да изстрадам и да устоявам позицията си. Силен е не онзи човек, който постига прагматично целите си, а който устои принципно позициите си.

Аз можех веднага да бъда върната от г-н Бандутов, ако бях отишла разплакана, но не го направих. Знаех, че стоя зад една по-справедлива кауза. Тогава, когато той бе развъртял камшика и се изживяваше като работодател, направи сума ти грехове и уволни много хора...

- Вие сте изиграли много силни женски роли. Какво все пак не сте изиграли?

- Не съм изиграла достатъчно Чехов. Играла съм само Саша в “Иванов” като млада актриса в Старозагорския театър. С тази роля ме поканиха в Театъра на армията в София. Никола Петков ме предложи. А аз бях толкова загубена, че исках да бъда във Варна. Имах съпруг тук. Ако бях отишла, щях да имам друга съдба. Но платих си за ината.

Аз дълго време изглеждах много млада и ми даваха много детски роли. И даже в един момент започнаха да прекаляват. Бях родила, станах над 30 години, но играех детски роли. Зададе се някаква пиеса - нова българска драматургия, която трябва да се утвърди, и ми даваха на мен ролята на детенцето. И тогава подадох заявление до ръководството на театъра, в което помолих повече да не бъда разпределяна с тази мотивация. И, слава богу, се съобразиха с това. А бе, доста несправедливост съм срещала по отношение на отглеждането на таланта от режисьорите, които дълго са работили с мен. Според мен те не ме опознаха.

- Защо е така според Вас?

- Дължи се на тяхната индивидуалност като творци, като възгледи за живота и професията. Най-добре са ме оценявали гост-режисьорите - Симеон Димитров, Кръстю Мирски и който и да е, дошъл отвън, ме е оценявал повече, отколкото тукашните. Не искам да споменавам имена.

- Защо не сте отишли в друг град, в друг театър?

- Аз боледувах за Варна, бях много привързана към майка си. Бях един сезон в Бургас, където играх само главни роли и не искаха да ме пуснат. Назначиха ме тук с голяма мъка. Но никой не е станал папа в родния си град...

Не заминах, защото после родителите ми се разболяха. И двамата починаха от рак. След това се разведох, детето ми се роди... Къде да ходя сама?

- Не е страшно човек да остарява, нали?

- Аз се чувствам още активна, можеща да работя. Решила сме да отидем при директорката Дафинка Данаилова - аз и Атанаска Бакалова. Тя е решила, че само аз мога да изиграя ролята в нейната пиеса “Жена по обява”.

 

 

© Елена Владова, 2002
© Издателство LiterNet, 08. 01. 2003
=============================
Публикация във в. Черноморие, 2002.