НЕВЕРОЯТНАТА СЪДБА НА РАДИ ТИНЧЕВ

Елена Владова

web

В деня, в който Ради Тинчев стана главен редактор, на пръв поглед нищо в живота му не се промени. Работното му място бе същото, хората около него - и те.

Този пост Ради Тинчев го бе желал отдавна. Още когато стана на 30 и вече бе понатрупал 5-6 години стаж, в главата му се промуши мисълта, че не е лошо да започне да командва. С времето тази мисъл си намери приятно местенце в мозъка му и се местеше от единия му край до другия заедно с всичките заглавия на статии, които се намираха вътре. По онези години обаче нещата стояха по един доста особен начин.

Ради Тинчев бе заобиколен от много по-възрастни от него колеги, доста от които не бяха успели да се издигнат, а си стояха все репортери. “Даже и редактор не съм станал още”, мърмореха те под носа си, особено когато си вземаха заплатите и правеха всичко възможно да станат поне редактори. Тоест, хора, които препрочитат освен собствените си материали, след като ги напишат, и тези на колегите си. И ги променят. Като например така: в материала пише, че “реколтата е от огромни, червени домати”. За да си оправдае заплатата, редакторът съответно поправя на “огромни, алени домати”. Или заглавието гласи: “Театърът на абсурда: реалност и иреалност”. Редакторът обаче счита, че това е прекалено сложно за читателите и го променя така: “Театърът на безсмислието: действителност или недействителност”. Или в материала се казва: “в киноложката изложба ще участват фокстериери, ризеншнауцери, мастифи и други породи”. Отново за да направи стила по-четивен, редакторът поправя, че в “кучешката изложба ще участват редица породи”. И т.н.

По онези, комунистически години, всички казваха на Ради Тинчев, че трябва да си чака реда. Този ред се разбираше като: “Не се сърди! Може да си по-кадърен, но има по-стари от теб”. Единият, например, бил работил вече 20 години и не че бил много талантлив, но понеже вече бил болен от сърце, трябвало да се издигне. Другият бил братовчед на съседката на жената на шефа и нямало как да се пропусне. Третият редовно взимал прането на главната счетоводителка от обществената пералня, а пък счетоводителката (публична тайна) била любовница на шефа и затова време му било на този услужлив колега да му се отдаде заслуженото. И т.н.

И ето как и защо Ради Тинчев се научи да чака. Онези от колегите му, които не успяха да се научат, поработиха 6-7 години и като видяха как стоят нещата, си намериха друга работа. Или пък заминаха в чужбина.

Ясно е, че Ради Тинчев не стана главен редактор на 30 години. Не стана и на 40, дори и на 45. През това време обаче, докато чакаше, нещата в България се промениха и комунистическият режим свърши. Ради Тинчев стана главен редактор, когато бе вече на 54 години.

На пръв поглед нищо в живота му не се промени. Работното му място бе същото, хората около него - и те. И заплатата му почти не се промени, защото след смяната на режима в България, левът девалвира. Промени се обаче това, че вече не трябваше да чака.

Ради Тинчев бе човек, роден на село. През всички изминали години, в които чакаше, той ходеше да чака и там. Със заниманията с градински труд компенсираше това, че не му дават награди, защото трябва да чака, че не става редактор, защото трябва да чака, че не става главен редактор, защото трябва да чака и изобщо - че все чака. Между лехите с картофи и домати в главата му неведнъж се раждаха идеи за статии, а овощните дървета се превръщаха в негов слушател или олицетворяваха някой, който му бе погодил номер. Ако можеха да говорят, дърветата щяха да преразкажат доста нощни монолози със значително присъствие на псувни в тях. И двете деца на Ради Тинчев живееха в чужбина - дъщеря му, Мимито, бе в Швейцария, а синът му Жоро - в САЩ. Жена му пък гледаше от 3 месеца внучето им при дъщеря си в Швейцария и като се обаждаше по телефона, казваше “Воnjour”. Тя каза “Bonjour” и когато се обади, за да честити на мъжа си, че е станал шеф.

В деня, в който Ради Тинчев стана главен редактор, на пръв поглед нищо в живота му не се промени. Той се върна вечерта вкъщи и зачака жена си да се обади, защото бе четвъртък, а в този ден всяка седмица тя му се обаждаше от Швейцария.

Към 21.30 българско време телефонът звънна:

- Bonjour - каза жената на Ради Тинчев, - как си?

- Добре - каза Ради Тинчев. - Подписаха ми заповедта за главен редактор. От днес.

- Най-после - каза жена му. - Щастлив ли си?

- Щастлив съм - отговори Ради Тинчев. Но на ум си каза: “Обаче съм сам”. А иначе попита:

- Ти няма ли да се връщаш скоро?

Жената на Ради Тинчев замълча за малко и каза:

- Да ти кажа - поне до 4-5 месеца - не. Тук се живее спокойно. Мимито ме записа на курс по френски език и на аеробика. Нищо, че съм на 50 години. Тук към 50-годишните не се отнасят както у нас. Изобщо не се чувствам някаква си пенсионерка. Ако искаш, идвай и ти!

Ради Тинчев щеше да изпусне слушалката и почти извика:

- Как да дойда? Нали станах главен редактор? Трябва да работя.

Жена му въздъхна в другия край и каза:

- Тогава ще чакаш!

Ради Тинчев пожела на жена си “Лека нощ” и затвори телефона. После излезе навън и погледна към градината. Овощните дървета шумяха с листата си на вятъра и никого и нищо не чакаха.

© Елена Владова, 2003
© Издателство LiterNet, 13. 03. 2003
=============================
Първо издание, електронно.