Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
Моника РОМЕНСКА:
НЕ ПЛАНУВАМ СЪБИТИЯТА КАТО СПИРКИ

интервю на Елена Владова

web


        Художничката Моника Роменска е родена в Пловдив през 1958 г., където живее и работи. Завършила е графика в НХА през 1983 г., след което специализира в Лайпциг. Началото на творческия й път е свързано с група “Ръб”, основана в Пловдив от група съмишленици, сред които са още Кольо Карамфилов, Румен Жеков, Димитър Митовски и др. “Ръб” е едно от първите неформални творчески обединения у нас, създадено през средата на 80-те. В Пловдив Моника Роменска ръководи галерията “Работа с хартия” и е един от инициаторите за създаването на Център за съвременно изкуство в старата градска баня. Работи в областта на графиката, живописта, артистичната книга и инсталацията. Участва във всички по-големи изложби на съвременно българско изкуство у нас и в чужбина.
        Във Варна Моника Роменска гостува за първи път самостоятелно през зимата на 1999 г. В пространството на издателство “Зограф” тя показа инсталацията “От 1 до 30”, представи и едноименната арт книга, създадена в сътрудничество с швейцарската фотографка Регула Михел. Книгата включва текстове на художничката, свързани с всеки един ден от месеца, придружени от фотоси.
        Художничката бе и сред участниците на пленера “Въображаемият български храм”, който се проведе на Аладжа манастир по идея и проект на Пламена Рачева.

        - Какво се случи от тази първа Ваша изложба във Варна до пленера “Въображаемият български храм”, в който участвате?
        - Не съм се изоставила (смее се). Пак миналата година спечелих стипендия и бях три месеца в швейцарския град Бозвел. Градчето се намира някъде между Цюрих, Базел и Берн, изключително красиво и зелено. Работих в едно огромно ателие, което там наричат “Kunstlerhous”, нещо като Дом на изкуството. Направих и изложба, работите бяха включени и в експозицията “15 х 5”, която бе показана в Пловдив. Направих и една инсталация, с която си защитих пребиваването там - “Swisse Feelds Forever”, игра с името на популярната песен на “Бийтълс”. Всяка сутрин щом се събудех и погледнех през който и да е прозорец, се виждаше един и същ пейзаж. Едни зелени, тучни поля и едни крави... Мисля, че името на инсталацията ми е обяснимо. Но не бих искала да живея там, защото освен красотата и това, което се вижда, няма нищо друго. Не че не можеш да се вдъхновиш, защото обкръжението няма съществено значение. Вдъхновението и мислите човек си ги носи навсякъде със себе си. Тази инсталация бих могла да си я направя и вкъщи в хола, но тогава нямаше да носи това име.
        Миналата година участвах и в кураторския проект на Пламена Рачева, Камен Балкански и Свилен Стефанов “Bactericum Bulgaricus art” - изложба съвременно българско изкуство, която бе показана в Рига. Този януари реализирах и една изложба в столичната галерия “Ата” - инсталация. Наричаше се “Дневни красавици”. След това една женска група, казвам женска, но правя уточнението, че съм против тези разделения, защото са нелепи, та една женска група направихме изложба - “Субекти и сенки”. Групата бяхме аз, Аделина Попнеделева, Надежда Ляхова, Алла Георгиева, Димитрина Севова, Надя Генова, Таня Абаджиева, Елена Панайотова и Силвия Лазарова, пак в “Ата”. Та, както се вижда, наистина не съм се изоставила...
        - Вие също сте част от групата “Ръб” от самото й начало до края. Вашият колега и съмишленик Румен Жеков каза в интервю, че обмисляте нещо като ретроспективна изложба. Как гледате на тази идея?
        - Поначало номерът с ретроспекциите не ми е много по вкуса. Все още всички сме живи, така че ретроспекция от наша страна може да се очаква чак към 2030-та година, дори и по-късно. По въпроса за голяма изложба на “Ръб” сме говорили, но не сме мислили конкретно. По-скоро си мислим други неща. Тези от групата, които останахме в България, редовно правим заедно различни изложби. Аз често работя с Надя Генова, участваме заедно и в групови експозиции. А с Румен Жеков, или Ремиса, както му казваме, сме решили да направим нещо, но когато това стане, ще се разбере. Ще поканим и още хора. Мога да си позволя да отправя едно предизвикателство и към него, защото кой знае кога ще поговорим отново по този въпрос - думата е “прозрачно”...
        - Виждате ли се с останалите от “Ръб”, които не са вече в България?
        - С някои да. Докато бях в Швейцария, се видях с Албена Михайлова. Тя живее в Базел. С Игор, който е в Канада, не се виждаме, но научавам новини за него. С Павел, който пък е в Испания, също не се виждаме, но и за него научавам от време на време различни неща. Не сме се забравили.
        - Изпитвате ли носталгия по времето, когато сте били всички заедно?
        - Никога не може да се очаква, че една група творци ще бъде винаги заедно. И точно това е хубавото в нашата работа. Човек се разделя дори и с любимите си хора, а какво остава за творческа група. Разбира се, всички ние се обичаме и до ден днешен. Нормално е нещо да свърши и да се създаде друго, но ние продължаваме да работим заедно. В началото на зимата, например, направихме изложба в Швейцарското посолство в София четирима от “Ръб” - Румен Жеков, Надя Генова, Емил Миразчиев и аз. Дори и изложбата се казваше “Четири от “Ръб”. Това е доказателство, че все още можем да работим заедно, но без да сме го планували. Когато нещата се получават спонтанно, е по-добре.
        - Считате ли, че това, което е направила група “Ръб” навремето, е оценено по достойнство от българската художествена критика?
        - Не, но какво да направим. Тогава, когато “Ръб” набираше скорост, времената бяха други и медиите току-що прохождаха. Тогава, говоря за 90-та година, не беше обособена независима художествена критика и всичко си беше по стария начин. Още нямаше масово компютри, не съществуваше този тип документация. И ако се върна към предходния въпрос, не бих казала, че изпитвам носталгия. “Ръб” си беше един необходим период, едно огромно богатство, което е останало някъде в мен.
        - А какво е останало във Вас от онази естетика?
        - Ние сме тази естетика. Ние продължаваме да бъдем, независимо дали сме заедно или не. Ние никога не сме били само група “Ръб”, а всеки един си е бил отделна творческа личност.
        - Защо си избрахте да работити по притчата “Смъртта на Моисей” на пленера?
        - Трябваше да избирам от всички 12 притчи, а всяка от тях си има дълбок смисъл. Харесва ми това, че дори и Моисей не иска да умре. А това е нещо толкова човешко, макар че е направил толкова невъзможни неща. Той е единственият, който е разцепил морето. И въпреки това пак не е искал да умира. Голям зор е видял Господ, докато го премести от едното място на другото.
        - Какво ще Ви се случи в близките месеци, след като приключи пленерът на Аладжа манастир?
        - Следващия месец (октомври, бел. на ред.) седемте жени, които правихме изложба в “Ата” ще заминем за Ню Йорк. Проектът трае 20 дни, между 15 октомври и 5 ноември. След това всичко си тече. Аз не обичам да планувам събитията като спирки. Така е и в живота. Когато човек стои на едно място, нещата идват сами, а ако се движи, току виж, че ги пропуснал. Каквото трябва си се случва, ако не напъваш много събитията.
 



      Из притчата “Смъртта на Моисей”
        На върха на планината Небо, югоизточно от течението на река Йордан, която разделя Йеирихо от Ханаан, стоеше Моисей, загледан в далечината. Пред него се простираше Земята, която Бог завеща на Авраамовото потомство, за която той цели 40 години се бори и страда. Още няколко дни му липсваха, за да постигне целта на дългото пътуване през пустинята, за да види делото си увенчано. От тези възвишени мисли го откъсна един страшен глас:
        “Мойсее, Мойсее! Твоят час дойде!”
        С мрачен поглед старецът погледна наоколо.
        “Кой смее да ми носи това известие? Лице в лице съм говорил винаги с моя повелител. Ако той иска да ме повика, ще дойде сам да ми съобщи”.
        Появи се буря. Блеснаха светкавици, гръмотевици треснаха. Небето потъмня от гъста мъгла.
        В блестяща колесница от син сапфир слезе Бог Саваот, обвит в пурпурен облак.
        “Мойсее, сине Авраамов! За свой любимец те провъзгласих. По-високо от ангелите те поставих. Но вечен и непроменим е моят закон. На прах ще се превърне туй, което от прах е станало. Граница е поставена на твоето земно скитане. Дойде твоят посмъртен час”.

      Трактовката на Моника Роменска на притчата за смъртта на Моисей
        Тази притча за Моисей не е за смъртта му, а за нежеланието му да умре, което е желание много човешко, защото няма такъв човек, който иска да умре. Моисей е един Херкулес в библейски план, но не в античния смисъл. Той разцепва морето. Морето не може да бъде разцепено така, както небето се разцепва от облаците или бурята. То е една неделима част от Творението. Всичко е едно, тук небето си е цяло, морето е разделено и от своя страна това разделя и света на отвъден и видим. Това е както със смъртта на Моисей - той и сега не иска да умира, но в едната си част е умрял, а в другата не е. И в това има нещо много мистично, което напомня за исихастите. И това е духът, който имат Ивановските манастири и Аладжа манастир, защото са такива центрове.
 
 



© Елена Владова, 2000
© Издателство LiterNet, 08. 11. 2000
=============================
Публикация във в. Черноморие, 2000.