Мария Чакърова е завършила графика във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”. Зад гърба си има множество изложби, но за разлика от редица хора на изкутвото не обича да афишира прекалено успехите си. Последнтите й изяви за 1999 г. са в галерия “Стил” в комплекс “Албена” и в галерия “8”. Интелигентен и приятен събеседник. Омъжена е, дъщеря й Ирина е в VII клас, учи с лекота чужди езици, засега не се е насочила към изобразителното изкуство, но понякога снима художествени фотографии. През лятото Мария Чакърова разделя времето си между къщата във Варна и вилата на Траката. Любимият й сезон е есента, а в ателието сред всички четки и бои може да се види и още един странен уред - ортопедичен пирон, който художничката е запазила, след като преди известно време си счупила ръката. Сега той влиза в употреба - с него е гравирала офорти, използва го и като четка за лепило, когато прави колажи.

- Г-жо Чакърова, има ли според Вас рецепта, която би могла да предпази човек през живота му от разочарования?

- Ако разглеждаме въпроса в професионален план, мисля че човек трябва да си обича работата. Ако обичаш това, с което се занимаваш, непрекъснато ще търсиш, ще влагаш творчество. Така е във всяка професия. Дори счетоводителите имат какво да учат, макар че тази работа се счита за скучна. Професията трябва да развива човека, да го обогатява като личност, да бъде неговото и физическо, и духовно съществуване, тя не може да не оказва и влияние на личния живот. Мисля си дори, че ако личният живот на човек не върви, професията може да компенсира това. При мен личният живот е и работата ми. Но всеки художник, всеки човек си има някакви лични страдания, винаги има нещо, което не ти дава покой - при нас това са въпросите: “Съм ли, не съм ли добър художник, свършил ли съм си работата както трябва, мога ли да изложа една току-що завършена картина, напред ли вървя или назад”... Човек трябва непрекъснато да си сверява часовника. Днес художникът може да залитне, дори и подсъзнателно, към по-комерсиални работи, да започне да прави захаросани картинки, имайки пред вид стагнацията на пазара на изкуство и финансовите притеснения.

- Бихте ли оправдали талантлив художник, който изцяло се предаде на комерсиализма?

- Не мога никого да съдя, това е въпрос на личен избор. Но това означава да направиш голям компромис със себе си, а тръгнеш ли веднъж към комерсиалното изкуство, след това много трудно ще се завърнеш към истинските стойности, дори и да си припечелил пари. Би трябвало да се опитваме да си продаваме нашите, стойностните картини, които работим, а не да рисуваме картини за продажба. Днес наистина за художниците е трудно. Единици са тези, които могат да живеят само от продажби и всеки си помага по някакъв начин, правейки илюстрации, оформления, плакати, но това не е комерсиален компромис. Едно е да ти поръчат определен тираж на графиката, друго е да ти поръчат картина според цвета на мебелировката. А най-трудно е да рисуваш картина по поръчка, като се измъкнеш - да не правиш компромис със съдържанието й, да си личи, че си ти, да си запазиш кредото.

- Мой познат чужденец наскоро каза, че според него българките са магьосници - цял ден работят, после вкъщи отново работят, готвят...

- Е, така си е. Аз поне нямам и позната - художничка с  домашна прислужница, която да й върши черната работа вкъщи. Но може би ние се зареждаме от това необходимо зло. Вършейки по-бързо домашната работа, ние се настройваме за по-приятната част.

- Кога се чувствате свободна?

- Днес на човек му стига да излезе навън и да отиде да си подаде данъчната декларация, за да изпадне направо в колапс. Аз всичко си движа сама - здравни осигуровки, данъци. Цялата тази неразбория може да те изкара от релси. Затова ако имам възможност, гледам още от сутринта да вляза в ателието си, да си изпия кафето и да си видя детето. Може само два часа да поседя в ателието, да си погледна нещата, но веднага забравям неприятностите. Тук се чувствам относително свободна. Ателието ми е като нагласа, като хапче.

- Има ли пълна свобода?

- Не, пълна свобода няма. Тя може да бъде по-пълноотносителна или по-непълноотносителна за едни и за други. Дори и животните в джунглата не са напълно свободни. Но като поживея още 100 години, може би ще знам отговора...

Свободата е в определен момент да изключиш от обкръжаващата те действителност, разбира се със здрав разум, и да правиш това, което искаш, така, че да си доволен от него. Ето, след едно такова бедствие, каквото беше наводнението около Варна, разбираш, че си нищо и изобщо не си свободен. Всичките ти придобивки, които иначе те правят независим, изведнъж изчезват - няма ти къщата, няма ти колата, няма я банката с влога ти. И така започваш отново от нула.

- Българинът като че ли продължава да робува на фикс идеята да има къща, кола и вила, за да се чувства доволен...

- Да, за съжаление е така. И преди, и днес. Дори българите, които живеят в чужбина, се стремят да си купят къща, а е известно, че там хората гледат да живеят цял живот под наем и изобщо не се притесняват от това. Това си е типично наша черта. Още в народните песни и приказките се разказва за момъка, който вдигнал къща на два ката и тръгнал да търси мома в съседното село. Е, днес нещата малко са се променили и за българските мъже не може да се каже точно така, защото много от тях живеят при родителите си, или при тези на момичето. Освен това днес много от младите заминават в чужбина и не се връщат. Ето, това е българският синдром - вместо да използват средствата си, за да отидат на екскурзия в чужбина, родителите събират пари за детето си, а то вземе, че замине за Америка...

- Доста хора от Вашето поколение се считат излъгани...

- Не, не смятам, че са ме излъгали. Всички тези фалшиви идеали, пионерско-комсомолски възгледи без покритие няма как да не се отразят на живота ни. Но това се случва и в уредените държави. Иначе това са човешки грешки. Никога не съм се занималава с политика, тя е много далеч от мен, но като всеки човек, който живее в една държава, имам информация за това, което става. Но ако в близикте 50 години нещата не си дойдат на мястото, значи че сме калпав народ.

- Какво най-много Ви дразни в днешния живот?

- Доста неща ме дразнят. Ние си надничаме взаимно в паниците. Особено днес живеем разединени един от друг, гледаме се недобронамерено. Дори и в чужбина, където чужденците си сформират общности, българите нямат свое общество, а това не ни прави чест. Дразни ме посредствеността в медиите изобщо, това, че хората не са добре подготвени, за да си вършат работата и афишират себе си. Дразни ме цялата ни социална система, но нещата не могат да се извъртят бързо на 360 градуса. Днес са изгубени маралните ценности. Дразни ме чалгата, това, че я слушат млади хора. Е, не всички, но сериозните се крият, сякаш са ужасени от света. За това не е виновно само училището. Недопустимо е и учител да говори на учениците си на диалект. Родителите са тези, които трябва да възпитат детето си. Отчуждението и простотията ги има навсякъде по света, но тя избухна у нас изведнъж. Мисля си, че всичко се дължи на бързия стремеж да се напечелят пари. Мисля си също, че човек трябва да отиде поне веднъж в живота си на опера, пък ако ще да гледа на нея от смешната страна, да я възприема само като бутафория - все нещо ще му остане. Но аз се старая да сложа черта между това, което ме дразни, и себе си, за да мога да работя.

- Дъщеря Ви иска ли да става художничка?

- Засега е оставила това за по-късно. Но ако реши, аз няма да я спра. Тя трябва да избере сама какво ще работи, аз мога само да й помогна. Мен никой не ми е влияел в избора, и аз няма да се меся на детето си.

- А Вие колебаехте ли се в избора на професия?

- До четвърти клас исках да ставам пианистка. Упражнявах се у двама приятели на родителите ми, коита имаха пиана вкъщи. Но стигнах само до училищните концерти. А после твърдо реших да стана художник.

- Има ли според Вас някакво вълшебство в живота.

- Има, защото понякога всичко се подрежда така, както не си очаквал, или пък рухва за секунди. Дано добрите феи на глава от населението да са повече, защото лошите станаха в последно време доста. Но човек не бива да чака нещо да му падне на главата, за да промени живота си. И не бива да се взема прекалено на сериозно.

Прочетете статия на Елена Владова за художничката (2001 г.) >>>