МИЛКО БОЖКОВ. ЗА ИЗКУСТВОТО И ЗА НЕЩАТА ТАКИВА, КАКВИТО СА

Елена Владова

web

“Оставете безкрайността да проникне” е написал Арагон. Милко Божков отваря широко вратите на въображението си към безкрайността: светът, Вселената, създадени от художника, преминават през човека - Божков, през неговите дворове, градини и лабиринти - тема, присъстваща в творбите му. Там откриваме скиталчествата и броженията на художника, роден в Ресен (България), който със силата на неизразима нежност запалва утринната светлина, открива свой “малък нощен пристан” някъде в света на мечтите или споделя с нас понякога радостния, понякога застрашителен характер на природата, уловен в неговата промяна. (...)

Божков е художник: личност мислеща и обичаща, която обитава своите “острови” (почти като Кристо) - специфичен свят, в който всяко същество и предмет имат свой собствен живот. (...) Винаги въодушевен, Божков знае, че в живописта смелостта и скромността са необходими на този, който иска да запази чувството за реалност в своята лична митология... и в същото време да се отвори към безкрайните хоризонти на ониризма*.

Жозеф Пол Шнайдер, изкуствовед, Люксембург, май 1995 г.

* ониризъм - (от гр. oneiros - сън) - силно опиянение на личността, в което тя изживява сънуваното като реалност.

За тези, които не знаят: Милко Божков е роден точно на 3 март 1953 г. От около година и половина живее и работи в родното си село Ресен. Излагал е на много места по света, но най-активно работи с две чужди галерии - люксембургската “Edition 88” и франкфуртската “Titan”. В момента негова изложба е подредена в Люксембург. Във Варна наскоро художникът показа няколко свои нови творби в галерия “Осем”, а преди седмица гостува и в галерия “Ави”, придружен от достойна артистична компания в лицето на Стоян Цанев и Росен Донев. За Стоян Цанев казва, че рядко се случва художници да си допадат толкова като творци, както те двамата. Предстои им съвместна, “експериментална” изложба - ще работят върху творбите, които ще покажат догодина, заедно.

За нещата такива, каквито са

За мениджмънт на изкуството в България не може да се говори. Но за мен е важно да си направя картините, след което може да се случи нещо. Вече има много галерии, сред тях има и такива, които просто си вършат работата, а това улеснява художника. За да направиш изложба в чужбина, трябва галерията да те покани. Никога не съм имал случай за това да ми съдейства български мениджър. Не мога да посоча и такива имена... Преди време във Варна гостуваха холандски художници, които изнесоха поредица от лекции на тема “Как художникът трябва да се справя в обществото”. Накрая те започнаха да се оплакват, а не ние. На Запад е много малък броят на художниците, които могат да изхранват семействата си с това, което правят. Става въпрос за големи имена, зад които стоят големи пари и големи галерии. Проблемът на българския художник е къде ще попадне там. Няма наш художник, който да не твърди в интервюта, че е направил най-голямата изложба в чужбина. А нещата са много по-различни. Може би единственият художник, роден в България, който няма такъв проблем, е Кристо. Всякакво изтъкване, че си превзел Ню Йорк или Париж, е неоснователно. Има толкова много художници... Трябва просто да показваш това, което си направил, и да се опиташ да бъдаш малко по-различен от другите.

За кавалетното изкуство

Подписвам се с две ръце под това, което Стоян Цанев каза преди 2 години в едно интервю: “Картини са се правели още в пещерите и винаги ще се правят. Който може да рисува, ще прави картини, който не може, ще прави нещо друго. Не може 3000 години да има живопис и в края на 2000-та да казваш, че няма да има живопис”. Смъртта на живописта е предричана още в средата на миналия век, когато Дагер измислил дагеротипията. Ще има и фотография, и компютърно изкуство, но картината няма да умре.

За себе си

В изкуството всичко вече е измислено. Не е важно да живееш с мисълта, че трябва да бъдеш голям художник, а да откриеш своята уникалност. Само времето намества нещата. Една картина става добра, когато я рисуваш с удоволствие и накрая си доволен от нея, което усещат и зрителите. За да рисуваш, трябва ди има повод. Често поводът е чисто случаен и той може да няма нищо общо с това, което ще нарисуваш. Техниката за мен е средство, а не цел. Трябва да знаеш азбуката, за да не бъдеш безпомощен пред собствените си маневри.

Не мога разделя различните видове техники на по-добри и по-любими. Всяка дава различни възможности. Офортът и литографията са две различни състояния. За една творба е по-добре да бъде графична, за друга - да е живописна. От една живописна работа може да ти хрумне да направиш графика и обратно. Художникът не трябва да се ограничава, най-големите - Гоя, Рембранд, Пикасо, Хуан Миро, са опитвали всичко. Пред мен винаги стоят и някакви технически задачи, понякога се връщам към стари неща, понякога опитвам нови, които досега съм отбягвал, защото съм си казвал, че не е в стила ми. Последният цикъл, върху който работя, е “Птици”. В него може би решавам определени технически проблеми. Бих направил връзка с композицията в последните неща на Хуан Миро, която уж е хаотична, а всъщност е подредена. Аз използвам птицата като елемент, като форма, за да търся, грубо казано, композиционни постройки.

За ХХI век

Не очаквам нищо от новия век. Не очаквам нищо и от всяка следваща секунда в живота си. Човек дели времето механично, за свое улеснение, защото знае, че не е безсмъртен. Но всъщност ние сме тези, които се движим във времето.

© Елена Владова, 2001
© Издателство LiterNet, 24. 09. 2001
=============================
Публикация във в. Черноморие, 2001.