МАГДА АБАЗОВА.
Обичам всички свои картини

Елена Владова

web

За нея казват, че била любимата ученичка на Дечко Узунов, но самата художничка не обича да говори за това. Днес Магда Абазова може да разказва за свои колеги, за които вече се говори с почит или да си припомня вече забравени факти от историята на българското изобразително изкуство.

Художничката е родена през 1923 г. Завършила е живопис в НХА в класа на проф. Дечко Узунов. Живее и работи в София. През годините в творческата й биография са записани периоди, през които работи като художник във вестниците “Септемврийче”, “Български писател” и в списание “Септември”. Има награда за живопис на СБХ, получавала е и награда “Захарий Зограф”. Във Варна е правила изложба през 1990 г., преди една година бе сред участниците на пленера “Звук и цвят”, а това лято бе гост на фестивала на визуалните изкуства “Август в изкуството” със самостоятелна експозиция в галерия “Артеа”.

- Приемате ли определението, че сте художник-абстракционист?

- Знаете ли, на мен все още не ми е много ясно какво е абстракция. Дори много теоретици казват, че такова нещо няма. Всичко започва от конкретните неща, а че след това се получават други образи, които са видими само за самия автор или са в главата му, е друго. Моите картини не са абстрактни. Не мога да дам конкретна формула. Това са нещата, видяни от мен по моя си начин. Който ги харесва, ги харесва; който не ги приема, не ги приема. Аз не мога да се съобразявам с другите, не се съобразявам и с поръчки, защото такива нямам. Правя това, което понякога дори малко случайно налучквам, но ми е хрумнало.

- Защо имате толкова малко самостоятелни изложби през всичките години?

- Не обичам да правя изложби. Първо, не обичам да си продавам картините. Това звучи много смешно. Наскоро един млад колега от София, на когото не искам да споменавам името, каза: “Аз не съм онанист, обичам картините ми да ходят при хората”. Това също е вярно. Моят съпруг, например, винаги е държал да излагам изкуството си, хората да имат досег до тях и да реагират по някакъв начин на това, което виждат - това е животът на една картина. И сигурно е така, но моят избор е да направя картината, а за кого, за какво и къде ще бъде и за какво ще служи, това не ме интересува. Някой наскоро ме попита дали е вярно, че имам много мои любими картини. Да, вярно е, защото за много от тях аз казвам, че са ми любими, а накрая се оказва, че обичам всички.

- Лесно ли се разделяте с творбите си? Винаги ли те са отивали при човека, при когото трябва?

- Не, не винаги е ставало така. Аз съм импулсивен човек. Често ми се е случвало да се питам къде да сложа всичките тези картини. Но всъщност проблемът не е къде точно ще сложиш картините си. Достигам до едно грубо заключение, че всъщност не са ли пък всички те излишни? Не го казвам, за да кокетнича. Този въпрос се появява, когато натрупаш много неща и наистина се чудиш какво да ги правиш.

- Имало ли е моменти в живота Ви, в които Ви се е налагало много упорито да отстоявате Вашата гледна точка за изкуството?

- Винаги съм отстоявала моето виждане за нещата. Много пъти не съм била харесвана и съм била отхвърляна, но това никога не ме е засягало дълбоко. Въпросът е аз да усещам, че една моя работа е стабилна, че има качествата, които аз смятам, че трябва да има и това е достатъчно. А ако се намерят и колеги, които да реагират по адекватен начин, е още по-добре.

- Искали ли сте да бъдете преподавател?

- Аз не мога да бъде учител. За да бъдеш преподавател, трябва да можеш да изискваш, а аз не мога да изисквам нищо друго освен искреност, постоянство, да не мислиш, че всичко е лесно и да работиш, въпреки неуспехите.

- Има ли нещо, което все още не сте нарисували?

- Да, имам усещането, че в мен има още много заряд и ме е страх, че няма да успея да направя всичко. Не си въобразявам, че правя кой знае какво, но имам импулси, част от които съм осъществила. Това го знам много добре. За мен нещата се постигат много трудно. Има хора, за които рисуването е песен и радост. Но хората са различни. И за мен много пъти рисуването е било песен и радост, защото картините са ставали отведнъж, но това не винаги се получава.

- Откъде най-често идва зарядът за една картина?

- Понякога съвсем случайно започвам нещо конкретно. Имам много рисунки от натура. Но в процеса на работа картината те води нанякъде и стигаш до резултат, който не повтаря буквално едно дърво. Дърво винаги мога да нарисувам, като го гледам. Или пък да направя един портрет, който да прилича на човека. Но това не винаги ми харесва. Тогава продължавам да работя, за да уплътня нещата, да ги направя картинни... и става нещо друго.

- Коя е тайната на портрета?

- Моята тайна може би е, че виждам хората по малко по-друг начин, отколкото останалите ги виждат. Търся нещо друго, много характерно, което усещам по интуиция в човека отсреща. А това е различно от снимковия портрет. Тогава се получава нещо по-духовно.

- Знаете ли колко портрета сте нарисували досега?

- Не са много. Често съм се отказвала, защото съм усещала несериозно отношение от страна на човека, който е седнал срещу мен. Трябва да се получи връзка между художник и модел. Иначе най-лесното е да взема една снимка и портретът е готов, но това го може всеки, който се явява на конкурс в Академията. Това, което споделям, е моят опит.

- А коя е тайната на духовното дълголетие?

- Тази тайна е една. Вичко зависи от това, с което се занимаваш - то или те обогатява, или те изсушава. Аз никога не се вземам насериозно, когато започна да правя нещо. Смешно е да се държиш със самочувствието на човек, който се има за надарен. Затова радостта е голяма, когато видиш, че нещо е станало.

- Доста често Ви наричат един от съвременните български класици...

- Това са приказки, общи думи. Човек е класик, когато стане пример за другите, а аз не съм пример. Някой наскоро също ме пита дали имам последователи. Не знам дали имам. Има хора, с които смятам, че имаме общо мислене, сред тях особено някои млади. Обичам младите хора.

- Ще нарисувате ли морето?

- Много обичам морето, рисувам го винаги, но не мога просто ей така да седна и да нарисувам вода и вълни. Морето е голяма сила. Никога не съм успяла да нарисувам истинско море.

© Елена Владова, 2001
© Издателство LiterNet, 24. 12. 2001
=============================
Публикация във в. Черноморие, 2001.