web

Стефан Командарев е роден в София през 1966 г. Завършил е медицина, след това кино и тв режисура в НБУ. Сред филмите, които досега е работил, е и музикалният “Please Shut up Band” за Арабел фон Караян и “Зона С”. Работи и като режисьор в предаването “Понеделник 8 и 1/2”. В конкурсната програма на фестивала “Златната роза” Стефан Командарев участва с “Пансион за кучета” по сценарий на Юрий Дачев. Филмът е създаден по едноименната пиеса, играна с успех в МГТ “Зад канала”, главните роли са поверени на Илка Зафирова, Николай Бинев и младия актьор Петър Антонов. Музиката е написана специално от Стефан Вълдобрев, а саундтракът се появи на пазара доста преди премиерата на филма.

Според Вас с какво “Пансион за кучета” ще се хареса на младите? Те присъстват като персонажи във филма.

Вече съм убеден, че филмът се харесва на младите. В София зала “Люмиер” бе препълнена, макар че прожекцията бе само за екипа и медиите. Идеята бе филмът да е такъв, че да се хареса както на хора от поколението на майка ми, така и на по-младите, да бъде максимално гледаем, на зрителя да му бъде леко пред екрана. Лично аз през последните години се нагледах на филми, които ме измъчват като зрител. Мисля, че големите филми - и в световното, а и в българското кино, са такива, че и да можеш да се засмееш, а няколко минути след това да изтриеш една сълза. Това е най-висшият пилотаж. Силно драматичното кино не е мой тип.

А кое е Вашето кино?

Качественото и гледаемо кино. Преди известно време в Лесидрен присъствах на семинар по писане на сценарии, на който бяха и двама от водещите американски консултанти по сценарий (script directors). Аз напълно споделям казаното тогава от тях, че за да се хареса един европейски филм в Америка, той трябва да успее да направи една много трудна малка крачка - да прескочи от арт към комерсиалното кино. Филми като “Ново кино Парадизо” или “Бягай, Лола” са направили точно тази крачка и затова са успели да влязат в големите салони и имат много публика. Доброто кино комбинира тези две неща.

Главната героиня в “Пансион за кучета” е застаряла оперна певица, градски тип жена, каквито вече рядко могат да се видят в реалния живот поради обясними исторически причини. Считате ли, че тя ще бъде правилно разбрана като образ от зрителите?

Мисля, че такива хора все пак още има. Юрий Дачев ми е разказвал, че някои от персонажите и случките в пиесата, са реални. Но и самият филм е на ръба на реалността, някои от нещата са подчертано условни, които си мисля, че добре сме свързали с настроението на филма.

Според Вас имаше ли нужда българското кино от множеството, грубо казано, отвлечени филми, които се появиха през последните 10 години? Те не спечелиха публиката.

Не би трябвало аз да отговарям на този въпрос - аз лично съм дебютант, такива са и операторът, и сценаристът, и продуцентът. Ние нямаме претенциите да отправяме някакви послания, просто искахме да разкажем добре една история, която да бъде интересна за зрителя. От позицията си на дебютант не бих могъл да съдя режисьори, които имат по-голям опит и по няколко филма зад гърба си. Ако говоря за мен, аз продължавам да се уча, дори ако сега трябва да заснема “Пансион за кучета”, ще го направя по по-различен начин. Много важно за мен е и че се опитвам да не се вземам много на сериозно.

Работите ли вече над бъдещи проекти?

Подготвям един игрален и един документален филм, но още не се знае как ще потръгнат нещата. Документалният е свързан с част от нашата история - 1951-2 година. Тогава са били много интересни отношенията между властта и различните религии в България.

Имали ли сте някога желание да си заминете от България?

За мен добрият вариант да имаш успешен живот е не да емигрираш някъде, а да бъдеш гражданин на света - да пътуваш, после да се връщаш. Свободният човек пътува и се връща там, където му е мястото. Тази тема ми е много близка, защото много мои приятели емигрираха и до края на живота си са осъдени да живеят в чужд свят. Единственият смисъл е за децата им - те ще се родят в чуждата държава, ще израснат там и тя ще им бъде родна.