Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КЛОДИА КАЛВО.
В България има огромен потенциал и хората не трябва да бездействат

Елена Владова

web

Клодиа Калво е родена в Дижон, но във Франция живее в Бордо. От 10 години работи в чужбина. В България е от 4 години, през всичките - само във Варна. Педагогически съветник е към службата за езиково и образователно сътрудничество към Френското посолство в България. Във Варна отговаря за образованието по френски език в училищата и висшите учебни заведения и за преподавателите-французи в билингвалните училища. Работата й включва още организирането на курсове за повишаване квалификацията на преподаватели по френски език към ДПКУ “Д-р П. Берон” - Варна в сътрудничество с Франкофонския център за документация и информация (CFDI) и Информационния франкофонски младежки център за нови технологии (CETIJE). Вторият център, намиращ се в ДПКУ “Д-р П. Берон”, е първият по рода си в Европа, създаден е с помощта на Неправителствената агенция за франкофония и Френския културен институт.

- В България си от 4 години. Как виждаш своето място в страната - от професионална и лична гледна точка?

- Вече 10 години работя в чужбина и мисля с приключването на тази учебна година, през 2002 г., да се завърна във Франция. Преди това съм била в Словакия, в Полша, в бившите Източна и Западна Германия и в Мароко. България е последната чужда страна, в която съм и тя ще бъде най-важната в листата на впечатленията ми от чужбина изобщо. В началото тук, както и на други места, ми беше трудно, но вече не е така. Но пък когато имаш да преодоляваш някаква трудност, ти е по-интересно и се обогатяваш повече. Това е моята лична философия.

Тук се чувствам добре. Обичам много работата си и хората, с които работя, преди всичко преподаватели. За мен те са много достойни хора, защото работят в настоящите условия в България. За тях Френският културен институт непрекъснато организира стажове за повишаване на квалификацията. Тоест, моята работа е концентрирана върху повишаването на нивото на преподавателите, което ми дава възможност за задълбочена професионална обмяна на опит с тях. Чрез работата си аз опознавам българите, защото считам, че наблюдаването отблизо на това, което се случва в образованието на една страна, е метафора на самата страна. Това е все едно да наблюдаваш какво се случва в обществото изобщо.

- С какво те обогати престоят ти тук и научи ли нещо специално?

- Когато човек не живее в родната си страна, винаги научава много неща. Мога да кажа, че продължавам да се убеждавам в относителността на нещата и да не се задоволявам с привидностите. Някои хора, дори и такива, които са живели в чужбина, изхождат от своята собствена култура и смятат, че само това, което е близко до нея, е истината. Колкото повече работя в чужбина, толкова повече се убеждавам в обратното. Престоят ми в България още повече ми помогна да не вярвам само на очевидното и ме убеди, че това, което съм научила преди, не е цялата истина. Има много гледни точки към реалността. Българите са много по-търпеливи от мен, например, а на търпението може да се погледне двуяко. От една страна понякога си казвам: “Колко са смели българите, че проявяват такова търпение”, а друг път се питам “Защо не са по-действени?”. Така че търпението понякога е сила, понякога е срам, зависи от хората и от ситуацията.

- Има ли чужда страна, която искаш да посетиш?

- Всичко на този свят е интересно, всяка чужда страна. Много предизвикателна за мен е Азия. Там не съм била никога, тя е далеч от нас, но са ми интересни и близки азиатската философия, будизма, тяхната гледна точка за материализма. Бих искала да се потопя в тяхното ежедневие, да видя как живеят хората там и да усетя тяхната духовност. Не съм специалист по източните философии, но източният начин на мислене много ми допада, защото не се поставят религиозни догми. Някои хора имат нужда точно от такова нещо - да им казват какво да правят и какво не. Но аз по-скоро имам нужда от някакъв метод, който да служи като рамка.

- Случвало ли ти се е в България да ти се оплакват?

- Да, много често. Българите много се оплакват. Но аз съм директен човек и казвам на хората, особено на тези, които познавам добре: “Няма смисъл да се оплаквате. Не трябва да спирате дотук. Трябва да намерите конструктивни методи, които да ви помогнат да балансирате”. Пак ще кажа, че всичко, или почти всичко, е въпрос на гледна точка за нещата. Човек трябва да си казва: “Ситуацията е трудна, но какво аз мога да направя, за да я подобря? Аз самият мога да променя нещата”. Имам пред вид най-вече преподавателите, защото такива са повечето хора, които познавам. Мога да кажа, че едно общество, което не се грижи за учителите си, не уважава самото себе си. Но такава е ситуацията не само в България, а в цяла Средна Европа, в страни, които не се опитват да извличат кредити от културата си. Учителят е човек, който преподава знания и възпитава вкуса към познанието. Именно затова държавата трябва да го уважава и да му помага. Не съм аз човекът, който ще съди политиката на България в това отношение, но моят принцип в работата ми е такъв. Аз гледам на праподавателите с благородство, защото тук има прекрасни кадри. Наскоро се завърнах от два стажа, които проведохме в София и Стара Загора и за пореден път се убедих в тяхното високо ниво. Тук се чувствам почти като в Мароко, която е една съвсем франкофонска страна - от гледна точка на лингвистични познания и ниво на владеене на френския език.

- Като че ли се въртим все около философията и нейното значение или незначение за реалния живот. В каква степен, според теб, философията може да има ролята на двигател, който да подтиква човека към действителна промяна?

- Промяната на света е един от принципите на френския индивидуализъм. Той се съдържа във философията на екзистенциализма, но тръгва още от епохата на Просвещението, което пък изхожда от философията на Кант, от идеята, че чрез моя капацитет да гледам на света и да действам, аз мога да променя своето положение в него. Струва ми се, че в България липсва именно тази гледна точка. В прекалено голяма степен се натоварва с отговорност обществото изобщо, вместо да се изхожда от Аз-а. Защото всичко започва първо от индивида. Разбира се, човек не може да промени всичко, но ако промени гледната си точка, това вече е малка победа. Аз се опитвам на практика да приложа именно това. Не обичам лъжите и знам, че не мога да изкореня лъжата от целия свят, защото обществото е изградено в голяма степен върху нея, но в живота си го прилагам.

- И го препоръчваш и на другите...

- Разбира се. Наскоро гледах едно интересно предаване по една от френските телевизии, в което участваха Юлия Кръстева и един психоаналитик. Те дискутираха на тъмно, без да се виждат един друг. Идеята е, че в тъмното човек изважда на показ несъзнателното. Показва неща, които иначе, ако се гледа със събеседника си в очите, би скрил. Аз не обичам хора, които не те гледат в очите, когато говориш с тях. Именно в това предаване Юлия Кръстева каза нещо много банално, но вярно - че човек трябва да има принципи, които да служат като опорни точки в живота. Принципи, които да са изградени върху скала на стойностите, която всеки сам си конструира. Разбира се всеки човек знае, че не трябва да лъже и да причинява зло на другия - това са неща, на които ни учат още в училище. Но всичко трябва първо да е осмислено от нас самите. Винаги е трудно да общуваш с хора, които нямат своя позиция. Ето защо човек трябва да има ясни и индивидуални принципи, но разбира се, които уважават тези на другите. В противен случай, както казва Сартр, а и Жак Лакан - другият ни става враг.

Струва ми се, в България липсват повече такива идеи и хора, които да ги прокламират. Всичко това е част от изкуството на живота (l’art de vivre). Философията ни помага да придадем повече смисъл на живота си. Разбира се, наред със стойностната философия винаги има и “пазарна”. Но има и такива философи, като Пол Миние, който посети Варна. (Пол Моние прокламира идеята за така наречените “философски кафенета”, чиято главна цел е да направят философията достъпна за всички. Тази пролет той бе гост-лектор на ИУ - Варна, където изнесе лекция на тема “Прелъстяването”). Той е човек, който иска да популяризира философията, за да помогне на хората.

- Като говорим за философия, кой е твоят любим философ?

- Не съм специалист, а лаик. Обичам Спиноза. Обичам и един френски философ, който се казва Андре Конт- Спонвил. (Автор е на книгата “Traite du desespoir et de la beatitude” - “Трактат за отчаянието и блаженството”). В съвременния живот във Франция също има нужда от такива книги. Наскоро четох в списание “Point” една статия на тема “страха”, в която се твърдеше, че страховете на съвременното общество стават все повече, макар че говорим все за прогрес, а той води до упадък. Цветан Тодоров, който е написал история на френския хуманизъм, също говори, че животът по принцип не е лесен, но самият човек със собствената си гледна точка и усилия може да направи нещата по-позитивни.

- Какво те учудваше най-много тук в началото?

- Учудваше ме, например, че хората нямат обичай да казват често “Благодаря!”. Но, разбира се, всички мои впечатления се основават върху контактите ми с хора, които познавам. Аз не мога да познавам всички българи.

- Чела ли си книги от български писатели?

- Чела съм това, което е преведено на френски език, тъй като не знам толкова добре български. Например Виктор Пасков, Йордан Йовков, вторият - насочен към селската тематика. Но мен ме интересува съвременна България. Обичам да се срещам с хора. Тук открих за себе си много стойностни художници. В тази тема също не съм професионалист, но усещам нещата, които ми харесват. Мога да посоча имената на Милен Маринов, който е майстор на цветовете и на изграждането на формата. Виждала съм хубави неща и на Николай Русев.

- Мислиш ли, че един ден ще се завърнеш отново в България - заради самата страна или заради определени хора?

- Винаги се връщам в страните, в които съм работила. Ще се завърна и в България, може би не веднага, защото трябва първо да се дистанцирам. Отношението ми към чуждите страни е като чувството след любовна раздяла. Бих цитирала френския писател Кристиан Бобен, който казва: “След раздяла има винаги три етапа: тъгата, мълчанието и радостта, но по средата винаги е мълчанието”. Така след като мина време, се завърнах отново в Словакия, защото е трудно да се разделиш с приятелите си и после да се върнеш просто ей така. Много бих искала да видя отново България след няколко години. Считам, че тук има огромен потенциал и хората не трябва да се оставят да бездействат. Това също е част от смисъла на моята работа, издигайки се отвъд положението на съветник - да им показвам, че са нужни, да ги подтиквам да действат. В България има наистина изключително начетени и ценни хора.

 

© Елена Владова, 2002
© Издателство LiterNet, 20. 05. 2002
=============================
Публикация във в. Черноморие, 2002.