|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
КАК ИВАНКА ИВАНОВА МИСЛИ ЗА ДЗЕНБУДИЗМА И ДИСКОПАТИЯТА Елена Владова web | 16 истории на Иванка Иванова По едно време се случи така, че Иванка Иванова трябваше да мисли върху две неща - дзенбудизма и дископатията. Да се изправи лице в лице с едното и с другото. Или пък с двете заедно. Наведнъж. И да му разбере нещото. Нямаше Иванка Иванова обичай да мисли за две неща едновременно. Затова раздели дзенбудизма и дископатията, като с нож ги преряза на две. И тупнаха се половините насред живота й - едната в сутрешните й мисли се настани, втората в нощните. Чак сън не й остана. И усмивка никаква. Сутрините Иванка Иванова повеждаше с дзенбудизма. Причинно-следствените връзки се рисуваха в главата й такива, каквито трябваше да са. А те все не бяха такива, каквито трябваше. Бяха своеобразни. Бяха такива, каквито са. Вечерите Иванка Иванова продължаваше с дископатията. Не като болест идваше тя в мислите й, а като спомен. За човек ли, за чувство ли... Но все спомен си беше. Такъв един, хем цял, хем недовършен. Хем своеобразен, хем конкретен. “Щом така съм почнала, ще мисля поотделно и за дзенбудизма, и за дископатията”, убеждаваше се наум Иванка Иванова. И изгуби се лека полека душата й. Ей така се изгуби, и от нея самата. Потъна. Дзенбудизмът и дископатията станаха като мержелевини - аха да ги сграбчи и те изтичат. Като пот изтичат от пръстите й. А краят на мисленето все не му се вижда. Все не можеш да му разбереш нещото. И като се обърка Иванка Иванова в объркването си, усети да направи друго. Да събере всичката мержелевина, що й се е насъбрала и да я подари. Цялата, без да я дели. “Но затова как и на кого да я подаря, ще му мисля, когато му дойде времето”, реши Иванка Иванова. А на първо време реши друго: че не трябва много да му мисли.
© Елена Владова, 2002 |