Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
Иглика ТРИФОНОВА,
РЕЖИСЬОРКАТА НА "ПИСМО ДО АМЕРИКА"

интервю на Елена Владова

web

Иглика Трифонова е родена през 1957 г. в София. Завършила е “Кино и телевизионна режисура” във ВИТИЗ през 1982 г. Съпруга е на актьора Христо Гърбов. В досегашния й творчески път са записани все документални филми - “По пътя” (1995), “Портрет на една актриса” (1994), “Разкази за убийства” (1993, “Златна роза” през 1994 г., участвал е във фестивали в Манхайм, Марсилия, Петербург, където е включен в панорама на 10-те най-добри документални филми на годината.), “Възможни разстояния” (1992, награда на фестивал на документалното кино в Молдова, той е част от международни програми за правата на човека), “Лето господне 1990-о” (I награда на фестивал в Берлин). “Писмо до Америка” е първият й игрален филм. Иглика Трифонова е и автор на сценария.

“Писмо до Америка” бе удостоен със специалната награда на фестивала “Златната роза”, след като журито прецени, че не трябва да се присъжда голяма награда. Националната премиера на филма тепърва предстои, той ще бъде включен в тазгодишото издание на “Киномания”. Трите централни роли са поверени все на млади актьори - Филип Аврамов, Петър Антонов и Ана Пападополу. Музиката на филма е композирана специално от Милчо Левиев. Двамата главни герои, разделени от огромно разстояние, си общуват чрез видео касети - писма. Емигриралият в Америка надежден режисьор катастрофира и приятелят му в България отива в родното му село, за да намери песен, пята някога от баба му, която може да му спаси живота.

Досега сте работили само в областта на документалното кино. Как се осъществи преходът към игралното кино и как създадохте “Писмо до Америка”?

Попаднах в село Пирин, където са направени по-голямата част от снимките. Влюбих се в него и реших, че в него се съдържа един много силен филм. Знаех, че това не може да бъде само документален, защото докуменалният филм има известни ограничения. Тоест, не можеш да накараш един човек да разкаже историята си, ако нещо му пречи и той не иска да го направи. Освен това документалният филм остава на ниво “частен случай”, докато игралният може да се изтегли на по-универсално ниво. Считам, че логично достигнах до игралното кино, това е моят личен извървян път. Вече бях направила доста документални филми, с които обиколих много престижни фестивали и получих награди и си знаех, че един ден ще опитам нещо по-сложно.

След първото ми посещение в селото продължих да ходя там, запознах се с хората, които станаха герои на филма и така постепенно се оформи тази част от сценария, която касае историите в селото. Всичко се навърза и след като се появи идеята за момчетата, които си разменят видеописма (главните герои, бел. на ред.). Така селото стана залог - писмо, което ще бъде изпратено вместо песента. Тогава още не знаех дали ще позволя на героя си да намери песента или не.

Откъде дойде темата за емиграцията? Днес тя е проблем на почти всяко българско семейство.

По някакъв начин емиграцията е тема и на други мои филми. Във “Възможни разстояния” двамата герои са туркиня и българин, разделени в периода на "възродителния" процес, но които продължават да се обичат. Разстоянията в пряк и преносен смисъл са свързани с личната ми съдба. Моят първи съпруг замина да живее в САЩ и ние се разделихме много млади. Това беше още преди 10 ноември и беше изключителен проблем. Тогава си мислех, че никога няма да видя Америка, защото заради това не ме пускаха да пътувам, макар че бях избрала да се върна и да живея в страната си.

В “Писмо до Америка” българският фолклор присъства не просто като мотив или декорация, а като философия за живота. Какво е отношението Ви към него?

Като всички българи и аз съм карашик! Във всички нас са омесени вярването и невярването, езическото. Но песента във филма и всичко, което е покрай нея, е нещо, което е дълбоко в мен. Баба ми беше самороден талант, пееше. Тя ме е отгледала. Песните са в кръвта ми и може би са преди интелекта, чувствам ги и вярвам в тяхното въздействие. Майка ми е професионална народна певица във “Филип Кутев”. През 1963 г. тя бе една от първите, които заминаха отвъд Океана и изнесоха това пеене, чрез което се е състояла първата среща на българския фолклор с джаз музиканти. Това е моя съдба. Не можех да не направя филма.

В село Пирин все още вярват в силата на ритуала, който се изпълнява във филма - посичането на смъртта. Те го изпълняват толкова простичко, че в един момент и ти започваш да вярваш. Още с първото си посещение в селото ме посрещна група, която оплакваше умрял. Този звук е нещо средно между пеене, виене и плач. Той е синтез на всичко онова, което е в душицата ни - ние сме между екстаза и отчаянието, между вярата и абсолютното безверие.

Изучавали ли сте задълбочено нашия фолклор?

Да, знам много неща. Преди това учих българска филология и ако не бях станала режисьор, щях да се занимавам определено с български фолклор. Знам много песни, на което Милчо Левиев много се учуди. Песента, включена във филма - “Пуста младост”, е една от любимите ми, баба ми я пееше. Като смисъл я намирам равностойна на хайку поезията, въпреки че тя е сложна песен. Изненадаха ме селяните, които пеят песен, която не бях чувала. Текстът е “Де се е чуло, видяло/ син баща вързан да кара/ да кара да го продава”. Вървяли, стигнали до “гора зелена” и бащата казал “Спри, сине, да пия, да се напия/ по-тежък, сине, да стана/ по-скъпо да ме продадеш”. Това отвежда към езическите времена. Тази песен стана любима и на Милчо Левиев.

В момента етно музиката е изключително популярна по света. По тази логика считате ли, че филми като Вашия, в които присъства фолклорът, биха издигнали киното ни в очите на чуждия зрител?

Ще видим как филмът ще бъде възприет в чужбина. Ние използвахме фолклора почтено, по вътрешни убеждения. Обнадеждаващо е, че филмът е откупен още предварително, което се случва много рядко за европейското кино, още повече за българското. Откупи го немският канал “Arte”, който покрива Франция и Германия.

Кой Ви е любимият балкански режисьор?

Разбира се, Кустурица. Особено с първия си филм - дипломната му работа “Харесвате ли Ани Бел”. А от другите балкански режисьори харесвам моя колега Иван Черкелов, който не е типичен пример за балкански тип кино, но е невероятен талант. Доколкото е българин, го смятам за много самобитен режисьор и това, че тук не е превърнат в име, е проблем на ситуацията.

Как накарахте хората от селото да играят?

Първият път, например, бабата, която изпълняваше ритуала с посичането на смъртта, ми каза “Това го апаратче не лови”. Беше ми безкрайно трудно да убедя жителите на селото да го изпълнят отново пред камера, защото умрял в действителност нямаше. Беше ми и трудно да убедя жените да плачат на гробищата, никой преди мен не бе успял. Те имаха френетичен страх от това, че ако го направят, ще се случи нещо лошо. Жените, които се съгласиха, бяха упреквани от съселяните си дълго време след това. Аз буквално им паднах на колене. За тези, които го направиха, това е морален подвиг.

Как ще разпространявате филма?

Продуцентката Росица Вълканова каза, че ще се опита да го направи, както трябва. Имаме надежди, че филмът ще е гледан. Разпространението е свързано с много пари, но тя е борбена жена.

Какво ще представлява следващият Ви филм?

Той е свързан с автентични истории за престъпления. Филмът ми “Разкази за убийства” бе свързан с убийци, които са причинили смърт на хора, които също са имали смъртна присъда. Филмът бе наблюдения върху психологията на хора, намиращи се между смъртта и смъртта, между чуждата и собствената си смърт. От предварителната ми работа останаха материали, които са основа за един много силен филм. Христо Гърбов ще играе, може би следователят. Но би било интересно тази роля да изиграе жена, мисля, че това може да е Светлана Янчева.

 

 

© Елена Владова, 2000
© Издателство LiterNet, 30. 12. 2000
=============================
Публикация във в. Черноморие, 2000.