ИНТЕРВЮ С ИВАНКА ГРЪБЧЕВА, НОСИТЕЛ НА СПЕЦИАЛНАТА НАГРАДА НА "ЛЮБОВТА Е ЛУДОСТ"

Елена Владова

web

Иванка Гръбчева е сред най-известните имена в българската кинематография. По-големите я помнят с филми като “Хирурзи”, “Изпити по никое време” и “Войната на таралежите”, по-малките - с емблематичния филм “Тринадесетата годеница на принца”, а още по-малките - с “Куче в чекмедже”.

На тазгодишния фестивал “Любовта е лудост” Иванка Гръбчева представи новия си филм “Една калория нежност”, продукция на Ники филм, БНТ и студио “Бояна”. Филмът е създаден по пиесата на Георги Данаилов и е с участието на Мария Каварджикова, Цветана Манева, Пламена Гетова, Валентин Ганев и младите Марияна Жикич. Музиката е на известния музакант Николай Иванов, основател на група “Ом”. Филмът разказва историята на три жени като среща на три различни поколения.

- Откога не бяхте снимали игрален филм?

- Последния си игрален филм снимах преди 10 години - “Жребият”.

- Какво правихте през тези 10 години?

- Непрекъснато работих. Направих с Георги Данаилов един видео сериал за телевизията - “Големите игри”. Той вече мина, но мина между другото, че нещо не ме харесваха, не се сторих достатъчно хубава на някои госпожи от телевизията (смее си). Но въпросът е, че го има. Авторските ми права важат 70 години след смъртта ми, така че все ще го видите някога пак. Направих и още един мъничък сериал за телевизията - “Бодлите на таралежите”, и него го има, и той мина (смее се). Но, считайте, че значи не са минали. В останалото време непрекъснато работихме с Марко Стойчев, единия от братята Мормареви, както знаете, и с Георги Данаилов, по различни проекти и непрекъснато, като младежи, се явявахме по конкурси.

- Казахте, че за “Една калория нежност” сте търсили пари две години...

- За това чудо в началото почнахме да търсим пари като за 4 серии по 54 минути. Първо се явихме на един конкурс, но там се провали самият конкурс - обявиха го и пропадна. След това се явихме на конкурс в телевизията - скъсаха ни. След това си казах: “Като пък толкова не им харесвам на тези телевизии, я да се явя на игрално кино”. И се явих в Националния филмов център, където за щастие спечелихме конкурса. Да, но телевизията реши, за да ни даде още малко пари, че трябва да се явим на още един конкурс. И така, имахме и щастието, че в Националния филмов център вече седяха колеги, а не самодейци, компетентни хора, които оцениха филма по достойнство, което не значи, че не сме го доработвали. Всъщност две години, откогато бе готов филмовият вариант, се явявахме на конкурси. В момента имаме един готов проект с Марко Стойчев, който вече работим две години - сериал за деца “Ваканцията на Лили” - 6 серии по 54 минути. И сега пак се явяваме по конкурси - като ги има, то и без това голяма част от тях са предварително решени.

- Защо според Вас некомпетентността навлезе и на тези нива от нашето общество, каквито са телевизията и киното?

- Мисля, че с настъпването на промяната, много некомпетентни лица решиха, че е настанал техният звезден миг. Други пък решиха, че антикомунизмът е професия и направиха една дълбока грешка. А то не е професия. И така, понякога комисиите бяха оглавявани от хора, които и през плет не са чували за кинодраматургия. Може само да са чували за кино от време на време, но законите на кинодраматургията са им чужди. Те оглавиха тези комисии с голямо самочувствие и викаха “тука има - тука нема”, “това ми харесва, това не ми харесва”. Защо? Защото на режисьора му е крив носът. Но като говоря тези неща, не се оплаквам, напротив - аз съм голям късметлия. Дай Бог на всекиго за 10 години да направи това, което аз изброих. Защото талантливи и работоспособни мои колеги, за каквито смятам Георги Стоянов, Людмил Стайков - на тях никой не им е дал шанс да направят нещо. След 1989 г. те не са правили филм, а са корифеи в българското кино. Техните филми и до ден днешен народът ги гледа със свалена шапка - и “Константин Философ”, и “Хан Аспарух”, и “Време разделно” няма нужда да обяснявам какви са. Те нито са грохнали, нито са престарели, но просто не им бе даден шанс да правят нещо. Причините за мен са необясними - били стари.

- Какво ще се промени, ако наистина се приеме Закон за киното?

- Всички искаме да го има, но в момента ситуацията е следната - тъпо и по балкански сме разделени на два синода. Надявам се да не станем три. Тя църквата ни се раздели за резил и виждате резултатите - че ще изпъдят и малкото вярващи и ще се дърпат за брадите до безумие, за да изяснят кой е легитимен, кой не. Горе-долу по подобен начин подходихме и ние. Според мен се разделихме на гениални и по-малко гениални. И сега битката е кой е по-малко гениалният. И вместо да се обединим и да седнем да видим, че всички сме вутевци, че разсъждаваме: “Мен не ми е аз да съм добре, мен ми е Вуте да е зле”, вместо да делегираме една компетентна комисия от 30 души, които да си обединят усилията и да кажат на господа политиците: “Господа, моля ви се, това искаме, направете нещо за нас”, сме стигнали дотам, че Стефчо Данаилов и Коста Цонев да ходят да се борят за нашите работи и да викат: “А, бе, Ванче, разберете се вие и ние ще ви помогнем”. Забравих и Явор Милушев. Това са хора актьори, които хранят големи симпатии към нас. Те играят в това кино. И ми казват: “Ванче, това, кинаджиите, сте страшна работа. Кажете ни точно какво искате, за да ви помогнем”. Нали на доктора трябва да му кажа къде ме боли, за да ме лекува. Стигнали сме дотам, че трима актьори да тичат като гламави и да не знаят какво точно искаме, не защото те са глупави, а защото ние сме капризни и себични. Като си правиш филма, бъди си си ти. Но като се бориш за общите права, просто бъди толерантен, създай нещо и тогава тропай на вратите - и не само актьорите, но и политиците, и каквито и да са други, ще ни послушат.

- Острите социални теми като че ли не са Ваша слабост в киното?

- За всичко си има хора. Имам талантливи колеги, някой от тях ще седне, ще направи филм за наркоманите - има нужда от такъв филм. Обществото има нужда. Друг ще седне, ще направи нещо друго, както аз навремето направих “Хирурзи”. Не може всичко да кажеш в един филм. Сега идват други, даровити млади хора. И какви неща правят. Излязоха и нови български филми. Но при производство на два филма на година, няма конкуренция и да искаш и двата да са отлични - не става. Навремето правехме по 50 филма на година и 5 като са хубави, се казваше “Алал му вяра”. Много държа да кажа, че харесвам “Козият рог” на Николай Волев - един друг прочит на материала. Много харесвам “Писмо до Америка” на Иглика Трифонова - един великолепен филм. Имах щастието да участвам и в неговото обсъждане. Безкрайно харесвам “Опашката на дявола”, просълзявам се, като го гледам. В никакъв случай не искам да кажа, че няма кино, при тези трудни условия, тези хора направиха филми и ни представят с тях в чужбина и т.н. Искам просто малко повече внимание и средства за българското кино и да могат тези талатливи хора да си работят спокойно и да си вършат работата, а не да ходят да се занимават само с просия и простотии.

- Сега хората, които правят изкуство, трябва сами да са си мениджъри...

- Винаги го казвам: ако съм известна, ако съм режисьорка, аз дължа това на българската държава. Първо, защото отпускаше пари за детски филми, които не са комерсиални. Второ, плати ми билета, качи ме на самолета, прати ме на фестивал, извади ми копие, което струва безумни пари, с превод на английски, на френски и т.н. Тоест, не отивам като просяк, а отивам като европейка, каквато съм от много отдавна, а не от вчера и няма тепърва да ставам. И като отида на този фестивал, и като се покаже този филм, не сниман оттук-оттам - като просяк, и на хубава лента сниман, и от професионалсти - звукът му звук, картината му хубава, субтитрите точни, преводът му хубав, аз - облечена като човек, със самолета дотам и обратно, и хората разбират за какво става въпрос. Тези награди са на българската държава, те не са мои. И на българския народ. Защото ме е пращал като посланик. А сега с проститутките и разбойниците - не може те да са ни посланиците. Тяхната е лесна - те се представят както намерят за добре. А ние представлявахме България, хората са ставали на крака, когато са свирили българския химн, като си получавам наградите. Но винаги съм казвала: “Тези награди са на българската държава”. А сега откъде да ми вземе продуцентът пари да ме прати на фестивал? И него не са го ударили в главата парите. Ето, имам покани. Канят ме на международен фестивал на жените-режисьорки в Париж. Кой да ме прати? Кой да ми плати пътните дотам и обратно, кой да ми плати митото на копието. Затова, пак казвам, аз не съм гениалната Иванка Гръбчева, аз съм продукт на това общество.

- Ако говорим за новия Ви филм “Една калория нежност”, той е направен по пиеса, писана от Георги Данаилов преди 20 години. Как си обяснявате актуалността на този текст.

- Филмът е по пиесата, диалогът е променян, не е едно към едно. Авторът сам си го промени, промени и финала. Мога да кажа, че той го пренаписа на киносценарий. По същия начин е направен филм като “Жребият” - по мотиви от книгата на Свобода Бъчварова. Така че Георги Данаилов пренаписа пиесата си.

- Ако трябва да продължите филма, какво според Вас ще се случи с главната героиня?

- Нищо не бих продължила. Бих го завършила така. Разговаряхме за “Една калория нежност” с Рангел Вълчанов и той направо ми разказа един друг филм. Говорих и с Георги Стоянов. Аз обичам да си говоря с тях, те са хора, които умеят да ти кажат какво е сполучено и какво не... Бих продъжила да работя върху детския сериал “Ваканцията на Лили”.

- Определихте сама филма си като филм за нежния егоизъм. Как бихте обяснили това понятие?

- Не мога да го обясня. И няма нужда да го обяснявам. Вие много добре знаете - всеки от нас е много или малко егоист. И спрямо хората, които обича, продължава да си е егоист, само че, обичайки ги, като продължава да си пази своите параметри. Така че вие сигурно знаете всички тези неща и изобщо няма нужда да ви ги обяснявам, защото хем сте ги изпитали, хем ги правите (смее се). Аз поне го правя. Главната героиня казва във филма, че свободата на всеки завършва там, където започва свободата на другия. А Георги Данаилов е още по-драстичен, като казва, че свободни хора има само на гробищата. Ти зависиш от другите, те зависят от теб и трябва да се съобразяваш с тях, ако искаш да живееш в хармония и със себе си. В това отношение много, много обичам един филм, който се казва “Открадната красота”... Така че не мога да обясня повече, вие сте го изпитали... За мен най-големият комплимент, който съм чула, е когато зрителите ми казват: “На мен това ми се е случвало” или “Това може да ми се случи”.

- Кога очаквате да е готов детският Ви филм?

- След една година, след две... За него телевизията трябва да даде пари и да каже, че ще го излъчва. Иначе мога да взема една сватбарска камера и да снимам в нашия двор, ама няма да ми стигнат парите (смее се).

© Елена Владова, 2003
© Издателство LiterNet, 30. 09. 2003
=============================
Публикация във в. Черноморие, 2003.