ГЕОРГИ ТОШЕВ: "ДРУГАТА БЪЛГАРИЯ" - ПРЕДАВАНЕ ЗА БЪЛГАРСКИЯ ДУХ ТАКЪВ, КАКЪВТО ГО ОТКРИВА

Елена Владова

web

Георги Тошев е филолог и журналист по образование. Работил е във вестниците “24 часа” и “Континент”, в продължение на 2 години е автор на предаването “Артефакти” по БНТ. Бил е съветик на министъра на културата Емма Москова. Понастоящем работи за RFI, за списание “Лик” и за списание “Едно”. На журналистите от Варна е познат и като шеф на пресцентъра на ежегодния театрален фестивал “Варненско лято”, а на телевизионните зрители в цялата страна - като водещ на предаването “Другата България” по bTV.

- Как се роди идеята за предаването “Другата България”?

- Идеята за предаването е моя и най-вече на колегата ми Владо Стоичков, който в момента живее в Еквадор. Тя се роди много отдавна. Идеята на Владо бе по-друга - да събира български адреси за Българския Великден. Навремето тази инициатива бе организирана по линия на фондация “Бъдеще за България”. Тогава аз не можех да замина. Замина Владо Стоичков, който покани един оператор и колегата Степан Поляков. След това те се върнаха и направиха промоционни филми, които се излъчиха по “Нова телевизия” и после проектът замря. Но мина време и агенция “Прима”, с която аз работя, развиха идеята за предавнето и ме поканиха да се вкюча, като го обогатя със свои идеи. Всъщност настощият вид на предаването съществува от близо 3 години, откогато съществува и телевизия bTV. Интересното е, че когато навремето моите продуценти от агенция “Прима” предлагаха проекта на БНТ, той им се стори доста глупав, неинтересен и както те се изразиха, “в него няма хляб”.

- Заради непрекъснатото пътуване ли не се хареса тогава проектът?

- Не знам. Казаха, че в него няма хляб. Ами какво толкова - пътуваш, ходиш и търсиш българите. Въпреки че аз твърдя, че проектът не се изчерпва с телевизионно предаване. Не се изчерпва и с написването на една книга с пътеписи.

- Има ли разработена цялостна концепция? Какво още включва тя?

- Продуцентите имат такава концепция. Тя включва още сайт, който да е полезен за българите, които живеят тук и искат да заминат, и за българите, които са в чужбина и искат да се върнат или искат нещо да направят за България. Ние много внимателно разработваме и разрастваме тази идея, защото “Другата България” не е само едно телевизионно предаване. Това е най-популярната част. Това е един проект, който се мъчи да събере сериозна банка от информация за движението на българите по света. Такава информация няма дори и Агенцията за българите в чужбина, която съществува от доста години. В този смисъл наш истински партньор най-често е Министерство на външните работи, от които взимам част от адресите, но повечето адреси ги набирам от хора. Например, знам, че мои състуденти са заминали в Америка, питам ги за кого знаят, че още е заминал и т.н. Проучването има много клонове в целия свят. Разбира се, за предаването, което е много популярно и има висок рейтинг, работи екип от четирима души в агенция “Прима”. Сега заедно ни е много по-лесно да селектираме хората, защото на седмица получавам средно по 150 писма и минимум 300 имейла, написани от хора с различни подбуди - освен такива, които искат да ги изпратя в чужбина, да се оженят или да намерят работа, има и такива, които искат да намерят свои близки. Проучвателният период, който остава скрит от публиката, е много дълъг, но той е изключително любопитен, защото не можем да снимаме всички. Предаването представя само късчета история от това, което се случва днес и сега с различни хора, тъй като това е телевизионна програма, а не документален филм. Ние нямаме време да правим задълбочени изследвания за това кой и как живее, нито пък портрети на хората. За нас е важно да покажем различните типове българи и това, което се случва с тях. Цялата идея на предването е, че то не е предаване за емигрантите, защото емигранти през ХХI век няма. Аз твърдя, че има едни хора, които избират да прекарат 10 дена, два месеца или цял живот някъде, водени от лични мотиви, които могат да бъдат дълбоко любовни - например, влюбвам се в скандинавка, отивам и се женя, професионални - намирам си по интернет работа за моята позиция и интереси и се премествам, икономически - не ми стигат парите, не мога да се изхранвам и заминавам. Така че за мен са важни какви са механизмите, които карат българите да напускат страната и да се разпръскват. Аз твърдя, че географията на българските общности и колонии от ХХ век до днес много се е променила. И тава е следствие на социално-икономическите и политически промени, които настъпват в целия свят. За щастие светът, за добро или лошо, се глобализира и движението на хора в него става понякога много лесно.

- Чувстват ли се хората, които срещаш, граждани на света?

- Да, повечето от българите имат добро самочувствие. Българинът е човек, който може да оцени кой е, не се срамува откъде идва и действително хората, които притежават тези качества, най-добре се реализират.

- Защо тогава в България това не е видно, а в чужбина е факт? Това е доста интересно като феномен.

- В България има страшно много проблеми и докато човек ги решава, не обръща внимание на стойностните неща. Колко пъти аз в България мога да си помисля колко е важно, че принадлежа на това място? Няма да си помисля. Но когато напусна това място, когато се запозная с други култури, с други характери, с друг начин на живот, е друго... Аз твърдя, че “Другата България” е предаване, което все повече ще става предаване за личния life style, за личния начин на живот на българина изобщо.

- И за личния опит...

- Да. И затова не искам предавеното да се натоварва с много големи послания. И изобщо не искам предаването да има послание. Аз не вярвам в посланията. В смисъл, всеки зрител трябва да възприема една история така, както иска, така, както се чувства в момента. Негово е правото да хареса или да отхвърли един герой, да му повярва или да каже: ”Този ме лъже”. В този смисъл присъствието на водещ в подобно предаване е изключително деликатно. Първо, аз не трябва да се натрапвам. Второ, трябва да запазя в себе си любопитството си към тези хора. Понякога мои близки дори казват: “Много се умиляваш пред тези хора”. Да, така е, когато видя 95-годишен българин, който е извън България от 63 години, не се е връщал никога и говори за България по начин, по който може да говори наистина един голям патриот, аз се умилявам. Мои колеги пък ми казват: “Когато срещнеш някой българин, който не ти е симпатичен, скарай се с него. Бъди по-скандален”. Но това е предаване, което не търси скандал и евтина сензация. Това е предаване, което трябва да бъде вярно на българския дух такъв, какъвто го открива. Целта ми не е да създавам приповдигнато патриотично настроение. Един от големите комплименти, които съм получил за предаването, е че то не те кара нито да напуснеш България, нито пък да се умиляваш през цялото време и да си казваш: “Светът е ужасен, България е най-хубавото място на света”. Това е предаване за реалността и реалното самочувствие на един българин за това откъде е тръгнал, какво иска да постигне в този живот и къде рано или късно ще се завърне.

- Как ще се развива концепцията занапред? Какво трябва да представлява книгата?

- За книгата още не съм решил. Много издателства ме карат да издам чисто туристически пътеписи за местата, където съм бил. По този проект могат да се направят много книги. Бих искал едната да представя една относителна селекция на 30 или 50 българи, които са променили с нещо мястото, където са, освен че са допринесли за имиджа на България, направили са нещо в много по-голям мащаб - за един град, за една държава, за Европа или за цялото човечество. Защото аз се срещнах с такива българи. Това са например биотехнолози, които работят върху лекарството за рака и са в изключително сериозни научни екипи или пък такива, които работят върху схемите на химическото и ядреното оръжие. Или пък най-големият издател в Уругвай, който е българин. Всичко това е много ценно. На мен ми се ще да пусна тези интервюта, които, разбира се, ще дообогатя, защото интервюто е най-чистият жанр. Той отразява какво мисли тук и сега един човек. Много от интервютата, които съм направил, не влизат в предаването, защото гледам да са кратки. Така голяма част от моите интервюта не достига до публика. За 5-7 минути не можеш да разкриеш детайлите. Имам предложение от няколко ежедневника да водя рубрика с името “Другата България”, но аз реших, че не искам този проект да бъде разпръснат. Не искам той да има и радиоверсия, въпреки че имам предложение от “Дарик” и от други места. Проектът е силен в своята тв версия, но може да се направи книга за онези от българите, които заемат важни позиции в значителни научни, културни, политически и други инситуции. Българка, например, е в “Сотби’с” във Великобритания, българка, която отговаря за Русия и Чечня, е в “Амнести интернешънъл”. Тоест, има българи, за които ние не подозираме, че съществуват, и ако това го има черно на бяло в една книга, то винаги ще бъде документ, че тези хора са живели в ХХ век и са работели така, че да променят света.

- Кога ще излезе тази книга?

- Надявам се това да стане догодина, а може и до Нова година. Може би, когато спре тв проектът, когато спра толкова да пътувам, наистина ще направя така наречените пътеводители за съответните региони в света, в които ще има задължителна графа за българските заведения, ресторанти, къде можеш да намериш българи и кой и как може да ти помогне, ако закъсаш.

- Имаше едно предавене от Уелс, където пред камерата не застана нито един българин...

- Да, това бе много тъжна история. В продължение на месец и половина поддържах кореспонденция с представители на българската общност в Уелс. Голямата ми изненада дойде, когато вече бях там и по телефона ми казаха, че никой няма да участва в предаването. Аз попитах “Защо”. Отговорът от другата страна бе: “Защото сме обидени на България”. Тогава ми стана много мъчно, защото мога да допусна, че един човек или група от хора могат да бъдат обидени на политически строй, на шефовете си, на роднини и близки, но да си обиден на страната си е, меко казано, цинично. И затова аз можех спокойно да пропусна тази тема, тъй като историята е много дълга - там българите правили събрания, гласували, част от нашата общност искала да участва, а другата част ги принудила да не го правят. Но аз исках да запазя все пак достойнството на хората, защото предаването не трябва да уронва достойнството на българина, още повече този в чужбина, който е достатъчно уязвим заради това, че се намира някъде там, без корени. Исках да разкажа на българския зрител, че понякога има наши сънародници, които не си дават сметка, че това да си българин, да обичаш страната си и да се чувстваш част от нея, е въпрос на достойнство и на самочувствие.

Друг случай - в една европейска столица, която няма да казвам, има шест български дружества, които не са в много добри отношения помежду си. Много е глупаво да се делим. Мъчно ми е, че гърците, поляците, да не говоря за италианците и руснаците, имат много по-силни общности навсякъде по света, отколкото ние. Но пък по-младите се събират неформално, имат необходимостта да говорят български, да не си сменят имената и осъзнават, че това, че са българи, ги прави по-уникални и екзотични. По-умните го използват дори и като трамплин в професионалното развитие. България има устойчиво добър имидж. На много места се знае малко за България, но това, което се знае, е добро за нас - че сме трудолюбиви, постоянни, адаптивни, знаят много езици, интелигентни.

- Искат ли част от българите, които срещаш, да се върнат обратно?

- Мотивите на всеки да заминава са твърде различни. Аз уважавам всеки един, дори и този, когото не приемам. Проблемът е, че тези, които мислят да се върнат, съзнават, че тук още няма условия за развитие в тяхната област. Българинът, за щастие, е голям прагматик. Тоест, аз мога да работя тук, ако някой ми плаща достатъчно, а ако се занимавам с научна дейност, да са ми осигурени условията, в които да правя научни опити. За съжаление онези от българите, които са намерили своето професионално място, се връщат тук само като туристи. Те не виждат своето реално място тук. Младите българи са оставили една широко отворена врата, но хората, заминали преди 60-70 години, построили всичките си семейни и родови връзки там - не. Те се чувстват принадлежни на България, но отдавна са се превърнали в част от съответната страна. Понякога такива хора живеят в един особен динамичен шпагат между сладките спомени от миналото, живеенето днес и сега в настоящето и безкрайното неудовлетворение от това, че един ден биха искали да се върнат, но няма къде, защото тук нямат дом, близки и роднини. Затова понякога ми е мъчно за тези хора.

- А ти защо не си заминал някъде?

- Преди много години бях заминал за Ню Йорк и живях там 6 месеца, след което се върнах заради смъртта на моя баща, за което не съжалявам. Тогава исках да емигрирам, защото 80 % от моите съученици са по света. Когато се върнах тук, няколко години след това се чувствах безкрайно неудовлетворен, защото си казвах: “Аз ли съм най-глупавият, неадаптивният и неталантливият, че не мога да се реализирам там”. Така че този проект го направих и за да реша един собствен проблем и разбрах нещо много важно - че не е от значение къде живееш, а е важно какво искаш да направиш, какво искаш да ти се случи в този живот и ако успееш нещата да ти се случват тук, ще успееш да ти се случат и някъде другаде. Човек трябва много добре да си дава сметка какво губи и какво печели при подобно преместване, защото всичко е риск. Риск е и да живееш тук, но е много важно да поемеш разумния риск, че отивайки да живееш на едно място, ще имаш някаква цел и когато я постигнеш или не я постигнеш, няма да бъдеш прекалено потиснат от резултата, ще знаеш, че всичко е плод на твоите усилия. Мисля, че за добро или лошо светът се превръща в едно глобално село, в което много скоро ще бъде само въпрос на пари как ще се преместваме и няма да бъде толкова голям проблем човек да замине за по-дълго време на едно място и после да се върне пак. Вярвам, че има и обединена Европа.

- Вярваш ли в обединена Европа?

- Това е нож с две остриета. Вярвам дотолкова, доколкото ще има едно по-свободно пътуване и по-свободно предлагане на работна ръка. Тогава българинът няма да отиде нелегално и да е много пъти по-ниско оценен, а ще има европейски стандарти. Те ще задължат и работодателите тук да ми плащат в моята сфера толкова, колкото на колегите в чужбина. Това е добрата част. След време обаче, смятам, че това отваряне много остро ще постави пробелема за националната идентичност, за самобитността на културата и нацията. Тогава ще бъдем много по-внимателни в опазването на българското, в неговото експортиране и по отношение на самочувствието ни, че в България може да имаме само пет неща, но те са уникални. Важно е повече българи в България да разберат, че патриотизмът не е само дума, а много интимно чувство, точно каквото е и носталгията.

© Елена Владова, 2003
© Издателство LiterNet, 23. 07. 2003
=============================
Първо издание, електронно.