ЕМИЛ СТОЙЧЕВ.
Държава без духовност е “zero”!

Елена Владова

web

Емил Стойчев - съвременният български художник, който се счита за най-скъпо продаваният в света, и дъщеря му - Евелина, гостуваха със съвместна експозиция в галерия “Кавалет” в рамките на фестивала “Август в изкуството”. Емил Стойчев показа 6 живописни платна, а Евелина Стойчева - 23 литографии. Разговорът потръгна така, че в него се включи и Евелина Стойчева, за която това бе дебютът в български салон изобщо. Двамата художници живеят в Париж от 1991 г.

Емил Стойчев е роден на 30 юни 1935 г. в София. Той е единственият наш автор, който представя Източна Европа в каталога на аукционна къща “Друо”, както и единственият наш художник, чиято работа е включена в експозицията на автори от цял свят, посветена на 2000-та година.

Творческата му биография преди това започва някъде през 60-те години, когато първата му изложба е свалена. Тогава Богомил Райнов купува почти цялата експозиция. През 70-те излиза монографията на Аксиния Джурова, която първа улавя спецификите на личната му естетика и неконвенционалността му на фона на тогавашните канони за изкуство. Още през 70-те години Емил Стойчев се намесва в художествения живот в Париж. Периодичните му изложби в различни галерии все повече карат да се говори за него. В началото на 90-те години Жак Ширак, тогава кмет на Париж, го кани да направи изложба в двореца Багател и я открива лично. И досега Емил Стойчев е единственият източноевропейски автор, имал честта да покаже изкуството си там.

Голяма част от последните изяви на Емил Стойчев в България са свързани с дейността на Валери Пощаров и Елка Няголова. В края на 90-те негова голяма изложба е открита в Художествената галерия в Добрич. През 1995 г. по повод 60-годишнината му Музеят за чуждестранно изкуство в София за първи път отваря вратите си за съвременен български автор. Куратор на изложбата е Валери Пощаров (“Тогава той показа и част от многобройните си уникални дневници, в които се преплитат лапидарни стихове, разсъждения, спомени и рисунки”, казва Елка Няголова). Първата изложба на художника след отсъствието му от страната е през 1999 г. в галерия “Кавалет”.

Евелина Стойчева е родена в София през 1964 г. Възпитаничка е на НХА - София. Живее във Франция от 1991 г., когато заминава на специализация. Работила е в списание “Beaux arts”, както и в университетското списание “Passecelles”. Има редица изяви в салони в Париж, най-активно от 1997 г., досега работи с галерия “Касе”. В момента е преподавател по изобразително изкуство в Париж, завършва последната част на докторската си дисертация.

- В едно свое интервю казвате, че самотата е скъп лукс, който сте си извоювали.

- Нищо не става просто така, за една минута. Всичко се движи във времето - бавно, бавно... Аз просто исках да бъда това, което съм, и нищо друго. И от това, което съм, съм много доволен. Най-много обичам себе си и разбира се, семейството си. Гледам да се запазя, защото светът е голям и може да ме оглозга; да запазя себе си, своята четка. Четката за мен е всичко, тя е средство, с което си позволявам да се обръщам към света, към себе си, семейството, приятелите.

- Защо не сте заминали в чужбина преди 1991 г.?

- Животът тече така, че имам чувството, че не аз го редя, а той мен. Аз мога да искам да пътувам с един кораб, но да няма места или пък мога да не искам, но изведнъж да ми кажат: “Ела тук”. Винаги съм казвал, че ако има два пътя - единият по-къс, другият по-дълъг, аз ще предпочета по-дългия, защото повече ще пътувам и повече ще видя. А това ще е много полезно за моята работа.

- А художникът не трябва да се страхува от дългия път...

- Художникът е като един самотен мореплавател, той си поема всички рискове. Понякога го блъскат, ритат, изхвърлят... Знаете какви трагедии има в областта на изкуството. Понякога хора са умирали от глад, защото обществото ги е отритнало, не ги е оценило приживе, а много по-късно... Всичко е една комедия.

- Какво най-честно споделят с Вас художниците, когато се връщате в България? Случва ли се да Ви се оплакват?

- Да. Най-вече става въпрос за недостойното място на българското изкуство в страната. Знам, че българските художници, писатели, кинодейци са в ужасно положение. Може би не материално, а поради това, че държавата не се грижи за тях. А изкуството е най-ценният брилянт в короната на една държава. Без изкуство има само кебапчета, бира и ресторанти, а това го има навсякъде. Във Франция казват: “О, импресионистите, философите, музиката!” Е, вярно, че казват и “О, хубавата кухня, хубавото вино!”, но това го правят навсякъде по света. Българската държава постави собственото си изкуство в най-унизително положение. И аз, и моите колеги недоумяваме как е възможно това да се случи.

- Вие какво казвате в такива случаи на колегите си?

- Казвам им: “Трябва да се борим. Може да са ни забравили, но без нас не могат”. Една държава не може да живее само с политика. Не отричам важната й роля, но това е половината от проблемите на нацията. Кой може да говори за най-съкровените неща на една нация? Само артистът.

- Следите ли активно това, което става в обществения живот у нас?

- С политика не се занимавам. Моето място е достатъчно важно и значимо, за да слизам на нивото на политиката. Ценя политиците - те са ръководителите, избрани от народа, но не приемам тава, че българското изкуство се намира в такова положение, а това е много жалко.

- В България обикновено най-често срещаният отговор е, че няма пари за култура...

- Не съм финансист и не мога да знам с колко пари разполага държавата, но сега се сещам, че по време на изборите четох интервю на един наш писател, в което той споменава името на малка и по-бедна от България държава в Африка, в която бюджетът за култура е 10 пъти по-голям, отколкото тук.

- Достатъчно добре ли се приема съвременното българско изкуство в чужбина, според Вас? Доста Ваши колеги считат, че е почти невъзможно български художник да се наложи навън дотолкова, че името му да се превърне в събитие или фактор.

- Не може под един знаменател да се слагат всички художници. Ако става въпрос за конкретни личности, бих могъл да отговоря. Но може ли всички да са велики? Ако една държава има трима-четирима световни художници, това е достатъчно. Ако искаме всички да сме с голямо значение - европейско, защото живеем в Европа, това е абсурд! Има отделни единици, които са важни и значими, но всички, като във футболен отбор, не можем да бъдем.

Но липсата на самочувствие е личен проблем, защото българите сме хора като всички в Европа. Никога не бива да забравяме, че живеем върху 3-4 от най-важните пластове за континента - траки, Рим, Византия. Това е основата на европейската цивилизация. Аз, разбира се, не съм ксенофоб. Обичам Европа, особено ценя гения на българина, френския гений.

Евелина Стойчева: На изкуството не би трябвало да се гледа регионално.

Емил Стойчев: Има и още нещо. Ако една държава сама не пропагандира своите хора, съседът ли ще ги похвали? Пак се връщам на тази тема. Защото нашата държава не иска да каже една добра дума за своите артисти. Тук дори наградиха един чужденец, който каза, че трябва да си сменим азбуката. А това навън се вижда и репликата е: “Можете ли да не обичате семейството си?”

- Запазен ли е все още, според Вас, старият, романтичен и артистичен дух на Франция, който десетилетия, дори столетия, е привличал интелектуалци и художници от цял свят?

Евелина Стойчева: Той не е запазен от само себе си, а самите французи правят всичко, за да си го запазят. Французите държат на традициите си. Както казва баща ми, ако просто с една магическа пръчка се премахнат всички музеи от Франция, страната няма да издържи само с френското сирене и виното. Най-много туристи могат да се видят пред Лувъра и музея “Орсе”, а не пред кафенетата. Франция не само пази традициите си, но и ги развива.

Емил Стойчев: Франция е велика държава. Виното се изпива и изчезва, но се пази духовността. А държава без духовност е “zero”.

Евелина Стойчева: На мен, например, ми стана много обидно, когато наскоро видях една книга за българското изкуство - I част, на Димитър Аврамов. Втората е трябвало да излезе веднага след първата, но все се бави поради финансови причини. Авторът се е опитал да събере много неща за историята на българското изобразително изкуство, много важни за нас факти, които иначе няма откъде да научим, защото непрекъснато се появяват нови автори, други се забравят. Но жалко, че има само една такава книга и втората й част все още не е издадена. Би трябвало да има много такива книги. Френските критици, изкуствоведи и философи непрекъснато правят реклама на личностите, които са важни в момента.

Емил Стойчев: Вярно е, че във Франция има огромен бюджет за култура. Ние само можем да мечтаем за това. Но духът никога не изчезва, духът огън не го лови! Това винаги го казвам на моите приятели тук.

Евелина Стойчева: Но е и много трудно човек да живее само с дух. И Ван Гог е имал голям дух, но какво от това! Наскоро един голям български график ми каза, че не може да продаде и за 30-40 лева нещата си.

Емил Стойчев: Скулптурата, живописта, графиката, романа, музиката, винаги ще останат.

- Как приемате факта, че сте най-скъпо продаваният съвременен български художник в света?

- Ако това е слава, аз казвам нещо много просто - след победата идва поражението. Ако днес това е така, аз си мисля, че винаги трябва да бъда във възможно най-добра форма като артист - не заради публиката и аплодисментите, а защото знам, че имам да кажа още важни неща и моят талант не е мой, той ми е даден свише. Моето единствено задължение е да го пазя. Оттам нататък всичко е суета.

- (към Евелина Стойчева) Смятате ли да се отдадете по-активно на преподавателска дейност и бихте ли дошли да преподавате в България?

- Не искам да ставам теоретик. Преди време реших да съчетая теорията с практиката. Тогава се записах в един от парижките университети. Темите, които ме вълнуват, съм развивала най-вече в интервюта с художници, върху чието творчество работя. Сред тях са най-големите съвременни имена като Сезар, Великович, Дадо, Сулаж, Комбас. Имах шанса да познавам и най-големите имена във философията и критиката, като Дора Валие, например. До края на годината трябва да защитя втората част на доктората си. Имам доста работа - и пиша, и преподавам, и правя литографии. А за да дойда в България, трябва някой да ме покани. Тогава ще преценя.

© Елена Владова, 2001
© Издателство LiterNet, 11. 12. 2001
=============================
Публикация във в. Черноморие, 2001.