ЕЛКА НЯГОЛОВА: "СЪВРЕМЕННАТА НИ ЛИТЕРАТУРА Е ДЪЛБОКА ВОДА"

Елка Няголова

web

Наскоро поетесата Елка Няголова - автор, който няма нужда от специално представяне, бе удостоена с първата национална награда на името на Дора Габе. Призът бе учреден тази година по повод 117-годишния юбилей от рождението на голямата ни поетеса. Наградата е присъдена на Елка Няголова сред редица кaндидатури, срeд които са били и тези на Леда Милева, Валери Петров и други.

- Защо чак сега се учредява тази награда на името на Дора Габе?

- Оказва се, че троскотът на забравата е сред най-упоритите и лесно прихватчиви плевели в нивата на националното ни самосъзнание. Много лесно забравяме: имена, личности, история, превратности, рани. Забравяме и духовните си фарове. Във всяка национална култура те са на особена почит. А в нашето историческо самосъзнание като че ли последните години са като някаква безмилостна стерилизационна - във високата температура на страстите умира и паметта. Колко набъбна поменикът от имена на писатели, отправили се напоследък в други измерения? А някой да си спомня за тях?! Паметта, а и забравата - това сме ние. Затова ми се иска този алцхаймер да не засяга нацията ни - Дора Габе е един от поетичните ни фарове. И се радвам, че добруджанци, които тя така много обичаше и ценеше, станаха инициатори на националното й честване. Така се стигна и до тази голяма литературна награда, в решението за чието учредяване участваха за първи път и трите писателски съюза у нас. Обединили са се около една кандидатура. И аз, разбира се, съм щастлива заради избора им.

- Разкажете нещо за нея. Какви са Вашите последни спомени, свързани с Дора Габе?

- Литературната история е в дълг на тази голяма дама в поезията ни. Има толкова интересни феномени, които би трябвало да бъдат изследвани. Например ето този: как така на близо 80 години тя написа най-значимите си творби и книги, след като широко известно е, че биологическата възраст на поезията е твърде ниска. Няма друг такъв аналог в световната поезия, не стоят така нещата нито със Силва Капутикян - една достойна арменска поетеса, нито с Десанка Максимович - друга балканска поетична жрица, живяла също до късна възраст. И не само за това можем и трябва да я помним. Тя до последно беше с широко отворени очи и душа към това, което ставаше в световния литературен процес. У нея живееха едновременно и детето, и мъдрецът - как ги приютяваше в това тяло, живяло почти сто години? Беше запазила очарованието на внезапния възторг - като при децата. Занесеш й цвете, най-обикновено градинско невенче, купено от бабите по “Граф Игнатиев”, а тя го гали и му се радва. Обичаше малките и прости цветя, които изящно подреждаше. Тя беше родена аристократка. Обичаше много музиката - от нея ми е любовта към Шопен, тя ме “зарази” с тази си любов. Тя ми внуши и уважението към думата, и самовзискателността. По-късно попълвах пъзела на познанието чрез приятелството си с едни от най-високите съвременни поети. Но в началото, в най-младите ми години, беше тя. И не мога да я забравя.

- Какво мислите за понятията “женска поезия” и “женска литература”, прокарани от критиката през последните години? Не се ли спекулира малко с тези понятия?

- Когато бях малка, събирах марки и така изучавах света. Оттогава знам, че най-интересните филателни образци изненадващо излизат не от класьорите с известни серии. Поезията е една филателия на душата. И аз не вярвам в това опростенческо класифициране. За мен е важно да видя има ли поезия, или няма! А лепенето на етикети навярно е скучна и неблагодарна работа - езикът ти може да пресъхне от това облизване на чуждо лепило. Друг е въпросът, че жената в изкуството навярно има едно сетиво повече заради функциите й, възложени от Бога.

- Следите ли новите имена в областта на поезията? Какво Ви е направило впечатление в последно време?

- Ежегодното ми участие в прегледите на младата литература и конкурса “Южна пролет” чрез Клуба на лауреатите там ми дава възможност да следя почти всичко, което излиза на български език. Всяка година се връщам с купища книги, които после внимателно чета и ми е толкова светло на душата, когато се натъкна на бисерче. Миналогодишният конкурс ме срещна с един реално млад, на годините на сина ми, поет от Бургас. Казва се Иван Георгиев. Твърде често срещано българско име. Затова с поета Никола Инджов му предложихме да помисли за литературен псевдоним. И така, навярно следващите му книги ще са подписани с името Иван Брегов. Много интересно мислещ млад поет. Въобще, аз споделям схващането за талантливата българска нация.

- Какво мислите по въпроса за липсата на българска Нобелова награда за литература? Имаме ли достоен претендент днес и ако имаме, защо той не се забелязва от света?

- Не знам дали това трябва много да ни вълнува. Може би, като далечен замисъл, Нобеловата награда да е била нещо вълнуващо и престижно. С днешна дата тя твърде много мирише на политика и пари, на някакви неразбираеми каламбури с морала на света. Припомнете си например нобеловите лауреати за мир - по време на поредния нестихващ близкоизточен конфликт наградата получиха и двамата държавни мъже, от които зависеше мирът. Може ли едновременно тази награда да бъде връчена и на вълка, и на агнето? Тъжно. Затова пò ми харесва реакцията на един американски писател, който на поканата да участва в тържествената вечер за награждаването му отговаря писмено: “Благодаря за поканата. С непознати не ходя на вечеря.” Цитирам по памет. А за съвременната българска литература знам, че е дълбока и пълноводна река. И рибите в нея, за радост, са истински.

- Как си обяснявате все по-големия брой двойки на кандидатстудентските изпити по литература у нас?

- С немотивираност на кандидатите. Но да оставим изпитите. Липсва мотивираност за живота въобще. Е, добре, и кой е виновен? Не младите хора във всеки случай. Те са жертвата. И за това, че по-малко четат или дори, че не четат - пак те са жертвата. Променят се хората по бюрата в Министерството на просветата. А у всички - и стари, и нови, остава непроменена охотата да превръщат децата в опитни зайци. Стратегията на литературата като учебен предмет се промени - тя е все повече безродова.

Преди време на някого беше хрумнало да кичи с високи академични отличия един иженарицаем австрийски професор-реформатор, обявил българските букви за персони нон грата. И това - пред очите на младото поколение. Е, какво да го виним тогава, че не знае за Йовковата бяла лястовица или за идеалите на Ботев! Нещата са свързани. И вместо мазохистично в дните около зрелостни или кандидатстудентски изпити тъжно да се смеем на поредните “бисери”, няма ли да е по-добре да четем “бисерите” на онези, които уж водят обществото ни и създадоха такава апатия, че и децата отучиха да четат?...

- Кое е най-важното за дълголетието на един творец?

- Как бих искала да зная рецептата!

© Елена Владова, 2003
© Издателство LiterNet, 14. 10. 2003
=============================
Публикация във в. Черноморие, 2003.