Актрисата Десислава Тенекеджиева е родена във Варна. Завършила е ІV ЕГ “Фр. Жолио-Кюри”, а след това куклено майсторство в НАТФИЗ “Кр. Сарафов”. Варненските зрители са я гледали две поредни години на театралния фестивал “Варненско лято” в постановките “Майстора и Маргарита” на Теди Москов (1998 г.) и “Три сестри” на Стоян Камрабев (1999 г.).

В последно време централните медии зашумяха около името на Десислава Тенекеджиева поради два факта - актрисата наскоро приключи снимките в Италия за филма на световноизвестния режисьор Ерманно Олми “Il Mestiere delle Armi” (все още работно заглавие, което на български език би се превело "Занаятът на оръжията"). Тя стана и лицето за България на Жан-Пол Готие. Всъщност Десислава се занимава с още много неща - пее (доскоро бе част от вокалната група “Аква”), изявява се като режисьор (на клипа на младия режисьор Николай Урумов, който скоро ще тръгне по БНТ), като монтажист (на филма за съпруга си Стоян Камбарев), продължава и работата си в театъра (последната й роля е в радиопостановката “Прозорецът на Йонеско” - най-новата пиеса на Елин Рахнев). Режисьорът Жоро Михалков предвижда и сценичният й вариант, художник ще е Кольо Карамфилов.

- Свикна ли с шума около теб и как приемаш факта, че българските медии имат обичая да насочват на куп вниманието си към някого?

- Доста години се пазех от прекаления медиен интерес към мен. Винаги съм си мислила, че човек трябва да е съсредоточен в работата си и да не огласява къде е бил и с кого е пил. Това са вторични неща, измислена VIP-култура, която витае около нас и може да ни съсипе. Но навсякъде по света медиите си набелязват нещо, независимо дали то е съществено или не, разнищват го, съсипват го и го изхвърлят. Не ми се ще това да се случи с мен, затова давам интервюта, когато преценя, а публикациите, за съжаление, не съм в състояние да следя. Но когато работата ти е непрекъснато публично достояние, трябва да приемеш и медийния интерес към нея, а това на мен ми е трудно. Явно, че има несъответствие между желанието ми да работя тази професия и нежеланието ми да общувам с журналистите.

- А ти как си обясняваш този медиен феномен, който сама определи като “разнищване и изхвърляне”?

- Това води до преекспониране на фактите, а всичко може да е много по-съществено от написаното. В нашата страна явно не се случват много събития, което води до бързото им изчерпване.

- Разкажи все пак нещо за италианското си приключение с Ерманно Олми, макар че за това вече доста се изписа.

- Срещата ми с личността на маестро Олми е най-същественото събитие, което ми се е случило през последните години. Гледам на това като на провидение, защото и в най-смелите си мечти не съм си мислила, че ще навляза в голямото европейско кино. Снимала съм се е и в България, в чужди продукции, но това бяха все филми, които не станаха особено популярни и се разпространяват главно на видео. Аз съм много емоционален човек, но по време на снимките с Олми бях изключително спокойна. Явно самият той ме предразположи, ролята си изигра и общото ни ежедневие. Сега го чувствам много близък човек, не само като режисьор, но и като личност. Може би той е вторият много съществен човек в живота ми след Стоян.

Трябва да спомена, че и главната мъжка роля - на Джовани Банденере, се изпълнява от българин - Христо Живков, млад кинорежисьор. Участва и Митко Рачков, млад актьор, който взе “Аскеер” за изгряваща звезда. Ние работехме, без предварително да познаваме сценария, Олми не изиска от нас никаква историческа подготовка, а все пак дейстивето се развива през 1526 г. Така че аз умишлено не се разрових в историята. Той искаше да играем самите себе си, може би ни е избрал, защото е оценил вътрешното ни излъчване. По-важни са чувствата, емоциите, разума и чак след това словото. Затова сме и дублирани, няма логика да говорим с акцент.

Основният проблем, който е накарал Олми да се захване с филма е много съществен - смяната на хладното оръжие с огнестрелно. Тоест, едно е да се биеш с някого лице в лице, друго е да го обстрелваш от стотици метри с огнестрелно оръжие, това вече е подло. Оттук Олми се занимава главно с психиката на човека в тези ситуации, с промените в душите на хората. За него не е толкова важна историческата достоверност, макар че филмът изобилства с такива личности. Аз играя Мария Салвияти Медичи, съпруга на Джовани Банденере. В по-голямата част от филма аз съм сама в замъка (“Торе ди Палавичино”) с детето и разговарям със съпрута си с писма. Моят образ сякаш е извън целия филм, малко неореалистичен. На фона на всички борби аз съм много лиричен персонаж, между мен и Джовани има много любов, но и много достойнство и нетърпимост към  ситуацията от моя страна. Ролята  е сложна, макар че изглежда простичка. Костюмите са направени по старинна технология, дори доспехите на Христо са истински и тежат 25 кг.

- Би ли искала да живееш в онази епоха?

- Тогава всичко е било красиво, отношенията са били истински, крайни. Не знам дали бих могла да живея в онова време, защото съм емоционален човек и имам нужда от контакта с хората, а животът, който се е водел тогава, особено от жените, е бил много по-затворен. Може би бих избрала малко по-късната епоха, когато се набляга на дворцовия начин на живот.

- Научила си и италиански език. Какво още ценно натрупа като опит след престоя си в Италия?

- Създадох си и много приятели в Италия, а аз обикнах тази страна. Влюбих се в най-страхотното животно на света - коня. Върнах се към ездата. Първият път, когато започнах да яздя, забременях и трябваше да се откажа. Извън снимките яздех около замъка. Конят е изключително животно и ми се струва, че то е най-близо до човека. Конят разбира всичко - как го гледаш, как го пипаш, как стоиш върху него и реагира много адекватно. Мога да кажа, че съм спечелена за Рим. Ако трябва да си избирам място, в което да живея извън България, ще си избера Рим. Там е съсредоточена енергия от векове, която се съчетава със съвременния начин на живот.

- Разкажи нещо за филма, който правиш за Стоян Камбарев.

- Това не е филм, а телевизионна адаптация на негови постановки - “Черна дупка” и “Васа Железнова”, поставени от Стоян във Варна. Заснет е и спектакълът “Януари” по Радичков. Трябва да се заснеме и “Три сестри”, но това ще стане следващата година. Работата се проточи, защото имах много ангажименти. Умишлено не исках филмите да имат режисьор, освен това държах аз да се заема с монтажа, за да няма интерпретации, съкращавания, за да се запази поливалентността на постановките. Оператири бяха Иван Тонев и Денолюб Николов, нотрежисьор Благомир Алексиев. Специално благодаря на Иван, който ме подкрепяше през цялото време и на всички актьори от Варненския театър, които се включиха безвъзмездно.

Правя всичко това, защото се оказва, че хората бързо забравят. Нека тези, които се занимават с театър, да имат представа за това, което е било. Не мога да скрия, че го правя и заради детето си. Йосиф трябва да види и да усети какво е правил баща му.

Аз съм човек оптимист и все си мисля, че хубавите неща тепърва ми предстоят, защото ми се случиха и много лоши, а равновесие трябва да има. Категорично смятам, че съдбата ме е свързала със Стоян и много добре си е знаела работата. Той винаги ще бъде един от най-важните хора в моя живот. Съвсем отговорно казвам, че мисията ми е да запазя това, което той е направил. Опитвам се да направя това. Същото се опитват да направят хора, които го обичат. Книгата “Огледала” на съставителите Никола Вандов и Майя Праматарова, е много сериозен документ за неговата работа. Това не е книга само за театрали, в интервютата могат да се намерят общочовешки истини.

- Ти си упорит човек, нали?

- Напротив, майка ми винаги ме е обвинявала, че не съм чак толкова амбициозна. Аз не съм човек, който ще мине със зъби и нокти през всичко, за да постигне каквото иска. За мен моралът винаги ще бъде по-важен. Явно, че това се дължи и на семейното ми възпитание. Но истина е, че когато реша да направя нещо, го правя. Често се случва и друго - захващам се с нещо, след това се насочвам към друго и после се връщам към първото, за да го довърша.

- Измества ли съществени неща в живота ти модата?

- Не, модата е съвсем друг пласт. Това е случайност в живота ми. Очевидно, че при мен нещата стават случайно. Така е с филма на Олми, така е и с ангажиментите ми в модата. Силвия Радева, генерален мениджър на бутик “Контрадикшън”, официален представител на Готие, ме видяла случайно в интервю по БНТ и ме харесала. Аз предпочитам спортните дрехи, но сега все по-често ми се налага и да ходя облечена в официални тоалети на Готие, които не ми допадат, но пък иначе ми отиват (смее се). Дори баща ми се шегува, че най-после може да ме види обута не в маратонки и облечена като жена. Бутикът ще се превърне в артсалон, в който ще се срещат различни хора на изкуството, ще откриваме и изложби. Всеки месец ще се случва нещо около модата, не само ревюта. Очевидно връзката между модата и изкуството е много силна за Силвия. Неслучайно изборът се е спрял на актриса, а не на манекенка. В началото на юли ще направим ревю на Готие във Варна.

- Театърът е голямата ти любов, нали?

- Вече не мога да кажа, защото киното и театърът са две абсолютно различни неща. И за двете трябва себеотдаване. Бих работила отново, дори и в малка роля, в сериозно кино. Благодаря на всички режисьори, с които съм работила, защото и на тях дължа част от опита си да се държа свободно пред камера, но Олми е на светлинни години от всичко, което се прави тук.

- Би ли приела този начин на живот, който вече си започнала да водиш - последователности от пътувания и завръщания в България?

- Това е най-хубавото. В нашата работа нищо не е по-съсипващо от това да се закотвиш на едно място, в един театър. Откровено казвам, че ми е мъчно за младите ми колеги, които работят в провинциални театри, които не смеят да приемат работа на други места. Възможността да пътуваш е изключителна. Това ми се случва и покрай спектакъла “Майстора и Маргарита” - бяхме в Авиньон, сега заминаваме на фестивал в Израел, след това в Цюрих. Иска ми се да отида в Тибет и Индия. Имам приятели, които често ходят - Дони, Коцето, Сашо Илиев. Иска ми се през юли, когато започне новата експедиция, да замина с тях. В България животът ни въвлича в едно русло, влизаш в едни коловози и леко ако кривнеш, се чувстваш в сътресение. А всъщност трябва да е точно обратното. От коловозите трябва да се излиза максимално, да се кривва наляво и надясно...

- България е още комунистическа страна, нали?

- Явно, че натрупаното с години не може да изчезне така бързо, както си мислехме. Мисля си, че през изминалите 10 години пропуснахме да направим много неща, отрозява ни се това, че хора без нужния ценз и стандарт управляват държавата ни. Те излизат на власт, за да си повишат собствения жизнен стандарт, а не този на другите. Много се смях на едно интервю на Зуека, в което той казва, че е време и групировките да отпуснат нещо на народа. Не отричам постигнатото дотук като опит за интеграция с Европа, но както у мен, така и у много мои приятели и колеги се е натрупало разочарование, защото крещейки по митинги, сме имали усещането, че наистина от нас зависи нещо. Това усещане изчезна. Сега никога няма да си помисля, че нещата са в мои ръце, не заради станалото през 10-те години, а защото гледам на света по-реалистично. Очевидно, че всичко, което Иван Хаджийски е написал за бита и душевността на българския народ, е вярно.

- Какво тогава  зависи от нас, кое ние държим в ръцете си?

- Мисля, че ако всеки от нас прави с удоволствие това, което иска, а не това, което трябва, ако всеки си намери точното място, тогава нещата ще се променят. Човек трябва да се бори за това, което иска да прави и да не се оплаква. Българинът това поне го умее.