ИЗ "МЕТАМОРФОЗИ"

web | Лоши сънища

1.

И казаха: ще станеш като нас.

А той стоеше сам и гол под дрипавия вятър.
Погледна във окото на живота и видя ръжда.
Заслуша се в сърцето си и чу заглъхващите стъпки
на някой отминаващ в празни коридори
и между затворени врати.

В дланите му посивяваше окървавеното перо на птица.
В устата хлипаше езикът, сам себе си захапал като скорпион.
И стичаха се мътни дъждове
в мансардите на вкоравилия се мозък,
подпрени със паянтови греди
и защитени откъм нищото с разбити керемиди.

И казаха: ще станеш като нас.

Той падна ничком - да не гледа към лицата им.
Затъкна с болка своите уши -
за да не чува гласовете им.
Почувства как по кожата полазва плесента
и го превръща в белезникав камък -
отвън всевечен, а отвътре кух,
с безкрайно, блъскащо се в кухината ехо:
ще станеш като нас,
ще станеш като нас,
ще станеш като нас...

2.

От мъката -
от тази тъй голяма и разлюляна пустота
откъртваха се звуци и се сливаха в неразбираемо ломотене
и думите покълваха отникъде -
тъй както червеите в гниещата плът:
прояждаха го, в гърлото гъмжаха
и спазматично задушаваха дъха му.

Усети празнота във себе си и с ужас тъм захвърли свойто аз -
да се разбие долу като детски скелет,
но твърде надалеч бе дъното и въздухът свистящ
изтръгна между зъбите му дрезгав взрив от думи.

И ето камъкът разчупи себе си и гневното око се взря във паметта;
в дланта поникна нокът и раздра на нищото сивеещата кожа;
с наслада от света като причастие устата му свирепо, дълго пи
и той усети се до дъното разтърсен от пусналата коренче вселена.

3.

И каза: не принадлежа ни тебе, Господи,
ни нечий ще съм отсега нататък,
аз сам се сътворих от прах и пепел
и сам от нищото изтръгнах си душа;
виж моите очи - като светулки са -
над този свят просветват и угасват,
и чуй сърцето ми от жажда и от лава,
което сам изваях си с ръце.

И каза: няма мрежа в този свят,
която рибите на дните ми да впримчи;
лиани нека драскат с нокти хилави -
чепатото дърво ги надвишава;
не ще ме спрат ни огледалото, ни името,
с което другите нещата назовават
и от гранита на сковаващото време
аз ще изтръгна своите пети.

Щ пропълзя през тъмните меандри на мига
до устието, вдън което свети вечност,
и там изплувал, моят сетен дъх
ще бъде вдишаната и издишана вселена.
Което е било, ще бъде в мен,
а бъдното, от мен пресътворено,
ще се разрасне в двоен, трепкащ свят -
извън и над излъганото време.

5.

А под самото дъно на нещата размърда се един огромен паяк.
Създаваше се сам от своите движения, пораждащи се другаде, не тук.
Отдругаде бе тази слуз помътена, втвърдяваща се върху неговите членове,
отдругаде бе този страх, втечняван в хралупите на костеливите очи.

Размърда се и всички чухме как проскърца времето
като забравена под вятъра колибка на нехаен градинар.
Размърда се и всички чухме как мозъкът му се разчупва като орех
и от пукнатините бавно бликва гореща и пияна вечна нощ,
как пъпли през каверните на неговото тяло,
от него как изтича - лепкава и гадна,
но мигом се изопва - тънка, яка...

Увисна паякът
в неразгадаеми пространства,
в пространства с неоткрити още измерения.

Бе черна нишката.
А паякът бе бял.

© Едвин Сугарев, 1989
© Издателство LiterNet, 12. 03. 2004
=============================
Други публикации: Едвин Сугарев "Вълча памет", С., 1989.