Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БЪЛГАРСКОТО ХАЙКУ

Едвин Сугарев

web

Световен хайку-конгрес в София - ето нещо, което само преди десетина години би изглеждало невъзможно. Днес обаче звучи логично: поетите, пишещи и публикуващи хайку, са повече от сто; имаме хайку-клуб, хайку-театьр, хайку-пърформанси, хайку-конкурси, изложби на хайга, дори хайку-роман - "Снежни човеци" на Петър Чухов; теоретични статии и горещи дискусии на тема що е това хайку и има ли то почва у нас; имаме си и недоволници, които мърморят за "хайкувизацията" на българската поезия. Всичко това може да бъде описано и анализирано, да се говори за различни подходи към хайку-изкуството, да се систематизират, сравняват и йерархизират отделните автори и прочее полезни неща - само дето подобна дейност е дълбоко чужда на самата природа на хайку и по същество - излишна. По-съществен ми се струва въпросът какво е хайку в диалога между изтока и запада, какви са мотивите за нашия интерес към него и как България го чете в многогласния хор на другите народи, които правят същото.

Трябва да призная, че когато става дума за хайку, изобщо не вярвам в дефиниции и описания, нито пък в рецепти как трябва да се пише то и какви принципи трябва да се следват. Не само защото самата хайку-традиция ги опровергава до един - но и защото енергията и внушенията на хайку са нещо неуловимо, изплъзващо се, неподвластно на рационалните обяснения. Хайку не се пише и не се прави - хайку просто е: като скрито в тревите цвете. Този, който го няма, си всъщност самият ти - с цялото си обременено от памет съзнание. Не можеш да напишеш хайку от позицията си на субект, който наблюдава своя обект - трябва да излезеш от себе си, да изоставиш миналото и бъдещето, да бъдеш тук и сега, да се слееш. В този смисъл хайку е медитативно изкуство и тук е неговата дълбока (макар и често отричана) връзка с дзен-будизма. Думите на Башо: "Когато изобразяваш бор, ти самият трябва да станеш бор", маркират нещо повече от поетична техника: те изразяват принципа на недуалността, на разтварянето на аза във вселената, който е в основата на дзенската философия. Става дума не за художествен принцип, а за екзистенциален код, според който вселената е цялостен организъм, в който всичко се променя всеки миг, но и най-малката частица от който съдържа в себе си цялото. Този код прави възможно писането и разбирането на хайку, като това писане и разбиране е много далеч от съдържанието, което влага в тези понятия западната цивилизация. Простичко казано - хайку не се пише, хайку се живее - и в това е неговата магия. В същото време би било наивно да разглеждаме интереса към хайку като вторичен ефект от засилващото се влияние на дзен в западния свят - осезаемо от поне половин век насам. Такова, разбира се, има - но не то е същественото. Всъщност хайку покълва като диви семена в процепите на логоса, претоварен с премного памет, културни наслоения, клишета, метафори и митология. Западните поети долавят това претоварване и като oкованост, като изчерпване и безнадеждно похабяване: темата за поробения език всъщност е една от основните обсесии в поезията и философията на запада. Поетът иска да бъде Прометей, но всъщност свършва като Сизиф, тласкайки огромна канара от полепнали по словото смиели. Хайку е максимално ефективната алтернатива на това тягостно усещане - защото отива отвъд словото и е способно да изрази неизразимото. Дори когато не разбираме как само няколко простички думи без всякакви метафори и подтексти са способни да изразят една трудно определима цялостност, способна да подхранва мощни асоциативни полета, ние интуитивно долавяме абсолютната директност и неподправеност на творческия акт, способността на поета да се вчувства, вживее и да стане едно цяло със своя обект, липсата на каквото и да било колебание и на каквато и да било преднамереност.

Бих добавил: долавяме празнотата, но празнотата като нирвана - коренно различна от празнотата на окухялите смисли. За тези, които имат сетива, това е уникален опит - чрез хайку оживява нещо като носталгия - по първозданното, творящо света слово - и по откритостта към околния свят, за която само смътно си спомняме от детството. В този смисъл и самият интерес към хайку има дълбоки онтологични корени - в усещането за трагичната вторичност и маймунските скокове на западното съзнание, подлудено от премного памет и информация, неспособно да долови собствените си корени отвъд вменената му свръхазовост, забравило какво значи да живееш тук и сега и поради това пропускащо и самия живот.

Това е и основната причина, поради която западът е способен да чете хайку. Доколкото тази способност се дължи повече на интуиции, отколкото на реална смяна на екзистенциалния код, самото четене е разноречиво. Хайку днес с основание се третира като интернационален феномен, друг е въпрос дали и доколко западните тристишия са наистина хайку. В същото време големият хайку-експеримент обогатява понятието с нови теми и похвати, непознати и дори напълно чужди на японската традиция - някои от които не могат да се приемат за вторични и второстепенни: примерно опитът на американските бийт-поети е достатъчен, за да ни убеди в това. Не би трябвало да забравяме и националната специфика, която успява да се вмъкне (отделен въпрос е успешно или не) дори в неуловимата плът на хайку-поезията.

Всъщност у нас хайку се пише далеч преди самото понятие да стане популярно - което се случва чрез издадената през 1985 г. класическа антология "Пълнолуние" и особено чрез пространния предговор на Крум Ацев - който и до днес, въпреки всички възражения, си остава най-смисления трактат на тази тема. Един от най-ярките примери са кратките стихове на Александър Геров. Неговият "Пробен цикъл" от книгата му "Прашинки" (1973) е снабден с кратък предговор, в който се поставя "въпросът за силата и поезията на отделната дума, на една, две или три думи, на едно, две или три изречения". Поетът експериментира, при това - твърде смело - с различните асоциативни и експресивни възможности на словото, откъснато от привичните значения и контексти, еманципирано от всекидневните изхабявания, положено в самата недоизказаност, обгърнато единствено от тишина. Ефектът от този експеримент е качествено нов, непознат дотогава в българската поезия. В "Страдание" например една единствена дума изразява цяла гама от преживявания в зависимост от вложената в нея интонация - и така пределният лаконизъм се превръща в максимално натоврен творчески акт, чрез който "проговаря" премълчаното:

Болка.
Болко-о!
Болчице...

Това трикратно изричане на болката на практика я преражда смислово и поставя под въпрос самия негативен статус на страданието, фокусирайки го не като отхвърленост, а като копнеж. Лично аз не познавам подобен тип отношение, където и да било другаде в западната хайку-традиция - това е особено, специфично Геровско, но в някакъв смисъл и специфично българско хайку, възбликнало от пластовете страдание, напластени в българската поезия от Яворов насам.

Не зная дали Геров изобщо е знаел какво е това "хайку". По-скоро не - но и да е знаел, едва ли би се стремял към каквито и да било формални покрития. Самото търсене на скрития заряд на отделната дума, съблечена от дрънкулките на привичното, без съмнение го е занимавало; както и сродният заряд, скрит в една на пръв поглед обикновена, лишена от метафоричен и метафизичен контекст ситуация. Такава впрочем е изречена в стихотворението, озаглавено "Студент в таванска стаичка", което вече е стопроцентово хайку - независимо дали Геров го е съзнавал, или не:

Едва пчела
и една пеперуда
ми дойдоха на гости.

Толкова. Нищо повече - една прашинка от ежедневието. Но прашинка, която съдържа в себе си цял свят - и танцувайки под слънчевите лъчи, е способна да не предаде неговата свежест и неповторимост. Двадесет и две години по-късно, през 1995 г. Иван Методиев издава книга с почти аналогично заглавие: "Книга на прашинките". Става дума за особен вид симулакрум, концентриран върху една-единствена дума, която обозначава както неговото собствено творчество, така и създадените от него списание и художествена галерия: нава. В някакъв смисъл "Книга на прашинките" е епилог на нава, просъществувала три години като художествено течение със съответния манифест, печатен орган и кръг от привърженици. Става дума за нещо повече от стил, устремен към възможния краен лаконизъм - нава не е просто български аналог на хайку-поезията, а претендира да е нещо повече, нещо съвсем неуловимо и неподлежащо на дефиниране. Нава от една страна означава да следваш дъха си и да сътворяваш "с един образ, с един звук, с едно действие, с едно вдишване и издишване"; от друга - "да минеш през прага, без да отваряш вратата"; от трета - да постигнеш тайнството на сътворението чрез мигновението на творческия акт (при което самият този творчески акт е и "нава", и бог). В същото време "Книга на прашинките" описва симулативно етимологията на нава чрез хрониките на монаха Григорий, написани уж през X век - при което се оказва, че нава е изписана не с букви, а със следи от птичи стъпки върху пясъка.

Дзен-будисткият подтекст на този симулакрум едва ли подлежи на съмнение, включително и в самия механизъм, чрез който нава се самосъздава като творчески акт: осемте стихотворения в началото на книгата са интерпретирани като подредби на прашинките в слъчевия лъч под дъха на митичния Синан, за да се получи примерно следното:

След всяка стъпка на дъжда -
различна тишина.

Това обаче не е хайку, твърди упорито Иван Методиев. Това е нава. (Впрочем според славянската митология навата е малка нощна птица, в която се вселяват душите на мъртвите.) Очевидно за Иван, който много добре знаеше и какво е хайку, и какво е дзен, е било важно да се отстоява различието, тоест кратката форма на хайку да бъде наситена с валенции, способни да привлекат именно българското - и като въздействие, и като обгръщаща словото тишина. При това мистификацията на метатекста не е единственият способ за обългаряване на хайку: в предишната си книга с екстравагантното заглавие "Гъзове и облаци" той използва изключително резкия контраст между пределно вулгарното и неуловимото слово. И не само го използва, свързвайки го с "кръстопътния" (т.е. - български) характер на тази поезия, но и го обосновава теоретично:

"Но поради самата си краткост, нава поезията изисква огромни пространства от вътрешна тишина. Само така може да реализира медитативната си енергия. Нужно е предварително очистване на съзнанието от непосилните напластявания на деня. Вулгарността е добър способ за това. С една псувня българинът смъква от плещите си цели векове."

Сугестивна и асоциативна мощ. Или може би по-точно замества пръчката "кьосаку" от дзенската медитативна практика - и предизвиква внезапно сепване като прозорец към просветлението. Или въздейства като прословутия "светотатствен" коан на Лин-дзи: "Ако срещнеш Буда, убий Буда." Доколко контрастът наистина просветлява и спомага за въздействието на според мен най-значимата хайку-поезия, писана на български, е друг въпрос - но е факт, че примерно:

Извор в полето!
Първата глътка е бог,
втората е тъгата.

съжителства на една страница с:

Имало указ
да го преместим
в другия крачол.

Иначе повечето от "облаците" и навите на Иван Методиев са си чиста хайку поезия, при това близка до класическите образци. Ако се вгледаме примерно в

Кос под дъждеца,
кални крачета,
шапка от капка.

или в:

Мокро жребче се притиска
в хълбока
на мъглата.

няма как да не доловим това дълбоко сродство - примерно с поезията на Исса. Има обаче и много различни тристишия, белязани с иронична дистанция и съдържащи смислови и философски нагнетявания, които нямат нищо общо с класическото хайку - но пък имат много общо с начина, по който българската поезия експериментира с тази най-кратка поетична форма - например:

Не можеш едновременно да кажеш
"Аз съм!"
и "Свободен съм".

Това хайку е кръвно свързано и с дзен, и с проблематиката на модерното западно съзнание - но използва лаконичността по начин, много различен и от хайку, и от това, което Иван Методиев нарича "нава". Подобен тип стилистика, която залага не толкова на сетивното, колкото на сентенциалното, е характерна за много други български автори - като пример бих посочил Борис Христов. Неговите тристишия се появяват първо в повестта "Смъртни петна" (1990) и са наречени в текста "фореми", а след това в книгите "Думи върху други думи" (1993) и "Черни думи върху черен лист" (1997). Всъщност "форемите" са писани далеч преди повестта и са сред ръкописите на поета, конфискувани от Държавна сигурност - част от тях по-късно са възстановени по памет и вплетени в текста на "Смъртни петна". За разлика от хайку те не сграбчват мига, постигайки в това сграбчване единството между духовния и материалния свят - и не медитират върху непосредствено доловеното. Напротив - те разиграват ситуации и са нещо като микро-драматургия, способна да онагледи и пренесе философските обобщения и скепсиса на поета до читателя, въздигайки самата ситуация до надреалистично или направо сюрреалистично прозрение. Така е примерно в "Ешафод":

Умря от страх на път към ешафода.
Когато го отнесоха, палачът сне качулката си
и видяхме, че е без глава.

Или в "Яйце":

Почуквайте по него,
но полека -
човекът все още е само яйце.

Стиховете на Геров, Иван Методиев и Борис Христов едва ли са точно хайку - макар че и в традицията, и в съвременната практика на хайку-поезията ще намерим подобни примери. С прецедента на самото си съществуване обаче те подготвят почвата за разгръщане на хайку-поезията в нейния класически вариант, но правят и нещо повече - маркират чисто българската пътека в хайку-изкуството. Разбира се, примерите са много повече, но едва ли биха могли да бъдат дори изброени в един кратък текст като настоящия. Няма как да отминем Блага Димитрова, Николай Кънчев, Стефан Гечев, когато говорим за българското разминаване с хайку-канона като по същество обогатяваща го национална стилистика, нито пък Димитър Стефанов, Гинка Билярска и Петър Чухов, когато говорим за вживяването в специфичното хайку-съзнание. И още много, наистина безкрайно много други. Плюс още един дребен факт, също специфично български. Когато в България стане дума за хайку, най-често се цитира един надпис върху каменна колона от девети век, приписван на хан Омуртаг и предхождащ създаването на самото японско хайку поне с половин столетие:

Човек
и добре да живее
умира и друг се ражда.

Това е неговият специфично български вариант. Повече сентенциалност, повече съзнателно търсено философско обобщение, повече скепсис - и по-малко непосредственост, внезапност, свежест и простота. В същото време - съзнанието за непрестанно превъртащия се живот, за единството на чезнене и възникване и нищожността на аз-съзнанието, винаги тръпнещо пред живота като път към смъртта. Може би именно това постигнато преди повече от десет века съзнание, потвърдено от търсенията на цели генерации български поети, е скромният български принос в хайку - в поетичната територия, която не се създава и не изчезва, която просто е навсякъде и винаги и очаква прозрението за това съществуване тук и сега.

 

 

© Едвин Сугарев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.07.2005, № 7 (68)

Текстът е четен по време на Третата конференция на световната хайку асоциация (WHAC3), София, 15.-18.07.2005.