Съвременната стилистика възниква в края на 19. началото на 20. век като реакция срещу позитивизма и младограматизма, които игнорират собствено стилистичните въпроси. Тя е многоаспектна наука, защото в нея се прилагат различни гледни точки, функционират различни школи и направления, всяко от които има своето основание да съществува и да разработва различни страни на тази проблематика. Самият език е многоаспектно явление, а стилът е динамична езикова структура, към която не може да има единна гледна точка. Така възникват различните доктрини за стила - експресивна, романтическа, историческа, глотометрическа и др. (вж. Попова 1994: 196-207). Това многообразие дава повод на някои учени да оспорват статута на стилистиката сред останалите езиковедски науки. Според М. Виденов например “няма по-неясна и по-неустановена област от тези, която традиционно наричаме стилистика” и чийто “най-точен описателен синоним би следвало да бъде “наука за употреба на речта” (Виденов 1998: 163-164). Ето как образно провокативно той се опитва да обясни огромното множество от стилистики: “чак до средата на 20. век, когато господства асоциалният подход към езиковия феномен, стилистиката е имала характер на онова чекмедже във всяка къща, в което слагаме всичко, което не е подходящо за съдържанието на останалите” (пак там). Своеобразен отговор на този “упрек” към стилистиката може да се открие в “Записките” на М. Янакиев: “Да бъде една наука достатъчно точна, не значи да раздели предметите на купове и един да вземе за себе си. Всяка наука трябва да намери обекта си във всички кътчета на действителността” (Янакиев 1965: 1).
        Съвременната стилистика според В. Маровска представлява “една по-цялостна теория на езиковото общуване” (Маровска 1998:27). Тя обхваща освен реториката, която днес се свежда само до изразните средства от всички езикови равнища с конотативни функции, още и теорията за функционалните стилове, стиловото разнообразие и стилотворните фактори.
        За разлика от граматиката, чийто обект са само чистите форми и конструкции и която оперира с модели, отразяващи типичното, неизменното, стилистиката се интересува от детайлите на езика, от автора на текста, от предназначението на изказването и т.н. Тя се занимава с особените езикови средства, способни във взаимодействието с неутралните езикови елементи да носят допълнителна информация - експресия, емоция, оценъчност (т.нар. конотация). Стилистиката не е строго нормативна наука като граматиката. Въпреки че съществува стилова норма, която се определя от изборността на езиковите средства в определена комуникативна ситуация, тя не е кодифицирана (като се изключат отделни стилистични маркировки към някои думи в речниците - арх., диал., разг., прост. и др). За стилистиката изобщо правилни и изобщо неправилни изрази няма - тя дава отговор на въпроса, дали те са уместни или неуместни, целесъобразни или нецелесъобразни, т.е. дали отговарят на ситуацията на общуване. Както образно се изразява М. Янакиев, “стилистиката не казва изобщо, че носенето на една дреха е лошо, а носенето на друга - хубаво, а коя дреха за кой случай е подходяща” - в такъв смисъл тя е “наука за всички дрехи на езика” (Янакиев 1965: 15). Нейното твърде високо и “почетно” място в кръга на лингвистичните дисциплини се дължи на факта, че тя е призвана да продължи и да завърши лексико-фразаеологичното и морфолого-синтактичното изучаване на езика.
        Твърде сложно е отношението между стилистиката и социолингвистиката, които сякаш не могат да си “поделят” общия обект на изследване. В съвременната наука едно и също явление може да бъде разглеждано в различни аспекти от различни научни дисциплини, така че не може да се приеме като сериозно опасението, че се изземва научният обект на стилистиката или че се проявява агресия към него от страна на сродни изследователски области, каквато е социолингвистиката (вж. Виденов 1998: 168).
        Социолингвистиката изследва езиковите явления в техния социален контекст (Лабов 1970-75), сложното двустранно отношение между езика и обществото. За социологически подход към езика може да се говори още от края на 19. - началото на 20. век. В трудовете на Ф. Дьо Сосюр и А. Мейе се изтъква двояката природа на езика - лингвистична и социална. Според Ш. Бали - ученик на Сосюр и ръководител на Женевската лингвистична школа - речта като система от изразни средства се определя от три типа релации: език - разум, език - чувства и език - общество. “Говорещият придава на своите мисли или обективна, разсъдъчна форма, максимално съответстваща на действителността, или - по-често - влага в изразяването емоционални елементи в различна степен; понякога те отразяват лични подбуди за оценка от страна на говорещия, а друг път отразяват влиянието на социалните условия на речта” (Бали 1909-61: 29). Третата релация за пръв път е посочена от Бали. Тази социална теория за езика през последните десетилетия получава нова трактовка в социолингвистиката, която разкрива зависимостта на речевото поведение от цял комплекс социални фактори.
        Според Ш. Бали експресивната стойност освен естествена може да бъде и придобита, при което ефектът се извлича от това, къде и от кого е употребено езиковото средство, т.е. отразява ситуациите на общуването. За Бали конотацията е социално определена - според класите и местата, където се използва общият език, разпределен въз основа на своите експресивни стойности (селски, провинциален, столичен език).
        През 60-70-те години редица американски лингвисти осъществяват емпирични изследвания на езиковата вариативност според социално-класовото скалиране. У. Лабов дава решаващ тласък за развитието на социолингвистиката главно чрез изследването на социалната стратификация на английския език в Ню Йорк. Американският учен установява, че за да се изследва социалното вариране, е необходимо предварително да се определят няколко речеви стила в рамките на езиковото интервю - от максимално неофициален до строго официален. Лабов изтъква, че речевото изменение може да бъде обяснено само като резултат от системното взаимодействие между вътрешноезиковите и външните социолингвистични отношения..
        Още по-тясна е връзката между социолингвистиката и функционалната стилистика на Пражкия лингвистичен кръг, която се определя като най-високо постижение от предисторията на социолингвистичното направление, тъй като нейните представители първи изграждат стройно учение за обективната връзка между езика и социалните фактори. Пражките лингвисти свързват социалната обусловеност на езика с функционалните стилове, които се детерминират от целите на общуването в различните обществени сфери.
        Кодът, разбиран в социолингвистичен план като комплекс от правила за функционирането на езика, е в зависимост от сферата на речевата дейност, която “обобщава такива конкретни дадености като социалната характеристика на говорещите, отношенията между тях, темата, психологическия климат по време на речевия акт и т.н.” (Виденов 1998:84). Това от стилистична гледна точка са екстралингвистичните (комуникативните) стилотворни фактори: предметът, отправителят и получателят на речевото съобщение, целта и условията на общуването (неофициално / официално, диалогично / монологично, устно / писмено, недистантно / дистантно). Основен комуникативен фактор са участниците в общуването, отправителят и получателят на речевото съобщение - техните личностно-социални характеристики и социалните им отношения (Попова-Васева 1983: 46-47).
        Още в теорията на Ш. Бали за двете страни на стилистичната стойност за езиковите средства се подчертава ролята на отправителя и получателя на речевото съобщение. Експресивната страна представлява несъзнателен, спонтанен израз на социо- и психофизиологията на говорещия, а импресивната страна - преследване на намерението, съзнателна експресия, която цели да въздейства върху възприемателя. Тук може да се потърси връзката с психолингвистиката, която изучава закономерностите на пораждането и възприемането на речта. Докато за социолингвистиката релавантни признаци от личностно-социалната характеристика на участниците в общуването са образованието, професията, длъжността, местожителството, полът, възрастта и др., за психолингвистиката това са светогледът, интелектът, емоционалността, темпераментът, възпитанието. Освен това психолингвистиката се интересува от избора на дискурсна стратегия, от психологическите съображения на участниците в диалога, а социолингвистиката - от техните социални отношения.
        В стилистичния анализ на Рифатер също могат да се открият елементи, които бележат близост със съвременните социо- и психометрични изследвания. Според него, за да се осъществи правилен анализ на текста, е необходима група информатори, които да обяснят как възприемат даден стилистичен ефект и как той им действа (Рифатер 1967-80: 69). Може да се смята, че съобщението е правилно възприето, след като е изслушан “средният читател” (величина, която показва осреднените впечатления от даден текст).     Социолингвистиката също изследва субективното възприемане на езиковите особености от самите комуниканти, за чиято реч са характерни, както и субективната оценка на носителите на друг нормативен комплекс - т.нар. атитюд.
        Интерес представлява схващането на М. Янакиева за социалната обусловеност на стила. “Стилът е средата, към която принадлежи даден човек. От стилистично гледище за човека трябва да се мисли като за представител на някаква социална група, не като за човек сам по себе си” (Янакиев 1965:24). Първата задача на стилистиката според него е “да покаже на какви групи хора какви изрази са характерни” (пак там: 25). Това схващане по нищо не се различава от социолингвистичното разбиране за целта на изследването на дадена езикова ситуация - “да се определят структурните норми с типичните за тях системи от маркери, характеризиращи отделните социални обединения” (Николова 1998:17). Тези социално маркирани езикови единици, наричани социолингвистични променливи, биват два вида: едните са пряко мотивирани от социалните фактори, от социалната характеристика на комуникантите, но са независими от речевата ситуация (“индикатори” според терминологията на У. Лабов), а другите произтичат от стилистичното вариране в различните ситуации, но са и социално детерминирани (“маркери” у Лабов). Първите са основен обект на социолингвистиката, а при вторите се осъществява “срещата” на стилистиката със социолингвистиката. У. Лабов разграничава и трети вид лингвистични променливи, наречени “стереотипи”, които са огледален образ на индикаторите - не зависят от социалните фактори, но са свързани с преходите в стиловия регистър (Лабов 1970-75; вж. и Бел 1980: 54). Това би трябвало да е собственият предмет на стилистиката, но на практика се оказва, че и тези лингвистични променливи са “следствие от социалния императив, от одобрената от общественото мнение организация на изразните средства” (Виденов 1998: 166). Тази организация на езиковите средства във връзка с изискванията на общественото мнение на дадена социална среда в социолингвистиката се нарича регистър (вместо многозначното “стил”).
        Така че във всички случаи действа социалният императив, употребата на езиковите средства винаги е социално мотивирана. Преходите в регистъра са свързани със социалните роли, които се персонализации на отношенията между участниците в речевия акт (интимни, неутрални, официални; първични и вторични), както и със социалните им характеристики. В такъв смисъл понятието “маркер” разширява съдържателния си обем и обхваща всички социално мотивирани езикови елементи, независимо дали са последица от стилната сфера (условията на общуването), или от социалната характеристика на комуникантите. “Мотивът може да е стилистичен, но конкретното изпълнение е въпрос на социален опит, на социализацията на отделната личност. Социолингвистическият маркер изпълнява стилистични функции” (Виденов 1998: 168). Така например фонетичният облик ша на футурната частица е маркер на разговорност при неофициално общуване в битовата сфера и е структурна характеристика на книжовната формация на смолянския градски говор (Николова 1998: 171). Също така компонент на смолянската градска норма е фонетичният облик ма, та, са, на, ва на кратките винителни местоименни форми, което е характерна източнобългарска особеност. Ускореният лингвопоток и максималната неофициалност на общуването водят до изпускане на гласни, съгласни и цели звукосъчетания предимно във високофреквентни думи като сега [c’a], трябва [тра’аа] или [тр’ава], какво [кво], защото [штоту] и др. Фонетичните синкопи са разпространена общобългарска разговорна особеност. В резултат на действието на закона за икономия на езикови средства често се изпускат цели сегменти от лингвопотока, особено при ускорен темп - части на предикативното изказване или синтактични връзки (съюзите че, пък, да предлогът на, въпросителната частица ли при съвместна употреба с к-въпрос, предикативната връзка в именното или в адвербиалното сказуемо). Понякога се изпуска определяемата дума или предикативът, което създава вербална незавършеност, но липсващите части на предикативното изказване се подразбират от контекста, в диалога репликите семантично се допълват. Характерни синтактични маркери на разговорността са: употребата на показателното местоимение такова със заместваща функция, като значението на заместената дума се разбира от конституцията; въвеждането на предикативни изказвания с частицата то (десемантизирано лично местоимение); субективният словоред, пояснителни вклинявания, хипербати и фалстартове, придаващиаморфност на изказването. В разговорната реч паралингвистичните средства - фонационни и кинетически, играят роля на стилотворен фактор. М. Виденов изтъква симбиозната им връзка с вербалните средства. В едни случаи функцията им е компенсаторна - използват се вместо вербалните средства, които се подразбират от конституцията, а в други случаи се използват паралелно с тях, като ги визуализират. Често употребата им е продиктувана от “липсата на строго специфичен вербален сегмент в актуалния момент на речевия акт” (Виденов 1990:124). Във всички случаи ефектът е по-силно експресивно въздействие върху възприемателя на речевото съобщение.
        Разгледаните разговорни маркери нямат силна социолингвистична стойност, защото са характерни за речта на всички социални групи и съсловия. По-отчетлива социолингвистична диференциация се наблюдава на лексикално равнище. При употребта на сленгизмите и вулгаризмите релевантни са преди всичко социодемографските фактори ‘възраст’ и ‘пол’. Комуникантите осъзнават силната експресивност на тази лексика, като по принцип вулгаризмите (особено псувните) са типични за мъжката реч, а ругателната лексика, която е задължителен елемент на клетвите, принадлежи на женската реч. При сленгизмите се наблюдава подчертана възрастова стратификация - различните възрастови групи употребяват различни по характер, произход и фреективност сленгизми. Те са “патент” на младото поколение, което следва езиковата мода и използва различни източници и модели за създаването им.     По-възрастните в определени ситуации проявяват предпочитание към широко разпространени декорпорирани сленгизми, функциониращи като маркери на разговорност (гадже, маце, печен, готин).
        С подчертана стилистично-експресивна цел се използват и диалектизмите. Някои от тях са често срещани в разговорната практика и имат регионална окраска (турям, сторя, думам), други са териториално ограничени по употреба, т.нар. регионализми, които се срещат спорадично в речта на книжовноезиковите носители, ясно осъзнаващи ги като контрастни маркери на фона на книжовната лексика. Голяма част от диалектизмите са дошли в миналото чрез турско посредничество и по произход са турски, арабски или персийски думи, известни с общото название ориентализми (барем, хич, лаф, зор). Чрез употребата им като типични маркери на разговорността се цели съзнателно снижаване и приобщаване към говорна общност с по-нисък социален статус или демонстриране на непринудено речево поведение.
        Че маркерът се явява пресечната точка между стилистиката и социолингвистиката, доказват и най-новите социолингвистични проучвания, каквото е например изследването на отношението между езиковия стандарт и субстандартните езици в Гевгелийския квартал на София (Ангелов 1999). Варирането на социолингвистичните маркери е проследено в зависимост от два фактора - социална принадлежност и контекстуален стил. Влиянието на първия фактор върху лингвистичните променливи се измерва чрез степента на отклонение от книжовната норма за всеки маркер в различните социални групи, а влиянието на втория фактор - чрез степента на речевия самоконтрол в отделните контекстуални стилове, обхващащи диапазона от внимателна до небрежна реч. Осъщественият двуфакторен експеримент на практика съчетава социалностратификационния със ситуативния подход. Доминанта в изследването са социокултурните зависимости, но се отбелязват и комуникативните ситуации, говорните взаимодействия в микросредите. Анализът на ситуациите и техните компоненти като екстралингвистични стилотворни фактори е вече предмет на стилистиката и стои извън обсега на изследването.
        Развитието на научните направления бележи тенденция към интегриране и консолидиране около общи обекти, даващи възможности за многостранното им и многоаспектно изследване.

БИБЛИОГРАФИЯ

Бали 1909-61: Балли, Ш. Франзузская стилистика. Москва 1961.

Бел 1980: Белл, Р. Социолингвистика. Целы, методы, проблемы. Москва, 1980.

Виденов 1990: Виденов, М. Българска социолингвистика.  С., 1990.

Виденов 1998: Виденов, М. Социолингвистическият маркер. С., 1998.

Лабов 1970-75: Лабов, У. Исследование языка в его социальном контексте. - Новое в лингвистике. Т.7. Москва, 1975, с. 96 - 182.

Маровска 1998: Маровска В. Стилистика на българския език. Пловдив, 1998.

Николова 1998: Смолянският градски език. С., 1998.

Попова 1994: Попова, В. Българската стилистика до 50-те години на ХХ век. С., 1994.

Попова-Васева 1983: Попова, В., М. Васева. Български език за 8. клас. Стилистика. С., 1983.

Рифатер 1967-80: Риффатер, М. Критерии стилистического анализа. - Новое в зарубежной лингвистике. Т. 9. Москва, 1980, с. 69 - 97.

Янакиев 1965: Янакиев, М. Записки по стилистика на българския език (циклостил). 1965.