Не зная колко дявола могат да се поберат на върха на една игла, но този вероятно е най-неспокойният. Автентичната романтичност и битничеството дават специфичния облик на Един от върха на иглата. Но не става дума за закъснял опит за възраждане на една отживяла мода. Просто защото нещата, за които пише Роберт Леви, за него никога не са били мода, а оттам - и писането му по никой начин не може да се намести в подобни параметри. За Роберт битничеството явно е състояние на духа - така, както рицарството, пътешественичеството, скиталчеството. Впрочем всички тях ги има тук. И може би съчетанието им, породено с лекота, е физиономичното за книгата. В стиховете на Роберт има нещо бардовско, без те да са предназначени за изпяване. При такова спекулиране напоследък с блуса, хард рока и Urban-а от страна на автори, които вероятно се тревожат, че думите им сами по себе си няма да привлекат достатъчно внимание и си търсят оправдание чрез изсилени препратки към други видове изказ, стихотворенията на Роберт Леви някак непреднамерено носят музиката в себе си. И интересното е, че това не се дължи на "музикалността" на стиха или някакви външни ефекти. Вероятно без всякакво предварително намерение на автора някъде от книгата зазвучава Hit the Road, Jack и куп други мелодии. Според мен това усещане идва от изживяването на живота в неговата пълнота - неповторимото излъчване на тази книга. Въпреки разделението на цикли, стиховете са облъхнати от един вятър, пуснати са по едно течение. Усещането за движение и лекота, невеществеността не са търсени. Те възникват от една изчистена душевна нагласа, те са естествената нимба на една спонтанна метафизична настройка. В тази връзка ще отбележа дълбинния усет за Бога, вътрешния опит за преизподни и небеса, Разпятието като ежедневна постижимост, накратко казано - присъствието на Бога в човека, във всеки негов човешки жест - но без от това да се прави патетика. Нещо като светлата страна на романтизма - дори когато страданието избива отвсякъде.

Господи, видях как пали моето момиче
тъничка свещичка пред светеца си.
Восъкът бавно - и на сълзи - се стичаше,
докато свърши огъня. И угасна живеца.

И прегърнах тогава момичето и се запалих
като вощеница в олтара на вятъра.
И трептя пред него живецът ми, докато то ме
галеше.
И както ме галеше, тръгна след моя приятел.

("Молитва")

© Елка Димитрова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.05.2001, № 4 (5)
© Мост, 1999, бр. 4-5