Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МОДЕРНИЗМЪТ - ПРЕПОДАВАНЕ И МОТИВИРАНЕ ЗА ИЗУЧАВАНЕ

Елка Димитрова

web

Известна е все по-разширяващата се роля на преподавателя по литература в българското училище. В едно специализирано предаване между другото чух и това, че всъщност много често ролята на психолога се поема именно от човека, който преподава литература в училище.

Голямата идентификационна отвореност на предмета най-вероятно е главната причина за това явление. Наличието на сюжети и персонажи явно предразполага към идентификация с герои и ситуации. А в тази възраст (става дума за учениците в гимназиалния курс) и при тази все пак начална читателска култура доминира именно моделът на четене, клонящ към търсене и разпознаване на себе си, на своя проблем в литературното произведение.

В този смисъл литературата е един особено открит посредник, една особено изкушаваща връзка между ученик и учител. Тя сякаш дава повече поводи за размисъл и говорене за себе си, отколкото който и да било друг предмет в училище.

И така, настоящото изложение ще бъде прицелено в следните насоки: мотивация на учениците да четат критически; мотивация на учениците да четат критически българския модернизъм; как модернизмът като учебен обект да стане по-интересен, по-близък, по-разбираем.

* * *

Модернизмът е явление във философията, в изкуството, в културата на Европа и Америка, започнало в края на 19.-началото на 20. век, чието изучаване, освен че е задължително, е и по особен начин съществено за учениците в гимназиалните класове. Той особено адекватно резонира на типа емоционална чувствителност на съзряващия индивид. Ако си позволя една метафора - модернизмът в литературата (модернизмът в изкуството въобще) е период, много напомнящ по симптоматиката си на пубертета в човешкото развитие - на този колкото кризисен, толкова и креативе" период на съзряване. Затова мисля, че особено продуктивно би било, на първо място, едно изучаване на модернизма, като се търсят черти на явлението, които да бъдат припознавани по симпатия от изучаващите.

И тук веднага може да бъдат набелязани няколко основни насоки на аналогизиране:

1. Големият проблем на модернизма индивид - социум (с варианти: масата, тълпата, "другите"). Тук от спектъра на българската литература може да бъдат привлечени следните тематични ядра: отхвърлянето на колективните ценности (Пенчо Славейков и спуканата цигулка на "социалната тъга"; Дебелянов и тълпите; Лилиев и градът; Гео Милев и "масата народ"; модернистично-атавистичните визии на Фурнаджиев, Ламар и т.н. Особено място в този тематичен кръг заема преосмислянето на националните ценности от авторите на модернизма в контекста на противопоставянето срещу възрожденското патетизиране по темата.

Всъщност модернистичният проблем индивид - социум, оказва се, много плътно резонира с проблемите на социализиращия се младеж - на човека, търсещ своите параметри в общността - изпробващ своята независимост и своите близости с "другите". Така модернизмът може да бъде представен аналогично на съзряването като процес на откриване на себе си и другите.

2. Проблемът елитаризъм - улица, като и двете тенденции се вписват в сякаш безкрайно разтягащата се концептуалност на модернизма, от една страна, а, от друга, те емблематизират и двете крайности в търсенията и идентификациите на младия човек - особено когато е изправен пред изпитанията на един нестабилен и дестабилизиращ социум. Тук може да бъдат привлечени редица контрастни идеологеми. Например Славейковият бунт срещу "фасулковците" и "филистерите"; цялостният елитаризъм на кръга "Мисъл" и на символистите; концепцията на Сирак Скитник от "Изкуство и улицата"; но и идеите на откриващи и преоткриващи изкуството на улицата автори като Смирненски, Гео Милев, Фурнаджиев, Ламар, Чавдар Мутафов.

3. Усетът за криза, катострофичност, апокалиптичност на модернизма като културно явление и усетът на младежа в този период към драматичното, тревожното, лабилното, кризисното в собствената му натура. Тук като акценти биха могли да се представят текстове на Яворов, от една страна, и на авангардистите - на Гео Милев например, - от друга, като се изяви и културно-историческата разлика между модернистичния индивидуализъм на Яворов и естетиката на експресионизма.

4. Друг момент в настоящата аналогия би била асоциацията между бунта на модерността като неин абсолютен лайтмотив и бунтарството на 16-, 17-, 18-годишните.

5. Тук се подрежда и мотивът за освобождението - от традициите, догмите, нормите, рутината. "Освобождение" е впрочем ключовата дума на българските модернистични критически текстове от различни времена и школи.

6. А също и аналогията между модернизма и императива на новото, от една страна, и саморазбиращата се свързаност на младия човек с новото, от друга.

7. И в заключение на това изреждане бих добавила още една ключова тема - модернистичния култ към варварството, от една страна, и регресията като изкушение към "варварство" в психологически аспект, от друга. В това отношение постсимволистичният български модернизъм е емблематичен пример. Тук бих изредила Гео-Милевите апологии на "първичния човек на прабитието - Адам" ("Родно изкуство"), на варварина ("Поезията на младите", визиите за народа в "Септември"); "Нула. Хулигански елегии" на Николай Марангозов; Сирак Скитник с "Тайната на примитива"; някои възгледи на Ч. Мутафов (в "Плакатът" например).

* * *

Като следващ етап в разгръщането на темата за преподаването на модернизма бих обособила наложителността на един многостранен подход в представянето на това противоречиво по зададеност явление.

Мисля, че на учениците трябва да се говори много и по различен начин - за да се разчупи стигмата на обучението като еднопосочен жест, като лекторски жест на учителя към ученика. В случая с понятието модернизъм предлагам явлението да се обгледа от различни страни, да се търсят неговата атрактивност, преводимостта му в понятията на учениците, неговата реалност, житейска плътност, етически и естетически смисъл и въздейственост.

Така под понятието модернизъм могат да се наредят множество абстрактни характеристики - ключови думи:

Антиреализъм (в този контекст може да се говори за целия модернизъм, като бих поставила особен акцент на Гео-Милевите обобщения срещу реализма, ясно изразени в следните понятия: антиреализъм, контрареализъм, иреалистика, дори реалистика - в особения смисъл на съвършен реализъм на душата, т.е. "не-реализъм").

Антиисторизъм (като се тръгне от модернистичната генеалогия на понятието в ницшеанската полемика "за ползата и вредата от историята за живота" и се стигне до реализациите й в различна степен, с различен знак и на различни нива в българския модернизъм).

Ирационализъм - особено изявен е в поетическите идеологеми на творци като Яворов и Дебелянов, но и в критическите текстове на класици на българския модернизъм като Славейков, Ем. Попдимитров, Д. Кьорчев и др.

Новаторство. Тук освен изобилстващите литературни примери, обединени около този всъщност представителен мотив на модернизма, може да се обособи цял дял на модернистичните критически автоинтерпретации, който да бъде обобщен в темата "новото изкуство". Показателно е например, че самото понятие за новото присъства изключетилно често в заглавия на критически статии през първите десетилетия на 20. век у нас: Д. Кьорчев - "Едно ново изискване в литературата"; Гео Милев - "Модерната поезия"; Сирак Скитник - "Старо и ново изкуство", "Утрешното изкуство"; Ив. Грозев - "Новото изкуство".

Експерименталност и провокативност. Чудесни примери в това отношение биха били текстове на Яворов, Гео Милев, Ламар, Н. Марангозов, Фурнаджиев, Багряна.

Формализъм - безспорни образци тук са много от творбите на Дебелянов и особено на Лилиев, а също - на Николай Райнов, Гео Милев, Разцветников и др.

Елиптичност, Фрагментарност, Алюзивност. Тук бих привлякла текстове както на символизма (Яворов, Дебелянов, Лилиев), така и на експресионизма и някои други постсимволистични прояви, отбелязвайки знаковите сходства и различия (Гео Милев, Фурнаджиев, Разцветников, Каралийчев).

Нетрадиционност в жанра и формата. В този интерпретативен контекст с лекота се вписват автори като Яворов, Г. Милев, Далчев, Багряна. Особено място в този контекст трябва да се отдели на един поет като Смирненски.

Деструктивност (с наблюдения из текстове на Яворов, Дебелянов, Марангозов, Гео Милев, Фурнаджиев).

Дехуманизация (като се разгледат някои аспекти на: Славейковата тема за твореца свръхчовек; Яворовата представа за чудовищното; Дебеляновата квинтесенция за фетишизираната душа, започваща свой отделен, нечовешки живот; Гео-Милевите построения на интелектуално дистанцирания експресионизъм).

И още: идеализъм, месианизъм, елитаризъм, космогонизъм, космополитизъм...

Но тези абстрактни концептуализации могат и трябва да бъдат доведени до съзнанието на ученика чрез ясни примери, сюжети, образи. Могат и трябва да бъдат разказани като епоха, тенденции, ставане. И в това отношение само ще набележа възможни насоки за аналогия като един трети етап на настоящото теоретизиране. В този смисъл бих предложила още един подстъп в развитието на ученическото критическо мислене върху модернизма.

* * *

Струва ми се, особено продуктивно би било свързването на познанията от часовете по литература с тези по други предмети. Например биха могли да се очертаят следните връзки: модернизмът и марксизмът, модернизмът и дарвинизмът, модернизмът и фройдизмът, модернизмът и ницшеанството, модернизмът и бергсонианството.

В този контекст големите революционери на европейската мисъл от средата на 19. и първите десетилетия на 20. век естествено ще бъдат привлечени да "обяснят" духа на времето, който еманира както в техните теории, така и в съвременното изкуство.

* * *

И накрая - мисля, че не е излишно да се очертаят и някои от най-проблемните противоречия и питания в традицията на световното изучаване на модернизма въобще.

Всъщност освен че понятието модернизъм обхваща противоречиви и разнобойни тенденции, твърде плуралистично е и самото критическо схващане за него. Във формулировките за явлението модернизъм картината е сякаш безкрайно широка и дифузна. Затова световното литературознание все по-често си задава въпроса: "Има ли изобщо нещо като единно понятие за модернизъм?".

1. Класическата интерпретация на явлението е хронологичното му фиксиране между последните десетилетия на 19. и 30-те години на 20. век. При това се обхващат авторите, които, обединени от естетически, а и идеологически радикализъм, се вписват в този период. Тук в европейски аспект ще влязат:

А. В поезията: Ш. Бодлер, А. Рембо, Ст. Маларме, П. Верлен, Г. Аполинер, У. Б. Йейтс, Т. С. Елиът, Е. Паунд, Р. М. Рилке.

Б. В белетристиката: Х. Джеймс, Дж. Конрад, М. Пруст, Т. Ман, А. Жид, Фр. Кафка, Дж. Джойс, Р. Музил.

В. В драмата: Х. Ибсен, А. Стриндберг, Л. Пирандело, Б. Брехт.

Г. В критическото мислене (като уточним, че теория и практика при модернизма най-често съвпадат): Ж. Мореас (манифест на символизма), Ф. Т. Маринети (манифест на футуризма), А. Бретон (два манифеста на сюрреализма), Тр. Цара (манифест на дадаизма) и още много ценни критически текстове.

2. Но модернизмът бива формулиран и като тенденция във философията на литературния текст - тоест бива и идейно мислен - като ставане на определени идеи и дух - извън границите на времевия период. В този смисъл като модернисти са определяни и Франсоа Вийон, Пиер Ронсар, Джон Дън... Основни тенденции в това определение са: субективизъм, индивидуализъм, идейна нетрадиционност, мистицизъм. Подобни интерпретации не са чужди и на българското литературознание. Например д-р Кръстев в книгата си "Христо Ботйов — П. П. Славейков — П. Тодоров — П. К. Яворов" (1917) вижда Ботев като предтеча на българския модернизъм в лицето на Пенчо Славейков, Петко Тодоров и Пейо Яворов.

3. От друга страна, в хода на това изреждане на типове класификации модернизмът бива очертаван и като поетика. Тук вече контурите са колкото ясни, толкова и отчайващо много и различни. Защото модернизъм е символизмът, но модернизъм е и експресионизмът, и дадаизмът, и футуризмът. При цялата разнородност на явленията на модернизма и на теориите за тях - очертават се някои специфики, образуващи общо сечение: антиреализъм, антимиметизъм, антитрадиционализъм. Тук се пресичат мненията на автори от Р. Ликова, Ст. Илиев, Св. Игов, Цв. Атанасова до Е. Сугарев, Ал. Йорданов, Н. Илиева, Б. Пенчев.

4. Известен е и подход, при който модернизмът бива определян на жанров принцип - като текстовете биват групирани като модернистични по силата на жанровото сходство. Например у нас Светлозар Игов развива теорията за "жанровите пулсации", според която преимуществено лирическият характер на литературата през първите две десетилетия на 20. век се доказва с "появата на символизма, индивидуализма, парнасизма и други школи и направления, общото между които е "понижаването на обективно-социалния патос" и изтъкването на преден план на субективно-личностни проблеми" (Игов 1974).

В целия този сякаш неконтролируемо дифузен контекст интересно е устойчивото фиксиране на българското литературознание върху всъщност най-консервативното схващане - върху хронологичното схващане за модернизма, и то осветено в една класическа триетапност: естетически индивидуализъм, символизъм, авангарди. Едва напоследък правомерността на тази етапност и реалността на нейните основания биват поставяни под съмнение (например Бойко Пенчев в "Българският модернизъм. Моделирането на Аза" (Пенчев 2003).

Разбира се, признаци за подобни усъмнявания, макар и не толкова остри, има и преди това. Още през 1987 г. М. Неделчев осмисля емблематичния модернистичен текст на Пенчо-Славейковата мистифицирана антология "На Острова на блажените" като "сложен израз на българския литературен персонализъм", не просто като модернистична изява (Неделчев 1987: 27-47). Във "Въведение към изучаването на новата българска литература (1878-1944)" с донякъде сходна теза излиза и Тончо Жечев, коментирайки рецидива на Възраждането, стигащ до съвременната българска литература - възглед, който разколебава всяка хронологична етапност в името на едно феноменологично взиране в явленията. И същата антология в случая е видяна като текст на ренесансовия индивидуализъм (Жечев 1988).

Сравнявайки централността на "тезата" (на доминиращия възглед) и маргиналността на антитезите (на съмненията в него), не трябва да забравяме, че у нас полемиката около четенето на модернизма е допълнително обременена и от дългогодишното подчиняване на изследването му на един в същността си идеологически прочит и на закономерното реактивно бягство от него. А тази обремененост изключително сериозно затруднява естественото развитие на теоретизирането около проблема.

През годините на тоталитарната култура модернизмът е отявлено отрицателно явление - с малки идеологически допустими изключения, като демократизма и традиционализма на Славейков например или като обрата на Дебелянов към "реализма". Вероятно тук биха се вписали и Емануил Попдимитров и Христо Ясенов, ако някой би тръгнал да издребнява към по-непопулярни имена. Следва естествено реабилитация на модернизма и бързо и сгъстено компенсиране на потиснатото теоретизиране. Което обуславя и специфичната картина на българската критика върху това културно явление.

Така това, което за първото поколение съвременни изследователи на модернизма (Р. Ликова, Ст. Илиев, С. Хаджикосев) е било своего рода революция - интересът към проблема, извеждането му от кръга на забранените теми, - за следващото поколение изследователи (Св. Игов, М. Неделчев, Ал. Йорданов, Е. Сугарев) е вече традиционализъм в прочита на модернизма. (Уточнявам, че в случая "поколенията" са условно разтеглени.)

Но тези специфични напрежения сякаш силно намаляват възможността за по-обхватен и разнопосочен поглед върху явлението, а оттам и - за по-смело разчупване на догмата на систематизирането му.

Друга съществена дилема в изучаването на модернизма е неизбежният въпрос "свой или чужд" е българският модернизъм (ако си позволим едно заиграване със заглавието на книгата на Ал. Йорданов "Своечуждият модернизъм". Апогеи в това питане, знаем, са критическите етапи на кръга "Мисъл", на Гео Милев и на кръга "Стрелец", при последния въпросът вече излиза до цялостната проблематика на българската литература и култура.

По този повод в "Блянове на модерен поет", говорейки за идилиите на П. Ю. Тодоров, Пенчо Славейков заключава: "Пей ли певецът за двете любящи се луди-млади, които животът разделя, а смъртта съединява: колкото хубаво той и да пей, колкото чувствата му и да са изникнали на родна почва, откърмени от соковете на земята, с които и сам певецът е възкърмен, колкото от тях и да лъхти дъхът на оная природа, на която те са рожби, - ученият човек отсича: ба, това са цветя, пренесени от чужбина! И той е прав. Но неговата правота никак не пречи на моята: че това са цветя, изникнали тук. Защото и песните са като теменужките - те растат на много места, и гдето растат, там са дома си." ("Мисъл", 13, 1903, № 3-4; 145-157.)

В увода към "Млади и стари" д-р Кръстев обаче пише, "че това е следствие на един изкуствено форсиран темп на развитие; че всъщност се пренасят и насаждат в девствената почва" (1907).

Не по-ясен в това отношение е и следващият модернистичен период - на символизма. Докато Димо Кьорчев твори "законите" на един български по органиката си символизъм (в "Тъгите ни", 1907), Иван Андрейчин панически отхвърля всяко допускане за собствена модерна литература и еуфорично настоява да се учим от френската - превеждайки, въвеждайки, натрапвайки чуждия модел (манифестът "Из нов път", 1907).

Няколко години по-късно (през 1912) Иван Радославов провижда началото на българския градски символизъм ("Градът").

А през 1934 г. Малчо Николов - от много по-балансираната позиция на наблюдател - говори за все още развиващата се под чужди влияния нова българска литература.

* * *

В крайна сметка - главното, което бие на очи, е лавинообразната динамика, с която българският модернизъм първо го няма, после го има, после е остарял, после отново "идва от Европа", после се появяват други млади, за които и тази модерност е вече "стара", за да наложат те своята модерност - отново с апотеозен пиетет към чуждата, "европейската". В тези щрихи с лекота се разчита нихилистично-страстният патос на един процес, познат като "последователността" естетически индивидуализъм-символизъм-авангардизъм. (Използвам най-устойчиво клишираните названия на етапите на българския модернизъм не толкова защото ги приемам като безусловни, колкото поради тяхната терминологична установеност.) Добре известно е крещящото застъпване на модернизма на Пенчо Славейков и д-р Кръстев със символизма на Иван Андрейчин, Димо Кьорчев, Иван Радославов. Христоматийният пример, разбира се, е излизането на основната програма на ранния модернизъм - "Млади и стари" на д-р Кръстев, в една и съща година с програмното есе на българския символизъм - "Тъгите ни" на Кьорчев, при което "младите" от първия текст се оказват "стари" във втория. Докато Славейков призовава да се извоюва човекът у българина, опонирайки на възрожденското откриване на българина, Димо Кьорчев вече призовава да се търси Богът в човека.

Но емблематично е и цялото стълпотворение на законодателни за българския модернизъм текстове през "манифестната" 1907 година. Освен "Млади и стари" и "Тъгите ни" тогава излизат и символистичният "Из нов път. Литературен манифест" на Иван Андрейчин, "Декадентство и символизъм" - статия от същия автор, в която "новият" модернизъм вече дори е разделен на два етапа. Пак през 1907 г. се появява и важната критична интерпретация на Симеон Радев "Д-р Кръстев като литературен критик" (антитеза на "Млади и стари"). Към същия ред явления може да се присъедини прокламирането на Кирил-Кръстевия дадаизъм/футуризъм (от "Неблагодарност", "Витрините" и "Началото на последното", 1922) като реакция на "остарелия" съвременен експресионизъм на Гео Милев. Тук в обърнатата песпектива на анахронизъм, но пак като илюстрация на хронологията, сриваща се под напора на феномените, може да се привлече и един пример от живота на модернистичната литературна периодика като започването на символистичното списание "Хиперион" и спирането на експресионистичното "Везни" в една и съща година (1922).

Това са въпроси, които всеки изследовател на модернизма у нас се чувства длъжен поне да отбележи.

* * *

Още много са важните въпроси, възникващи поради собствената специфика на българската култура, определена от историческото, а и геополитическото й място.

Много са и противоречията, които се коренят в самата културна специфика на модернизма.

За да се върнем на конкретния патос на насърчаване на критическото мислене на учениците върху литературата, бих обобщила, че релативизмът трябва да се показва, трябва да се осъзнава и приема. Всъщност приемането на културния, на литературния проблем като многостранен и на решаването му като относително и многопосочно най-много учи на плурализъм като начин на мислене и на толерантност, като начин на отнасяне, залага ги естествено в начина на мислене на учениците и съответно - в начина, по който те осъзнават света.

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Жечев 1988: Жечев, Т. Въведение към изучаването на новата българска литература. // Септември, 7.

Игов 1974: Игов, Св. Към нов социален роман. // Игов, Св. Високо при извора. София.

Неделчев 1987: Неделчев, М. "На острова на блажените" като сложен израз на българския литературен персонализъм. // Неделчев, М. Социални стилове, критически сюжети. София.

 

 

© Елка Димитрова
=============================

© Български език и литература (електронна версия), 2008, № 5
© Електронно списание LiterNet, 20.11.2008, № 11 (108)

Други публикации:
Български език и литература, 2008, № 5.