Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ОКОЛО ПОЕТИКАТА НА НЕСЪМНЕНОТО
(по Северна тетрадка на Марин Бодаков)

Елка Димитрова

web

Някой да е изненадан?
Някой да е изненадан. -

Просто един въпрос стихва в точка.

 

 

 

Марин Бодаков - Северна тетрадкаПри първия си прочит нарекох Северна тетрадка "шедьовър". И сега го мисля. Малка, деликатно написана, с оголени думи и плашещ усет за поезия - книгата окрайностява поетиката на Марин Бодаков от Девство, Бисквити, Обявяване на провала, Ангел в зоопарка и Наивно изкуство. Рафинира до крехкост думите и замълчаванията. Постига стил чрез отнемане. Отказ от излишното, после от общоприетото, после (донякъде) и от общоразбираемото - от всичко, без което може. Докато останат трептенията, в които няма как да се усъмниш, сеченията на доверие, сърцевинните точки на аза: свиване до онова най-оскъдно, за което можеш да си сигурен, че е. - Така ще да се е появила Тетрадката, приютявайки в тревожен солипсизъм своите фрагменти.

Джобна градина

Меланхолията преценява,
отдръпва се назад, присвива поглед:
кои клонки от храста на думите да отреже,
да избуят саможиви
напролет

Фрагментарни са и стиховете, и фразите, и образите на книгата (и не с претенцията на недомлъвката) - причудливите й текстове няма как да бъдат "същите", но с повече думи и по-ясни връзки. Подозирам, че пътят до нея е минал през безпощадна работа по отнемането, че краткостта на стихотворенията й е възниквала дълго: няколко предишни книги, безбройни проговаряния и премълчавания, показвания и скривания - за да се стигне до онова усещане, че четейки, стигаме края на поетичното - там, където то става съществуване. И откъдето започва да говорисамо.

Няма пръст, на която да падне снегът,
просто пада.

Дори тялото, което в някакъв смисъл е герой на книгата, присъства в нея чрез частите си. В кулминациите на много стихотворения те се назовават емфатично. Но него самото го няма. Няма го цялото тяло. Винаги само фрагментите - и мислите покрай тях. Отказвайки се от целостта като непосилна, Северна тетрадка укротява страхове - назовава ги просто, откъслечно - така, както ги изпитваме, прокарва учудващи траектории между тях и вместилищата им. Нищо повече. Липсващите връзки между нещата носят нашите паники. Липсващите връзки са онова, което Тетрадката запълва с алюзиите си. Връзките между осезаемото и мислимото - с естествените им прескачания и неясноти, без изобретени посредничества.

Думи и замълчавания, композирани с първичен усет към сакралното, трансцендират към нещо неопределено отвъд и съкровено удържат неговата неопределеност. И онова съзнание, че винаги има нещо над нас (понякога закрилящо, понякога затискащо) - нещо, по-голямо от страстите и ропотите ни; че винаги има някаква по-голяма отговорност, пред която цялостите ни са откъслеци. Какво остава тогава? - Да се вглеждаме в малките неща - по мяра на мислите и преживяванията, на меланхолиите и надеждите ни - не на идеите, не и на фантазиите, защото всяка необозримост лъже. И в това е негласният морализъм на книгата - да проявява само онова, за което не може да се излъже - така, че да не може да се излъже: с тяга към екзистенциалния минимум на поетическото, с постоянстващ жест на вглъбяване, със смирено оттеглена чувствителност към текущото.

Малки сме. И беззащитни - подсещат думите на Марин, - някъде преди еднозначността на смелостта, доблестта и достойнството, преди уверената свързаност на разума, преди пълнотата на емоцията, преди завръзката на простата сетивност. Същества фрагменти. Учудено запитваме. И се оттегляме пред непоносими отговори. Но ние сме. И това е смелост и доблест, и достойнство. Защото е сюжетът на живота ни - от притворите и подмолите, с възземанията в онази предкатедралност, в която молитвата още звучи в самите нас - не страховито, не свише, не непомерно на душевните ни сили, а с пресекливия си шепот, с гласа на малките у нас: не всичко може да се каже силно, не всичко може да се каже цялото, не всичко може да се каже.

Думите на Марин опипват сигурните, неподвеждащи територии. - И те се оказват малки, причудливи, разпилени - части от различни цялости. Думите на Марин по правило явяват. Затова текстовете му за едни са трудноразбираеми, за други - саморазбиращи се: напомнят онтични фрагменти, недоказуеми наличности. Думите на Марин явяват малките разтърсващи неща, които всички носим, но скриваме, които толкова отдавна не искаме да знаем за себе си, че вече наистина не ги знаем. С наивистична директност Северна тетрадка ни изправя пред всепоглъщащите им мащаби, като просто припомня колко самите ние сме малки, измерими с не повече от тях. И с овладяна тъга разгръща един екзистенциалистки план на самоопознаването. Човекът от Тетрадката негласно признава: най-многото, за което мога да пиша, съм аз, но това аз дори не е цялост - моето аз са проговарящите мои части, всяка от които еднакво ми и не ми принадлежи. Признание, проектирано в откъслечни, плахи, но чувствени образи; в пулсации на разпиляване и събиране на аза; в спокойни откази... - за да остане трайната алюзия за поетичното. Това впрочем е много, твърде много за неговата неуловима субстанция. То е като да направиш поетичното, без да го докосваш, като да го изречеш, без да го назоваваш. Тетрадката успява - без никаква натрапеност, само с отнемания, докато се усетиш в пространство от намеци - съвсем обратно на вкоренената бодлерианска гора от символи; докато разбереш, че си на границата на разбираемото - в нещо като експеримент докъде може да се отнема изказ, без да изчезне смисълът; докато се запиташ кой е минимумът думи, правещи смисъл.

В този ред на мисли - Северна тетрадка е книга с малко думи и големи пространства за досъздаване на смисъл. Нещо като къща, която съществува само чрез опорите си, за да бъде довършена в дом от всекиго и никого.

Той пише
недохранени стихотворения.
Стърчат лопатките на думите, пробиват кожата.
Но продължават да ядат гърдата му
и сладко ритат.

Пак в този ред на мисли - Северна тетрадка принципно отбягва съществени конвенции. Стиховете й тръгват оттам, където поезията се разделя с лириката - с родовото и жанровото, с малко или много обективираните опори на лирическото: азът-спрямо-света, мисловната и понятийната обхватност. Следвайки своята медитация, поезията на Тетрадката сякаш се опитва да заобиколи дори стандартната разбираемост - с цената на намаляващите думи, на свиващите се образи и съждения, - докато поетичното стане повече чувствителност, отколкото литература. Минимализъм, който не търпи нищо свръх. (Това впрочем често налага съществена част от смисъла да бъде събран в заглавията на стихотворенията - сякаш за да няма празно място, да няма редове и думи в повече.)

В поетиката на Тетрадката и субект-обектните граници понякога са неразличими. Въпреки привидната й херметичност, въпреки че по стиховете й трудно можем да реконструираме, дори отчасти, външен свят - това е книга колкото вътре в аза, толкова и вън в света. Всъщност света тук разпознаваме по отломките, сякаш случайно попаднали в пространството на аза - точно както азът се явява в света само със свои фрагменти. Изобщо - фрагментарността се оказва безалтернативен принцип в книгата - най-пряк и естествен път за медитативните вглъбявания и разсейвания. Азът се разтваря в света, светът попада в аза - и няма усещане за цялости и граници. Те по-скоро са предположени като бариери за преживяването и разбирането.

Често единствени връзки с "общия код" остават само меланхолията и самоиронията - колкото да не изчезнат напълно контурите на аза в света. Без страдание от уединеността, Северна тетрадка е заета с изследването на онова "себе си", което винаги носи учудвания, и срещата с което по правило отлагаме - под претекст, че доникъде не води. Но всъщност не знаем къде ще ни отведе и какво ще открием. И това ни плаши. А нищо не може да те отведе по-далеч от собствената ти далечина - дискретно се изписва между редовете на Тетрадката. - Няма север извън твоя Север - твоята посока на студа и самотата, твоята крайност. Но също и на чистотата, яснотата, надмогването на ненужното и всуетеното. Има обаче места, които помагат на твоя Север да заговори. И очевидно Марин е попаднал на такова място, защото излишното е отпаднало, останало е насъщното. Контурите на Севера са минималните, необходими за видимостта на картината. Думите на Севера са най-малкото, необходими за разбираемостта на речта. Фигурите на Севера са най-оскъдните, необходими за наличието на стила. Още първото стихотворение на книгата ни кара да видим това, като максимално пряко съполага две фигури с аксиоматична библейска свързаност: книгата (словото) и светлината. Прави го безсимволно - чрез екзистенциалната положеност на самата северна светлина ("след 8 и пред 3 следобед") и на самата книга-тяло, която с отразяващата си белота е последен неин източник. Има нещо от принципа на откровението в тази неотделимост на рационално постижимото и мистичното, в механизма, с който пределната нефигуративност произвежда фигура (опознаването) - в съвсем материалния план, в който там, където "не е просветнало след осем» и «ще се стъмни пред три следобед», белотата на хартията дава светлина. Да, можеш с лекота да изгубишвсичките си рутини в малките откритости на Северна тетрадка.

Опознаване

не е просветнало след осем
ще се стъмни пред три следобед
коремът на съня е плосък
и светлината идва тук
от книгата

Тетрадката би могла да е поетическа медитация - стилна и изящна сама по себе си. Но точно сама по себе си тази медитация не остава: тя неизменно бива придръпвана от внезапностите на ненакърнена емоция - пробиви, които свързват поезията с битието:

Без децата

Моята котва,
с всеки миг по-голяма от мен.
Все по-далеч от морето.

Или:

Раснещо чувство за отпътуване

Изплувах
с балада в главата:
възрастна двойка на пазар,
"Тази ябълка, мила, не можем да си я позволим" -
и отминават с достойнство

В тази пропускливост на рафинираната фрагментно-алюзивна стилистика за съкровеното житейско е, мисля, спотаената, но преобръщаща сила на Тетрадката. Затова и действителната й традиция най-вероятно трябва да се търси в поставангардния патос по поетичното - все по-далеч от формализма, все по-близо до смисъла.

Прескачайки уловките на всяко ars poetica, Северна тетрадка те кара да вярваш в съхранеността на някакъв предконвенционален свят, в който е възможно обратно течение да те отнесе при извора на думите - в онзи език-дом, който не скрива, а приютява, при цялата си откъслечност, при все зевовете и сривовете, останали след отнемането на всичко излишно, трупано около него.

Книга на възрастен младенец - укротява страхове с беззащитни откъси ежедневие, с безхитростни проглеждания в части от тялото и света, съположени в накъсан разказ за най-личното живеене - онова живеене, в което сякаш сме за първи път и завинаги. Не знам дали е точно минимализъм - на такъв прилича, защото думите са малко и от онези, от които не можеш да отнемеш, без да рухне целият свят - на книгата и на онова особено битие, което се разказва в нея. За мен откритието на Марин обаче е екзистенциализмът на почудата. Онова прохождане във всеки образ, с всеки образ.

 

P.S. При все солиптичната си оттегленост, парадоксално, Северна тетрадка е от книгите, които отварят въпроси далеч отвъд собствените си корици. За мен въпросът, който последва прочита й, беше: защо е негласно прието канонът на българската литература да се мисли през епико-героическите си издатини, през проекциите на един класически епос, какъвто всъщност не сме имали. Разбира се, всяка нация има нужда от епос, който да конституира едрите планове и ценности. Най-вече нашата след 1944 г., когато монументалното се оказва ултимативно наложено. Покрай това обаче, също така ултимативно, за чувствително дълъг културен период се изтласква и засенчва една друга представа - представата, че общностно значими, и то в по-голяма степен, са и текстовете за слабостта, за постоянните препъвания, за малките желания, за отлагането им, за стихването. И тази представа е поне равностойна по важност - поради интровертната си плътност и човешка достоверност. Прекален е този национален комплекс, който избутва "Чичовци" зад "Под игото", подрежда "Сън за щастие" на опашката в Славейковото творчество, оставя почти неизвестни за поколенията текстове като "Някога" на Дора Габе, недоглежда автори като Константин Константинов. Така се моделира нагласа за литературна история, която априори подценява силата на "тихите" текстове, склонна е изобщо да ги премълчава, да отлага осъзнаването на принципната им важност в една национална литература. Преоценките и оценките от 1944 докъм 70-те години (през 70-те, наистина, се очертава присъствието на "тихите поети", но в изолационистки режим) разбираемо пренареждат литературното минало. По-лошото обаче е, че предопределят и поглед към литературното настояще и бъдеще, който бива радикално променен едва през 90-те години. И като всеки натиск - унищожават нещо. А когато се зачеркват или пренебрегват думи, нерядко се зачеркват или пренебрегват и битие, и перспективи за битие (мислене, усет, вкус, представа за достоверност на мястотои присъствието ни). Защото това, което сме, понякога ни изпреварва в думите.

Вглеждайки се в обратната страна на канона, можем да забележим колко много е било потиснато в българската литературна чувствителност - с изгубения вкус към детайлно добрата литература в името на едрите идеологически проекти. И колко много и внимателно следва да се реконструира и създава.

В една обратна перспектива, доказателство за важността на неглижираните тихи текстове е бумът на усета към детайла и фрагмента, към малкото, маргиналното, "незначителното" от 90-те години насам: признанието за основоположността на поетики като тези на Иван Цанев и Екатерина Йосифова, централността и популярността на лирико-фрагментна проза като тази на Георги Господинов, минималистичната вълна в поезията, в която книгите на Марин Бодаков очертават съществена и несгрешима линия.

 


Марин Бодаков. Северна тетрадка. София: Да, 2013.

 

 

© Елка Димитрова
=============================

© Електронно списание LiterNet, 03.07.2014, № 7 (176)

Други публикации:
ЛВ, бр. 25, 2014, с. 6-7.