Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МАНИФЕСТИТЕ НА БЪЛГАРСКИЯ МОДЕРНИЗЪМ

Елка Димитрова

web

Често при понятията, влизащи в активно обращение в дадена културна среда, в някаква степен се заличава дирята, отвеждаща към първоначалното им значение, неусетно изтънява етимологичната нишка, довела ги до нас такива, каквито ги знаем. В случая ще говоря за понятието манифест и за неговото битие в средата на българския литературен модернизъм. Тук ситуацията е особена не защото употребата на думата манифест е по някакъв начин радикално отклонена от своята буквалност. Напротив, това е един от редките примери за безпроблемно заимстване на понятие в българския модернистичен речник.

Известни са ред случаи на отклонена интерпертация на "европейски" понятия в българската модернистична среда. Така например "реализъм", "натурализъм", "позитивизъм", "модернизъм", "декаданс", "символизъм", "експресионизъм"... у нас често обрастват с пресилени или направо нови значения. Плод на творчески идеологически построения или дори само на емфатичното желание да бъдат огласени сред "непосветените", те биват силно отдалечени от конкретния си литературноисторически смисъл. Това явление се откроява особено в късната фаза на българския модернизъм - във фазата на авангардите. Тогава под напора на авангардистката бунтарска нагласа авторитетът на термина сякаш бива съвсем олекотен - и той все повече се превръща просто в един от променливите модуси на изява на модерното съзнание - става поредното всепоглъщащо понятие за модерност. Азбучен пример е взаимозаместимостта на понятията "символизъм" и "експресионизъм" в критическите текстове на един иначе толкова уверен във възгледите си автор като Гео Милев. Друг ярък, макар и не толкова популярен, пример е свободното преливане между "дадаизъм" и "футуризъм" в манифестите на Кирил Кръстев, където дадаизмът се мисли по-скоро като универсалията, а футуризмът - като частността, като и чрез двете в крайна сметка се изявява едно от радикалните авангардистки понятия - примитивът.

Драматичната идентичност на българския модернизъм изобщо си остава отворена от началото до края на неговото съществуване. Той, както е известно, живее в постоянно напрежение между чуждата и своята среда, между чуждата и своята реч. Постоянно преживява опъна между своята посветеност в световната култура и необходимостта да се самообяснява на недоразбиращите го свои.

Оттук произтичат и някои специфики на манифестното говорене на българския модернизъм - да се върнем на основната тема. Примери за това могат да бъдат извлечени много и от различните негови фази. В условията на цялата тази предразсъдъчност манифестният текст бива особено интенционално и социално натоварен. Той вече не може да бъде просто текст, заявяващ някакви възгледи (ако се позовем на етимологичната диря на думата, все пак трайно останала в актуалната й употреба1). Не може да бъде и просто взривяващ културен текст (ако се позовем на специфично модернистичната хипостаза на манифеста). Той става, по силата на една допълнителна културна наложителност, и част от един по същество просветителски проект, и текст на "европейските българи" срещу "балканските българи", и текст на една малка, но по-съвършена общност срещу непосветеното мнозинство, и текст на едно поколение срещу друго, и текст на алиенирания аз срещу тълпата.

Истина е, че при естетическия, литературния и особено при модернистичния литературен манифест дефинирането е затруднено поради самото естество на манифестираната материя, която конститутивно изкушава към свобода на говоренето, често и на формалната изява въобще. Истина е, че епатирането като доминантна модалност на модернизма оставя своя неизбежен отпечатък върху цялостната смислова структура на модернистичния литературен манифест.

С уговорката, че "...и до момента нямаме работеща дефиниция за това, що е литературен манифест", Е. Сугарев обобщава: "Най-общо би могло да се каже, че всеки манифест по условие представлява акт на насилие върху тъй наречения "естествен ход" на културното развитие; че епатира създаденото досега и поставя ново начало в контрастна спрямо традицията насока - и в този смисъл е едновременно и терорист, и законодател в литературата; че маркира сблъсък на генерации и налага силово периодизация, а с това - и неизбежна идеологизация на литературното битие; че предполага някаква поне относително консолидирана група творци, обединени от общи естетически принципи и обща решимост да ги наложат като определящи за културното настояще; че мисли и говори в глобални категории, но неизбежно и неизменно търси тяхната реализация не само в идеен, но и в чисто формален план" (Сугарев 2005).

Тези наблюдения са особено важни не само с размаха и пълнотата на обобщението си. Те са важни и със своята симптоматичност за ситуацията на българския изследовател на модернизма. Работещо определение за манифест, разбира се, има. По същата логика има и работещо определение на литературен манифест. Това обаче, към което насочва твърдението на Е. Сугарев, е извънредната битийност на литературния модернистичен манифест, и особено на българския литературен манифест от епохата на модернизма. (А за тази битийност, дори да има работещо определение, то сигурно би било дифузно, а и развиващо се в хода на самия наблюдателски дискурс, като би следвало динамиката на една иманентна противоречивост.) Впрочем самият Е. Сугарев, въпреки негативната предпоставка в началото на твърдението си, набелязва параметрите именно на това "изплъзващо" се от систематичността на критика явление, създавайки по този начин едно особено сполучливо, работещо "работно" определение.

По-статично дефинитивно, но и по-бедно откъм конкретни детайли е структуралисткото определение, което Никола Георгиев дава четвърт век по-рано в статията си "От "Ще си викна песента" към "Искам да напиша днес поема". В него литературните манифести (но примерите, които изследователят дава, клонят към модернистичните литературни манифести) са формулирани като "междинен пласт текстове", при които "теоретическото познание не е тяхна водеща цел, а изразяването на възгледи за художествената литература е подчинено на нещо по-важно - да се хвърли мост между собствения тип творчество и обществото и да се рушат мостовете между обществото и творчеството на "другите". "От логическо гледище - продължава Н. Георгиев - подобни текстове стоят малко над и повече на равнището на художествената литература (всички те носят в някаква степен нейни стилови белези, някои са и в стихова реч). От литературно-функционално гледище пък те представляват преобладаващо съреден, междинно свързващ пласт между художествената литература и обществото, продължение на художествената литература "с други средства" (Георгиев 1992).

Ако двете цитирани определения се обединят по някакъв начин, което е стилово, но не и логически невъзможно, ще се получи може би наистина една теоретизирана в пълнота картина на българския модернистичен манифест - с твърде ясни белези на общоманифестната му принадлежност и на конкретната му националнокултурна специфика.

* * *

Тук обаче не може да не бъде споменато едно релевантно различие, което, поне според мен, до голяма степен подрежда картината на българската модернистична манифестност. И то е, че манифестите на българския модернизъм и смислово, и "поведенчески" се групират около два основни модела - на по-ранния модернизъм, изявяващ се в естетическия индивидуализъм и символизма (въпреки важните различия и противопоставеността помежду им), от една страна, и на авангардите в статута им на късен модернизъм, от друга.

Ако в по-ранния модернистичен стадий преобладава дидактичното пропедевтично говорене (него условно бих категоризирала като част от един просветителски проект), то в по-късната, "авангардистка", фаза преобладава "манифистът взрив" - текстът, насочен изключително към разрушаване на стария ред и заявяване на един нов космос - създаден "от самото начало". В този втори тип вече с лекота откриваме именно манифеста, и особено - манифеста на европейската литературна модерност.

За това деление в корпуса на манифестните текстове на българския модернизъм могат да бъдат отграничени поне две съществени причини. Едната е по-скоро "външна" - културноисторическа. Другата се корени в самата същност на манифестирания тип модернизъм, затова би могла да се означи като "вътрешна".

Културноисторическата обусловеност на разглежданото различие тръгва от факта, че ранните фази на модернизма в България (естетическият индивидуализъм и символизмът, особено ранният символизъм) са в по-голяма степен преведени, "натрапени" в българската среда. Те не се чувстват дотам уютно в нея, налага им се да я "обработят", за да заживеят в нея. Налага им се да "обяснят" себе си, да упражнят известно насилие върху средата, за да се наместят в нея, да я премоделират спрямо собствените си очертания. Затова и те тенденциозно логизират и гносеологизират.

Тук могат да бъдат приведени примери от "За тенденцията и тенденциозната литература" (1903) и "Млади и стари" (1907) на д-р Кръстев, от Предговор към второто издание на Яворовите "Стихотворения" (1904) и от "Българската поезия" (1906) на Пенчо Славейков. (Впрочем самото демиургично желание на двамата първоводачи на българския модернизъм да изправят "млади" срещу "стари" е документ за този тип свръхпоставен спрямо родната литература поглед.) Тук бих наредила и нихилизма към "нашата литература" от "Из нов път" (1907) на Иван Андрейчин, и Иван-Радославовите равносметки за българските липси от "Градът" (1912). Във всички тези текстове - подчертавам - отричането на досегашното и тукашното е съпътствано от предписания за преодоляването му и за въвеждането на новото, европейското - модерното; това именно е тяхната методологична система и идеологически патос същевременно.

В това изреждане бих пропуснала Димо-Кьорчевото есе "Тъгите ни" (1907), което, макар и на места да се присъединява към този критически патос (например в скепсиса към националната осъщественост на българския писател), в своя импресивно-интуитивистки философски полет надскача дидактическата нагласа на времето. В някои отношения "Тъгите ни" би могло да се нареди до "Модерната поезия" (1914) на Гео Милев, заемайки междинно място между двата типа манифестни текстове - ранномодернисткия и авангардисткия.

Тези творби в общи линии пресъздават духа на българската критика, манифестираща модернизма в края на 19. - началото на 20. век, с нейните различни по стил етапи на все пак общия негативизъм към своето и с пропедевтичната нагласа към премоделирането му. Тук ще направя уговорката, че сред всички споменати текстове осъзнат като манифестен е само "Из нов път" на Иван Андрейчин. Но останалите са осмислени в литературноизследователската традиция като такива - и не само по идейни причини, но и поради собствено дискурсивната си специфика на авторитарно-демиургични текстове, което още повече ги доближава до така и незаявеното в самите тях манифестно говорене.

Какво ново внасят в това говорене авангардите?

Българските авангарди сякаш вече нямат такава нужда от подобно първично културно наместване. Те до голяма степен покълват в една вече модерна среда, макар че и при тях остава съзнанието за произход от "европейската" модерност.

Дали защото през 20-те години на 20. век - времето на българските авангарди - европейската модерност е вече догонена и у нас, т.е. набран е нужният собствен модернистичен опит; дали защото самият феномен на авангардите предразполага към отпадане на културните условности и така - към едно откровено, оголено модернистко говорене, към една своеобразна модерна автентичност - мисля, и двата фактора имат значение.

Така, ако дотук говорих главно за "външния", условно казано, генеалогичен, фактор за своеобразното разслоение в системата на българските модернистични манифестни текстове, чрез последното предположение се обръщам към другата съществена причина за различието между ранномодернистичните и авангардистките манифести. Нея бих определила по-скоро като "вътрешна", произтичаща от самите културни явления като духовни същности и затова в известен смисъл - феноменологична.

За "по-цивилизования" и съответно по-умерен, ранен етап на модернизма у нас е типично освен просветителското говорене и съответстващото му аналитично тежнение към системност и една иманентна улегналост. Авангардисткият манифест, напротив, носи заявката за взрив. При това авангардисткият взрив е "ентропичен". Бидейки взрив на собствения безпорядък, той е по-свой в системата на модернизма. Без да омаловажавам страстта към епатиране и в крайна сметка към взривяване на външния ред (на извънмодернистичната действителност, грубо казано - на буржоазността като начин на живот, на позитивизма като направление във философското мислене и на реализма като естетически фундамент), ще наблегна на това, че авангардите до голяма степен са афектирани към взривяване и на собственото родно лоно - лоното на модернизма. Затова - заради тази двойна и така всъщност тотална противопоставеност - авангардите с такава устремност афишират култа си към примитива - към онова, което е "извън", "преди" цивилизацията, а в някои интерпретации (не Гео-Милевата от "Театрално изкуство", но със сигурност на Сирак Скитник от "Тайната на примитива") - и "извън" и "преди" културата. (В случая засягам особеното различие, което Г. Милев прокарва между "цивилизация" и "култура"). В този контекст манифестите на Кирил Кръстев заемат особено място, доколкото те са не дотам деструктивни - разрушаващи, прицелени към авангардността като битие, изразяващо се в самия акт на разрушаване. До голяма степен те са и съзидателни - задаващи модели, понякога - дори авторски - на авангардизма. Такъв например е случаят с проекта за принципно новото направление "българска футурология", който той набелязва в "Началото на Последното".

Най-общо казано, в авангардисткия патос императивите на освобождението и условността, проповядвани в предишната модернистична фаза, достигат своя абсолют, а така и автентична модернистка осъзнатост. Тук те стават в по-голяма степен свои и излъчвани, а не чужди и превеждани. Така се оказват възможни текстове като "Небето" (1919) и "Фрагментът" (1919) на Гео Милев, като "Зеленият кон" (1920) и "Плакатът" (1920) на Чавдар Мутафов, като "Тайната на примитива" (1922) на Сирак Скитник, като "Неблагодарност", "Витрините" и "Началото на последното" (1922) на Кирил Кръстев.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Manifesto (итал.) - от латинското manifestus - явен, на италиански носи буквалното значение обява, изявление. [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Георгиев 1992: Георгиев, Н. От "Ще си викна песента" към "Искам да напиша днес поема". // Сто и двадесет литературни години. София.

Сугарев 2005: Сугарев, Е. Тъгите на Димо Кьорчев. // Български език и литература, № 2.

 

 

© Елка Димитрова
=============================

© Български език и литература (електронна версия), 2008, № 6
© Електронно списание LiterNet, 01.02.2009, № 2 (111)

Други публикации:
Български език и литература, 2008, № 6.