(От самото начало предупредих, че хората са съвсем различни.)

Дали ще ме целуне някой,
пък ако ще да е веднъж -
но тука някой посадил е
кромид наместо бесна ръж.

А слънцето печеше бавно,
вилнееше си пролетта...
Едно славейче ме нацвъка
и надалече отлетя!

Дали ще се смести при женската любовна лирика? Не става. Жалко! - за женската любовна лирика, де, както и за мотива за несподелената любов, за прелъстената и изоставената, за красавицата и звяра и изобщо - жалко за всички мотиви и мотивчета, така грижовно кътани и развъждани в стародавния свят на поезията. Е, да, обаче това също е поезия - и то каква! Не е ли Монологът на туршиената каца най-бистра поезия? Ами онзи нежен сантимент - "Старият спален чувал..."? Ами ескалацията на любовното чувство във "Виждам те и чак ме втриса. // Гледам те и ме тресе" (Млъвки)? Или онази чаровна носталгия по детството: "Пияна на краче от пейка // клатушкам се от крак на крак // и се люлея като вейка // между пране и нощен мрак"? Лесно е за концептуалните критици и официозните литературковци да прибягват до флиртуване с поети като Комата в кратките мигове на мисловен проблясък, когато самите те си дават сметка за самоизчерпаността си. Тогава подобни "винтчета" на обречени поради херметичността си системи посягат да "лансират", т.е. да се лигавят с имената на някои от "онези, другите". И, разбира се, намъкват си троянски кон в града или таралеж в гащите, както искате го кажете, защото "онези, другите" хич не разбират от флиртове и лансиране, пък не им и трябва. The съвсем best е книга, която ме изкушава вместо да я рецензирам или описвам по един или друг начин, просто да взема да я препиша, така че да говори сама за себе си. Това обаче не се налага, защото тя вече е написана, а за радост - и отпечатана. Така че ще се задоволя да споделя само няколко впечатления от нея:

Първо. Да си свободен, съвсем не е лека работа. Свободата трябва да се отстоява постоянно, а не да се афишира от дъжд на вятър. Но тук вече рискувам да нахълтам в един знаменит роман, написан преди повече от 3 века (не в България).

Второ. В тази книга няма нито една Ние-форма и това съвсем не е проява на излюбления поетичен мотив за самотата. Изключение впрочем прави стихотворението "Градски транспорт" (тук, съгласете се, избягването на формата за първо лице множествено число е почти невъзможно), пък и тази крехка проява на колективизъм е увенчана от изречението: "А в нашите глави придремват патки". А, другото изключение е едно телефонно недоразумение: "Здрасти. Май се знаеме отнякъде. // Аз съм, ама кой ли беше ти." (Някой сбърка номера).

Трето. Стихът на места е виртуозен, а всичко, което "става", е необичайно, без обаче да бъде покрито с претенциозната патина на ексцентризма.

Четвърто. Тези стихотворения са социални - напук на модния отлив от социалното изкуство, при който основен рецидив е, че поетите започват да медитират над филигранните си екскременти. Тук искам само да вметна, че социалната тезисност, порочна като всяка тезисност, може би донякъде оправдава споменатото явление, но истинската независимост не е да крещиш "Долу!", докато си в хора на която и да било група. Така че задружното поставяне на каквото и да било клеймо е съмнително на първо място поради задружността си. Комата има сатири като "Духовен живот" и "Златото", които не отстъпват на тези на Константин Павлов. Ще си позволя да цитирам втората, тъй като е по-кратка:

ЗЛАТОТО

В блатото
по дъното
плуват спънато
коронясани жаби.
Тези без
стават красиви при целуване,
освен това
скачат,
квачат
и дигат джангър
над водата.
Коронованите мълчат.
Мълчанието е блато.

Пето и последно. Тези стихотворения не се "правят" с много четене на чужди такива - по простата причина, че "чужди такива" няма, както не стават и с кибичене по писателски кафенета (стари и нови).

В заключение ще кажа, че за книгата на Комата могат да се изприказват много приказки. Тя може да се анализира и като "литературен факт", какъвто всъщност е. Но не виждам защо да го правя, когато самият автор на тези стихотворения е задал чрез тях един пределно завършен и компактен тон на изразяване, на който всеки аналитичен коментар би дотежал като попско расо.

© Елка Димитрова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.05.2001, № 6 (18)
© Мост, 1999, бр. 4-5