"Лунясвам" - препоръчва се на всички болни и нефелни. Срещу глад и жажда помага частично, само - в първите фази. "Поет, та дрънка!", биха казали някои. От "Лунясвам" направо извират стихове. Не че са толкова много. Но създават неподправеното усещане за бликане (това май заприлича на реклама на бира). Както и да е - Краси явно е един от онези, които "такива са се родили" и - вари ги, печи ги - не могат като Дони!/ пък хич не им и трябва да са Дони!

Не знам дали някой все пак е успял да измъдри определение за "сериозна поезия", но мисля, че това е поезията, която не може да не бъде написана. И тук му е мястото да отбележа, че поезията на Краси Йорданов е много сериозна. Че то, ако се съди по конвертируемите представи за сериозността като литературен критерий (?!), едни от най-добрите парчета на Смирненски би трябвало да се изхвърлят навеки от литературата, че и Дебелянов би могъл да бъде поокастрен. Но това отклонение го правя само за спокойствието на "сериозните писатели" - най-често - страдащи от синдрома на провинциализма (няма нищо общо с географията). Основен симптом - страхът от маргиналност, т.е. от не-централност. Средство за лечение (субективно-илюзорно) - "сериозност" и патетика. Да, ама "сериозността" в този й смисъл до ден днешен никому не е помогнала да се чувства по-добре. Прочее, явява се жизнено несъстоятелна.

А Краси има страхотни неща - изляти ей така - на един дъх. Без силови напъни в търсене на форма. Песните му са си песни (част от стихосбирката е "песнопойка"), стихотворенията са си стихотворения и хич не си пречат едни на други. С една дума, в Лунясване липсва всякакъв страх от умножаването на хоризонтите. Нищо не пречи да бъдат заедно в една книга, която не е Събрано, стихове като:

Някоя заран ще ме открият вдървен
и две хиляди клаксона ще пищят на умряло.
Моят дрипав живот ще си тръгне с радост от мен,
вече описан
в стих на Никола Вапцаров.

("Таксиметърджията")

и:

В сублимния момент ме скивал дядо Бог.
Всеки земен знае колко Бог е строг:
"Хей, Ангеле-е-е, веднага у дома!"
ма аз тра-ла-ла-ла, тра-ла-ла-ла!

("Тра-ла-ла-ла!, монолог на един ангел, командирован в Родината, за да проучи сексуалния живот на българите")

Просто става дума за поглед без капаци (независимо дали тези капаци ще ти бъдат наложени от други, или сам ще си ги сложиш). Острата социалност съвсем не пречи на всички онези неща, които човек може да преживее единствено сам, в единствената по рода си своя черепна кутия. И все пак "Лунясване" е екстравертна книга, която на всяка страница повтаря: света го има! Книга, в която мъжът има баща, има и синове:

За тях ще наточа бръснача, по който вървя -
дано да не кривнат във други, неверни посоки!
Нозете им още са крехки. И стряска кръвта.
Помагай им, Господи! Зная, че си високо.

("Приказка. На синовете ми")

Това мъжко осмисляне на родовостта, разбира се, не е случайно и то е още един от сигналите за несъзнателна социалност в рамките на една патриархална традиция, традиция, по-протяжна от своята все пак скорошна алтернатива. В този смисъл Краси Йорданов не е "нов поет", но това май е за предпочитане, при условие, че не е естествено антитрадиционен.

© Елка Димитрова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.06.2001, № 6 (19)
© Мост, 1999, бр. 4-5