Осъзнатото пребиваване в третичния мит съвсем не е благодарна позиция. То е свързано с една гледна точка, твърде дистанцирана от щастливата наивност, удържаща се в параметрите на вярата и откровението. То значи да разказваш себе си скромно, проникнат от съзнанието, че си властен само над онова разказване, което отдавна вече не може да бъде мит, което не може да бъде дори автентичен разказ за мита. Митологизирането не може да има магичността на първоразказа за чудото, нито, подобно на вторичния мит, може да интригува в ролята на пръв преносител от митичната в сюжетната епоха. Но чудесата някак напук, без да сме богове или герои, продължават да се случват и с нас. И така се ражда третичният мит на битието-в-поезията. И е много важно да не объркваме ролята си с тази на жреците на първомита или с онази на древните поети, по възможност - слепи, за да не се разсейват при "пренасянето" на посланието, което без тяхната мисия би могло да се разпръсне, изгуби или изопачи. Сега подобно съзнание за отговорност и сериозност изглежда анахронизъм, но въпросите остават, не кой знае колко променени от времето. И като че ли атрибутът на нашата роля, модусът на нашите отговори е самоиронията, формулирана по един или друг начин през вековете на една култура, в която недоверието периодично заема мястото на вярата. Книгата на Доротея Табакова ме навежда на тези мисли и хубавото е, че не го прави целенасочено. Вероятно у другиго би изтеглила друга нишка на тълкувание. Поезията на Доротея (тук включвам и кратките нестихотворни пасажи) би могла да мине за интелектуална, но е прекалено смислена, за да се включи в това доста похабено клише. Казва твърде много. В нея има нещо от акмеистичното отношение към словото като камък и към стихотворството като градене. Без празноти, без луфтове между думите, всяка от които е неотнимаема от мястото си. Двете заглавия на книгата (Nox Irae и Третичен мит за заминаването), оглавяващи двата големи корпуса в нея, в никакъв случай не са произволни спрямо текстовете, към които въвеждат. Промислени са в една уравновесена стилизация, синтезираща както външния, интерпретативния усет към мита, така и вътрешното му преживяване като свое случване. Преобръщането на митичната сюжетика, загатнато още в заглавията, вече само по себе си носи симптома за "третичността", за онова фикционално престрояване, което моделира една от основните специфики на книгата. Денят на гнева (Dies Irae) става нощ на гнева. Митът за заминаването всъщност е, преакцентиран, митът за завръщането. (В древните сюжети акцентът пада изключително върху завръщането, защото това е начинът да се защити идеологемата за възстановената хармония.) Приемането на заминаването като окончание на една история, а не като нейно отваряне за едно щастливо завръщане, е симптоматика, характерна за модерната нагласа към разпада, към дисонантно-деструктивното изживяване. Не случайно митичните герои, чиито съдби са интерпретирани в книгата на Доротея Табакова, са именно онези, които дори древните митове не могат да върнат напълно към напуснатите от тях места или да ги съберат в първоначалната заедност с оставените от тях същества (Орфей и Евридика; Тезей и Ариадна, Тезей и Егей; Одисей и Итака, Пенелопа и Одисей - това разчленяване на мита за Одисей не е мое хрумване, то е заложено в интерпретацията на Доротея, без обаче да бъде експлицирано като находка от самия автор).

Препращането в тази книга не е толкова към енигмата на старинните сюжети (а такива има доста). Изобщо - не бих казала, че енигматичността е особено функционална тук. Целта не е на читателя да бъде поставена задачата да  дешифрира митичните сюжети, криещи се зад намека за себе си. Напротив, всичко звучи ясно. Препращането е по-скоро към митовете като самопораждащи се, като предварително вселен в душата личен опит. Така тази поезия, без да е в действителност "учена поезия", на пръв поглед впечатлява с множеството алюзии, с афинитета си към митични или митологизирани (Франсоа Вийон, Гийом де Машо) персонажи, към персонажи, които "всеки би трябвало да познава". Но всъщност познаването изобщо не се налага. Като че ли по-важно е омиротвореното тлеене на древните сюжети в нас.

© Елка Димитрова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.04.2000, № 4 (5)
© Мост, 1999, бр. 4-5