ЗНАНИЕТО КАТО РЕСУРС НА ВЛАСТТА

Десислава Неделчева

web

Дебатът за властта е така фундаментален спрямо чувството за съвременност. Все по-често текстовете на Митко Новков говорят за множествеността на властта, за нейния фукоянски резонанс на повратлива кучка, която на часа бива удовлетворена заради нуждата ни от свободна различност и право на избор. Разбираме, че предприемчивостта на властта е много по-способна да мисли бъдещето. М. Новков като един медиен човек разиграва това мислене по разни начини. С един от тях е запълнена книгата "Изядената ябълка". Това е първата книга на М. Новков, макар че истински първата с критически текстове все още чака да излезе. "Изядената ябълка" съдържа 101 управителски ситуации от типа "те го попитаха, той им отговори" или обратно. Историите са извлечение от всекидневния банален политически театър, чиято баналност често отхвърляме с лека ръка, като че ли съществува напразно. Поради раздразнение няма пък да я видим. Така тя продължава да съществува още по-несъществуващо. От друга страна, заради тази клопка на инфантилността политическата картина от "Изядената ябълка" изглежда доста абстрактна, извън конкретните форми на мислимото ни битие, отива някъде встрани към архивното, историческото, към източната неблагонадеждност. Както твърди Е. Канети, човек иска да избегне най-близките неща, защото не е дорасъл за тях. Тази едновременност в книгата между близкото, непосредствено ежедневното и далечното романтично историзиране връща възникналия дебат към основанията на съ-гражданството и съ-битието. Защото в крайна сметка и по думите на Х. Аренд властта е това, което запазва съществуването на публичната сфера. Книгата на М. Новков изпълнява една про-филактика на тази за-душ(ев)ност чрез най-прости примери по многократно употребяваните схеми. Но тук и най-простото уравнение е намек за крехкостта и краткостта на доброволния баланс във властта. Освен това, като минаваме през кратките 101 истории, инерцията на четенето засилва все повече нуждата от оптималност и попадение от истинската към по-истинската, по-вярната история. В книгата става така, както във властта - нетрайността на позициите е в пряка зависимост от факторите на ефективност, философия на политическия контрол: голямата тема се подиграва на дребните коани, както ги нарича авторът им, и обратно - те смеят да я подложат на своето остроумно опростенчество. "Изядената ябълка" не е някакъв рецептурник или наръчник за управление (сещам се за един - този на Макиавели), тя се стреми да бъде сборник от сто истории. Сто и първата история вече подронва сборния авторитет и му налага много повече смисъл в полза на неговата бъдеща наличност. Властта винаги обраства. Нужно е да научаваме все повече. Така "Изядената ябълка" се превръща в книга за знанието като важен ресурс на властта. Ябълката на Нютон е снижена в нашия случай до степен да бъде изядена, ще рече, употребена в поглъщането на едната физика от другата. Целта на Управителя е да остане сам, за да не го застрашава нищо, да бъде Единствен и затова поглъщащ всичко по пътя си. Къде свършва тялото на Управителя и къде започва тялото на властта? "Защото това е плът на Управител и на нея никой - дори и аз - не трябва да противоречи - отговори Управител'я. "Управител е различно от аз, колкото едно тяло на Управител може да е късо, толкова то може да е безкрайно дълго." Според българската граматика съществителното с деятелна наставка -тел, като управител, има членна форма -ят. Но не и в случая с нашия Управител. В "Изядената ябълка" Той е не просто съществително име, Той е всичко - закон, простак, мъдрост, насилие... така че всъщност няма тяло, липсва необходимостта да има тяло. Той лесно може да бъде Рижия на Д. Хармс и повече да не говорим за него. Тук обаче Той говори с нас. "Който говори езика, все едно говори своя Управител - учеше Управител'я." Властта разкрива себе си тъкмо в дистанцията между владетеля и другите. Следователно не стига "Изядената ябълка" да бъде книга за знанието, но и книга за дистанцията, книга за знаенето на дистанцията. Картината на насилието в книгата, а и извън нея е някак твърде ясна - тя ни е толкова позната и дори физически обозрима, че в този момент би било проява на цинизъм, ако кажа, че нейното показване е просто намек за парадоксите на скритото (или мнимото) политическо и обществено съгласие. Дебатът за властта не само ни връща в зората на политическия пейзаж, но и ни запокитва назад към онтологическата видимост. А оттам - право напред във възможния трансфер на бъдещето, в прогнозирането на поведения и властови моди. Напредването в четенето на "Изядената ябълка" мобилизира съпротивата срещу властта, а едновременно с това се напряга и свободата от нея. В тънката книжка на Никос Диму "Нещастието да си грък" (С., 1997 г.) е видима именно тази огледалност на описанието - трудно доловимият ръб между образа и оригинала. "Нещастието/ щастието да си грък." Показваш едно, виждаш две. Докато властта скрива, всъщност показва/подава свободата. Можем да се почувстваме колкото управлявани, толкова и (о)свобод(е)ни. Всичко по реда си.

© Десислава Неделчева, 2000
© Издателство LiterNet, 19. 09. 2001
=============================
Публикация във в. "Литературен форум", бр. 2, 05. 09. - 11. 09. 2000.