СВОБОДА НА ГРАДОВЕТЕ

Десислава Неделчева

web

Двете книги с поезия възстановиха едновремешното ми чувство за разнообразие и пътешественически хъс, което беше дошло от Итало Калвино и "Невидимите градове". Давам си сметка, че днес съм поизгубила детския копнеж да отварям кутиите. Може би ще ви изненадам обаче, ако ви кажа, че не съжалявам. Не ми е страст пазаруването в огромния супермаркет.

В първото стихотворение от книгата "Стратегии за дълбоко дишане" на Марица Колчева има обръщане на перспективата - малкото момиче гледа от кутия за игли много малката си майка как шие. Светът е умален, за да бъде нарочно стеснен изборът. Не откриваме топлата вода, почти от 150 години имаме Алиса и поне от 280 години - Гъливер, които растяха и се смаляваха, за да ни убедят в абсурдността на световната перспектива за власт и разнообразие на избора. Свободата не е в количеството избори. Стихотворението "Стратегии за дълбоко дишане", дало заглавието на книгата на Марица, е такова: "Живее в къща/ с много/ стълби". В книгата има много умно въображение и много порции от разнообразието на света, героинята е млада и любопитна. Този водопад от подробности, копчета, целофан и коктейлни чаши е приятно нещо. В тази книга той не е блудкав и безвкусен, защото самата поезия в нея се държи стабилно и допуска пиршеството на света внимателно. Приказното и играта на асоциации не са самоцелна многотия. Какъв е тогава смисълът им, освен в декорацията? Има доста книги по рафтовете с подобаващо силна сетивност и толкова. Смея да хваля тези стихотворения, защото съвсем на място разнообразието на света се пречупва от спазъм, който обръща играта и поезията става. Добре усетен ироничен предел. Човешката манифестация се счупва тогава, когато бедата вече е била зад гърба на страхуващите се. Все едно да лишим внезапно атлетичното тяло от стави. Ако трябва да преведа прозата на поезията, може би става така: поетическото търси доближаване в една точка - еднаквост или близост - на паралелни, но различни светове. Има нелоши хрумки, които, образно казано, увеличават липсите, за да се видят преимуществата. Получава се разминаване заради ефекта на прилика: "в Лондон вали дъжд/ и разплисква купичките с чай/ малката мис/ е подгизнала от млякото" ("Малкият мъж и малката мис"). Поетическата фраза преди финалната е успешно нацелена и естествено забива смисъла. Фикционалните светове напомнят нашите, но напомнянето не отегчава, а учудва. Това е поезия на недомашната небитова младост, която има страхове и проговаря. Тя не казва, това са ленти без поуки, достатъчни са образите. Може да има категоричност и без назидание, ето: "целувките оголват/ шията/ и разчистват места за поклонение/ обичам тази свобода на градовете/ отскубнала се внезапно/ смачкала/ всички хора по пътя си". В крайна сметка, поезията на Марица е увлекателна и еротична, стои семпло и това е решаващо; стилът я спасява от разливане.

Признавам, че се качих на втория етаж на книжарницата, взех книгата "Лила" на Мила Ламбовска, разгърнах я по средата и прочетох: "чайките/ галят/ пясъка/ пясъкът/ се чувства/ наранен", така я купих. Това се оказа средищното стихотворение и след като прочетох последното в нея. Книгата на Мила е документ, едно почти клинично изследване на душата. Учудих се, когато прочетох предисловието, в което се казва, че Мила е психолог и стиховете са "плод на дълбокото й гмурване в съня", а после се споменават упражненията на сюрреалистите и дори автохипнотичните им състояния. Казах си, защо не. Не е ново да бъде възприемана поезията като запис на сънища и резултат на професионална психотерапия? Ако знам това, ще ги възприема по друг, по-особен начин, но всъщност по-какъв начин? Неща за двойна употреба? Едновременно литературна и научна, има ли разлика и смисъл от припознаването на различните калъпи? Ако са принесли полза в единия случай, каква и защо изобщо говоря за полза в другия? По-сигурно ми се стори възприемането им както дойде. Всъщност има ирония в това да предпоставяме четенето на поезия, дори желанието за уговаряне в началото е шега спрямо удобните представи, а и те за кратко са мислени като такива. Поезията е каквато искаме. Сега си представете, че никак няма зад тази поезия психоанализа, а стихотворенията се шегуват със своята еднопосочност. Очевидно обаче книгата настоява да бъде четена така и по-добре да закрепим доверието си в нея, за да остане смисълът да я имаме. Така или иначе, в "пишех стихотворение" намирам сюжет за писането на Мила, той е романтически - да разпознае чувствата в образите и виденията, в сънищата, в цветовете, да направи поезия от претенцията на мита за себе си. Харесват ми трите части на "след събуждането/ продължавам да звъня" и следващото стихотворение за миналото. Виждам в тях актива на опита, останалите стихотворения в книгата, с изключение може би на "понякога си мисля, душата - копринена птица", и "сбрахме парчетата", ми се струват по-неубедителни. Зависи в кой опит и в какво убедителни. Поезията от книгите на Марица и Мила работи с разнообразието на света така: едното описание открива мястото на болестта, момента на прекатурването, на иронията в реда и красотата, другото по своя си психоначин оставя разнообразието да се стича болезнено и може би терапевтично, то прави тунел от собствени правила, по които ние избираме да гледаме душата. Поезията стеснява начините на отнасяне към света, избира непряко като обръща перспективата, уголемява или намалява погледа; не лекува, а открива травмите.

Отново се връщам при важността да ставаме Алиси и Гъливеровци и да четем поезия. Да се нагледаме на светове, на разнообразни входове и изходи, това е най-малкото. Смисълът да си голям е да видиш щедростта на Бога, а да си малък - да благодариш за неговата милост.

Мила Ламбовска. Лила. Пловдив: ИК "Жанет 45", 2007.

© Десислава Неделчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.03.2008, № 3 (100)