НАКАЗВАЩОТО ОЦЕЛЯВАНЕ

Десислава Неделчева

web

Сборникът с критически статии "Хидрофилия и хидрофоби" на търновското издателство "Фабер" /съставител Сава Василев/ е вероятен продукт на някакви си арбанаски литературоведски срещи, за които полу-дочувам случайни устни информации. Дори вече били издадени няколко сборника, онагледяващи различни теми-метафори. Последният, произведен от мислещата група литературни купонджии, има подзаглавие - "Нов Рибен буквар". А в изписването на заглавието няма техническа грешка - "хидрофилията"-та е в женски род, единствено число като генерализиращо явление на любов към водата, а "хидрофоби"-те отделят само няколко /мъжки род, множественото число/ субекта с фобия към водата, т.е. любовта е всепоглъщаща, а фобията в сборника почти не е предположена или направо е избегната. Голяма хидрофилия и няколко хидрофоби четат българска литература. Може би те са четени от нея. Причината да прочета този сборник дойде инстинктивно от варненския ми комплекс да открия "най-после" едни дълго чакани и отдавна заслужени, както заблудено си мислех, критически заработки във фикционалния зев море-литература в български контекст. Романтично казано, вече виждах своето референциално море да подхожда към литературната конституция и обратно. Сборникът "Хидрофилия и хидрофоби" обаче никак не пише през този комплекс - от седемнадесетте включени текста в него, само един и половина приемат да са комплексирани по този морски разочароващ ме начин. Да си имам некомплексираната литература! Горното веднага ме накланя към обратния завой: липсата на този комплекс невротично говори за друг. И понеже терминологичността на понятията "хидрофилия" и "хидрофобия" рядко е използвана пълноценно в предложените текстове, аз бих се възползвала:

Очевидно по отношение на написаното в сборника функцията на фобийността е да онагледи страшно високото ниво на тревожност и паника, вцепенило всякакво литературоведско действие. Липсата на фобия в мисленето за литература показва дълбокото затъване в предишни и бъдещи, все още дори непрогнозирани, фази на хидрофобия. Теоретичната критика не чете морето, тя не го вижда и в малкото случаи, когато то съществува. И тъй като фобиите са вид симптомни неврози, могат да бъдат тълкувани като остатък от генетичната еволюция: в ранната история на човечеството те са осигурявали допълнителната възможност за гарантиране на оцеляването. Този факт, пренесен в полето на литературознанието, може да означава, че все още инструментите на мисленето ни се държат за ствола на първичното оцеляване. Тишината около голямата вода е преповиване в пелените на балканската сигурност. Дори в сборник с критически текстове, чието заглавие отпраща пряко към не/до/видяното, не/раз/познатото като фобия, тя открито липсва в нейната рефлексивна натура.

Първият предговарящ текст на Валери Стефанов задава основополагащите културни концепции и символни кръгове на водата в перспективата на "литературната вода". Текстът играе ролята на символен речник - той е в голяма степен умозрителен по отношение на следхождащите текстове. Водата е "двойнственият език, който ни връща към началното на страховете и ни държи в актуалното на търсените решения." Читателят на сборника предполага, че излетите символни отливки от първия задаващ високото изпълнение на парадигмата текст, ще бъдат уплътнени и оправдани от следващите текстови попълнения. Следва съчинението на Клео Протохристова, което логично за себе си отива към огледалото и японската луна. Въпреки обобщаващо-учителския тон на текста и подпирането му с ясно формулирани "послания" особено в края на абзаците, той изглежда леко самоцелен. Още по-неясно отправен ми се струва текстът на Илиана Павлова, в който изобилстват примери от Пенчо Славейков, Борхес, Библията... Ако не съществуваха още хиляди "водни" цитати и посочвания в световната литература и религия, текстът би имал някакви основания. Но той сам не знае защо избира това или онова - може би амбицията му е да съобщи за някакво предварително знание. Затова пък сполучва като упражнение върху "постмодерно писане". Професионално облекчение е следващият текст на Милена Кирова - "Жива вода. Сълзите и плаченето в поезията на Българското възраждане" - доста изчерпателен и гладък, като изключим евнтуалната неволна грешка с името на Неофит Бозвели, заместено с Неофит Рилски /на с. 34/. "Два неосъществени проекта на българската поезия" се нарича текстът на Иван Радев. В него понятията "хидрофил" и "хидрофоб" се употребяват, меко казано, лекомислено и несериозно. Такъв е привкусът и на целия текст - лирическите субекти от поезията на Спас Зафиров и Петко Славейков съвсем солидарно са се слели с авторите; утопическото е взело за свой синоним поетическото, а напълно безсмислените изречения не са едно и две. Без почивка за читателското ни търпение следва текстът на Радослав Радев - "Плюнката - от ритуалното до профанното". В него има доста литературни примери със случайна последователност. Четейки, човек усеща фобийното движение по несигурна настилка, защото може да оспори всяко твърдение. Предложените тълкувания са постигнати по най-елементарния начин: оказва се недостатъчно критическото усилие само по оста ритуалност-профанност. Текстът на Татяна Ичевска "Въжделението на окото" ползва обилни литературни и историографски източници в един описателно-усърден и добросъвестен порядък. С този "широк" материал биха могли да се направят интересни теоретически обходи, но липсва потенциал за сглобяването на важните следствия за смисъла. Почти в средата на сборника е текстът на Иван Русков - "Жаждите на въпроса "защо" и звънтенето на водните кръгове" - внимателен и детайлен текстологичен анализ на "Гераците". Текстът е симпатичен и добре написан, метафорично косвен спрямо общата тема. Всъщност тази небуквализация поставя написаното в една дяволита опозиция. Този текст е по-добре да бъде четен-гледан, отколкото четен-слушан, защото задълбава в текстовата конкретност, цитатите са "меко" вплетени и при слушане това не би се усетило. Изобщо, жанрът на "конфериращите текстове" е особен - пребиваването им в сборник носи идеята, че преди това те са писани, четени, слушани, обсъждани, редактирани и публикувани. Междинността на тяхното публично изговаряне-представяне обособява и специфичния начин на живот на местещите се съобщности от конфериращи /обикновено в българския случай/ в София-Пловдив-Търново-Шумен.

"Филофобският" текст на Николай Чернокожев е "морско отнесен" - странно философско съчинение, под което като бомба са заложени интересни психофизични досещания за общия ствол на любовта-фобия в несъзнаваното. Това е засега само едно първоначално маркиране на проблеми около "говоренето на и за морето", добре е те да имат текстово продължение. Петър Стефанов предлага един внимателен терминологично-инструментализиран текст върху Алековото творчество. Темата на сборника е използвана и буквално, и метафорично в една силно теоретизираща и мащабна проекция. Малко по-бърз и дори леко припрян ми изглежда текстът на Николай Димитров, който избира "спящата вода" в пет отделни творби на българския модернизъм. Текстът е интересен с усещането, че като че ли е част от друг, по-голям. Докато приятното съчинение на Иван Станков вече е измислено да бъде кратко и закачливо. Неговата етюдност прави едно психоаналитично разиграване с умела ненатрапливост. Текстът е невинен и спортен и заедно с това върши работа. Оттук нататък обаче в сборника навлиза една майтапчийска вълна от текстове, които показват другата страна на конфериращия теоретизъм. Ако текстът на Иван Станков все пак се удържа в обичайната конферентна предвидимост, то следващото написание на Димитър Михайлов е доста вицово и сякаш изпълнява функцията на вътрешен бюлетин, спояващ фирмения дух. В групарската стратегия на текста е той да бъде актьорски, приятелски, разказан в компания за преживяното в същата компания /нашата риболовна дружинка/. Авторите на сборника се четат откъм своя бит на съвместност и удоволственост в номадската практика на конференцията като начин на живот. Втора серия в това шоу е очеркът на Сава Василев, една приятна публицистика, към която е прибавена поучителна морска история с Никола Фурнаджиев и Ивайло Петров. В този спомен за спомена на Ив. Петров, теоретичният жанр на научната конференция се отклонява в стил "приказка на чашка" или по-скоро "на въдица". Така с обикалянето "за стръв", риболовният ентусиазъм секва. Текстът на Ноеми Стоичкова в крайна сметка стига до банални теоретически производни, които и без особено критическо разследване, могат да се назоват. Подходът е доста "исторически" и опира до смешни разграничения, като: "При говора на словото не е нужно изживяването на страданията на поета". /с.179/ Текстът блуждае между психоаналитичните догадки в края си, между изследване на психология на литературното творчество, между текстологичен прочит на стихотворенията на Иван Пейчев, между биографични пояснения за поета, между символизации на архетипа "море" и т.н. Накрая нищо от започнатото не се финализира. Да не говорим за едно съвсем аматьорско писане, като в текста на Запрян Козлуджов, с твърде елементарни черно-бели опозиции /върху "Езерното момче" от Павел Вежинов/, демонстриращо тип "ученическо съчинение-разсъждение", което затрогва със своята едноплановост.

Последният текст /на Добрин Добрев/ в сборника интерпретира стихотворението "Прекрасното в поезията, или жертва на декоративните рибки" от Константин Павлов. Така поетическата метафора изскача от контекста и започва да чете знаците на предходната, сегашната и бъдещата тема на конференцията - "гардеробът" - хидро/фоби/фили" - "доносчикът". Текстът отново подава смисъла на липсващата вода, тази, която не изтича. Така текстовият финал вече чете сборника като история на една среща, като минало, като опитност в технологията на четенето.

© Десислава Неделчева, 2002
© Издателство LiterNet, 12. 12. 2002
=============================
Публикация във в. "Литературен вестник", бр. 33, 16-22.10. 2002.