ТОТАЛИТАРНИЯТ АРХИВ

Десислава Неделчева

web

Книгата "Фалшистът или щастието да си комунист-капиталист. Една история от България 1974-1992" е пресен набор от бездънната тоталитарност на общото ни минало. В същото време, тя е сравнително рядък за българската писателска и историческа практика случай на цялостно промислен и описан разказ за соцвремето - "едни спомени, документирани като "case study". Книгата участва в /не/съществуващия дебат: какво да правим с паметта за комунизма, с този архив, който може и да не е наш, но да ни безпокои с паралелното си съществуване. Нарочно не бързам с податката за жанра на книгата. Нейната художественост изисква леко забавяне между подмолите на документалността и ирониите на фикцията. Колебанието на разказа кой път да хване, когато броди из комунистическия гъсталак, е предварително спрямо съдържанието на книгата и не личи пряко. В уводните бележки се намира важното основание, "че ние малко знаем за себе си". Книгата съдържа около 20 истории за преживяванията на Геройчо в комуната на соца. Историите са свързани в общ разказ, правейки от полученото една романова цялост. Разказването е взряно в перверзността на комунистическия абсурд, а същинската фабула минава през минутите и годините на един човешки живот - ученическите и студентските години, търсенето на нормална работа, ленинските съботници, женитбата и т.н. Броденето из собствения ни чужд живот е обединено от цинизма на някакви псевдосъстезания с нелепи правила. Втората част на книгата /включваща събития след 89-та/ коментира първата, защото героите на новото посткомунистическо време са всъщност вече познатите "членове" от кохортата на социалистическите началници, верните изпълнители на няма значение какви каузи. "Фалшистът" представлява радикален разказ, който не се страхува да бъде краен и да говори с един граничен гневен език без стиловото лицемерие на рутинното писане. Тук книгата със сигурност печели точки. Словото иска да активизира полюсните ситуации, да се увери в категоричното разграничение между комунистическото зло и останалия свят. Читателят, който познава образците на великите антиутопии, Оруел, Замятин, Андрей Платонов, сега може да си спомни и за гоголевския "горчив" маниер на писане, и за по-новите описания на злото у Ървин Уелш, за българските варианти с подобен тематичен и стилистичен израз у Любомир Канов, Здравка Евтимова... "Фалшистът" играе с повече от 30 герои на злото /плюс още десетина незначителни за Системата добри хора/, чиито имена са все приблизително еднокоренни и реподуциращи единственото тяло на партийната власт - другарите Лъживков, Слухживков, Ближивков, Кирживков, Живомазнев, Живокучев, Животоолу, Дупеева, Живодрапева и т.н. Лицата в тоталитарното и в пост-общество са едни и същи, алибито им е сходно. Името на бившия Първи /да си спомним образа на др. Тодор Живков в издадената през 1992 г. у нас книга на Джулиан Барнс "Бодливото свинче"/ пасва идеално на жизнеността на репресивната власт. Това символно струпване върху името е пропорционално на властовата свръхтелесност. Книгата "Фалшистът" анализира лицето и гласа на категорията "фалшисти", които сами дефинират липсата на индивидуалност и човешкост у себе си. Нещата отиват към един рязък онтологически извод - "Нашата катастрофа е човешка". Разказът е бутафорно телесно-еротичен, съставящ нова глава към "Еротика на комунизма" /Ивайло Дичев, сб. "Ars erotica", С. 1992 г./ Повестованието на "Фалшистът" изследва най-жизнената клетка в соцобществото - психоаналитичната двойка на подслушвани и подслушващи, преплитащи непрекъснато ролите си. Перверзните сдвояващи ситуации тълкуват същността на властта - едновременно никъде и навсякъде, еднакво видима и невидима. В този смисъл, героят Геройчо иска да запази единствено собствеността върху своя живот, да закрепи субектността си, участвайки и неучаствайки в социалната шизофрения. Героят, назован с функцията си в текста, се самоозначава пред другите, той е абсолютно рефлексивен и осъзнат; капсулиран е в своята омраза към Лицата-фалшисти и техните мафиотски превъплъщения. Той е малкото чудо на книгата, защото е чак неправомерно адекватен спрямо абсурда, в който участва. Геройчо се идентифицира със своя справедлив поход в деня на гнева. От една страна, историята е двойнствена, от друга - през тази двойнственост употребяваме комунистическата и нацистката терминология като двата профила на едно и също лице. Важни за тоталитарната система са не рационалните факти, а тяхната символна сглобка в корпуса на машината. Така, разчитайки изцяло на развихреното символно поле на комунистическата идеология, книгата "Фалшистът" се задоволява с това да бъде по-схематична и пестелива откъм приказно въображение. Тя стъпва върху един готов и, за съжаление, наличен у всеки човек с тоталитарно минало, пласт на идеологическо и практическо съдържание. Свършекът на историята в книгата "Фалшистът" клони към физическия свършек на героя, към една загуба в състезанието. Но "след Сталин всичко е възможно", както се казва в книгата "Ходисей" на Л. Канов, където подозрително, както и в нашата книга, раждането и смъртта съвпадат. Все едно нищо не се е случило, не е важно дали си жив или не в бълвоча на комунизма. В края на "Фалшистът" има речник, който указва комунистическата терминология. За живелия през тоталитаризма читател, той има символна вторична употреба, даваща повече биографична информация; за новия нетоталитарен човек речникът е задължително полезен.

© Десислава Неделчева, 2002
© Издателство LiterNet, 05. 04. 2002
=============================
Публикация във в. "Литературен вестник", бр. 5, 06-12. 02. 2002.