МЕМЕНТО НА МОМЕНТА

Десислава Неделчева

web

В съгласие с енсо, ще пиша, докато чета. Сигурно ще изглежда сякаш обяснявам поезията, сюжетирам, елементаризирам, спонтаннизирам, но при рецензиите винаги има голям риск и затова се отдавам на случайността да ми вмените от най-невъзможните намерения.

Енсо е фигура на безкрайността в японската калиграфия, но аз избрах да покажа следната, според мен, в случая, най-важна негова характеристика: използва се да ни напомня да изразяваме себе си на момента; енсо се рисува с четка с едно движение и после не се променя, а дзенбудистите вярват, че душата на художника е изцяло извадена на показ в това как той рисува енсо. Владислав Христов е такъв, той е художник. Не е важно кръгът с четка да е перфектен. И слава Богу, да добавя недзенбудистки аз. Енсо ни напомня да не се вглъбяваме в анализиране, а да се наслаждаваме на момента. Аз трудно правя това, но сега ми е приятно да опитам.

Аз не мисля, че книгата на Влади Христов се надява или печели от идеологическата осанка на енсо, защото поезията в нея и без друго е добра. Разбирам, че Влади е по биографически нет-сведения хайкувист, ако не бях прочела това, нямаше и да ми хрумне. Може би разбирачите на хайку, аз не съм от тях, виждат какво-хайку и откъде-хайку иде в неговите стихотворения. На мен не ми е очевидно, повтарям, нямам нужда от нищо, за да се радвам и харесвам поезията в книгата.

Първите няколко стихотворения ме подразниха с едно демоде поантиране и почнах да съжалявам как се провалят, но после всичко потръгна и се промени, поезията ставаше все по-добра с течение на книгата. В първата част, "Острови", влязох едва към края й - от "Обедни удоволствия" нататък, "Джони Уокър", "Анимал планет", "Пети полк", "Жита и ечемици" и "Остров". Очевидно са ми симпатични, но гледам да не е така, стихотворенията, в които има много от иронията, характерна за началото на 90-те години у нас. Вижте само заглавието "Жита и ечемици" и ще ви стане ясно какво имам предвид. Последното от първата част, "Остров", дори ми напомни Даниил Хармс, значи, ето и следи от една ирония доста ранна, от началото на миналия век. Харесванията ми от втората част, "Бързи влакове" (въпрос на вкус, но ми е приятно да си ги споделя, заради радостта), са на страната на "Сутрешни рисунки", "Стацио", "Необратимо", "Нощна смяна", "Бързи влакове". Понеже тази рецензия се пише "по-спонтанна" и не толкова аналитична, няма да се въздържа да се радвам на голям брой добри стихотворения, събрани на едно място. Освен Владислав Христов, "енсо" практикува и редакторът на книгата Иво Рафаилов.

Последната част е "Дрешници", в нея (почти) всичко ми харесва. Поезията е увлекателна и сочна с много детство, юношество, зрелост, с много кино, кулинария и т.н. Вкусна и сюжетна. Иска ти се да я прегърнеш и да си я четеш при всички поводи, стихосбирка за зимата, запаси от добри стихотворения. Това изобилие ми напълни сърцето, като малко прекали едва в последното стихотворение "Дрешници". Имаше подобно преливане и при "&", след като се бях насладила на "Е". В тези кратки прекалявания, ако не подразнят, има човешкост и топлина, има фотография. Те дори са "вход и стълбище" към по-доброто разбиране на книгата-стихосбирка. Помислете си колко чудесийно в своята странност е това стечение на поетическите обстоятелства, когато една книга събира неща от различни по цвят дни, може би години, и духът на тези добре организирани думи, е тъкмо в различието (на живота). Най-отличаващото в моето четене на тази книга е радостта от поетическото слово, светлината на пълния, можеше да е селски, защото е по-разнообразен, иначе градски и фотографски двор. Уютна, колкото и да е пътуваща и островна книгата. Може заради това. Писането на Владислав Христов е перспективно в смисъла на една увличаща радост и техническа изправност, която е хем прецизна и точна, хем разпиляна и авантюристична, в никакъв случай случайна. Само че какво означава за книгата да бъде оптимално и достатъчно строга в своя технически критерий? В крайна сметка, за енсо умението е нещо неутрално. Ето как "Енсо" се оказва наистина енсо. От една страна, не е важно разнообразието в техниките на калиграфа, от друга, може да се окаже и важно като натрупване, за да бъде после отхвърлено от зрелостта. Предполагам, че за майстора свободата/спонтанността е саморазбираща се мярка. Когато четох информацията на Влади Христов за енсо, стигнах до следното, което най-много ми хареса, но реших да го отмина, струваше ми се прекалено задълбочено. Става дума за примера от 1707 година с младия монах Хакуин. Той "видял непринудена калиграфия на стар дзен майстор, която страхотно му въздействала. Въпреки че неговата калиграфия изглеждала по-лъскава заради интензивната му практика с четката, било му до болка очевидно, че тя не изразява неговата вътрешна осъзнатост. Хакуин видял, че до изображението пишело: "Блести добродетелта - уменията са несъществени." До този пример, ще сложа и следният православен: "Един монах отишъл при стареца Йосиф да му каже, че от години изпълнява доста строго молитвено правило с Исусовата молитва, но не чувства духовен напредък. Старецът Йосиф му казал: ако една-две-три години се молиш непрекъснато и нямаш плодове (макар и това да е основната традиция в исихазма), спри молитвата и опитай нещо друго. Например, кажи на Господ, че в името на определена добродетел, ще отидеш да помогнеш на някой сирак, или на болен и немощен човек. Така може и да придобиеш тази добродетел. Важно е състоянието на сърцето, неговата нагласа, а не денонощното повтаряне. Ако казваш молитвата, подтикван от гордост, няма смисъл."

Тези примери показват, че енсо е най-малко техника, но и техника. Така също книгата "Енсо". Не бива добрите стихотворения да се оправдават, че имат енсо-подложка и че спонтанността е нещо без съдържанията си.

В края ще отбележа още нещо, май отличително за книгата, тя говори леко за най-жестокото и сурово нещо, което може да е смъртта, самотата или разделите. Както говори за трудни неща, така леко намига и даже оставя някакви хумористични следи. Човек отново се съмнява в това какво може да направи той и какво тази обширна поетичност на поезията прави с него.

© Десислава Неделчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.01.2013, № 1 (158)