Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НЕУТРАЛНИЯТ РАЗКАЗ

Десислава Неделчева

web

Нещо интересно се случва в прозата на Чавдар Ценов. Не бих искала с това "нещо" прекалено да натоваря новата книга "Щраусовете на Валс" във вид на някакъв инцидент, защото двете досегашни книги - "Черно под ноктите" /1992/ и "Удавената риба" /1999/, както и третата, заслужават по-голяма задълбоченост. Така че няма свръхемоция, има бавно, но стегнато разбиране. Винаги ме е дразнила инцидентността в литературата със своята надменна и глуповата журналистичност. Още повече, че в случая с "Щраусовете на Валс" не става дума за подобно нещо.

В първата книга на Чавдар Ценов - "Черно под ноктите" има тринадесет разказа, чиито сюжети са важни и за следващите две книги. Важни са стихотворните части, които в първата книга имат запазени "жанрови" места, докато във втората играта със сюжета и жанра се развихря. След "Удавената риба" видяхме на какво са способни двете книги - първата играеше на майка, свободолюбиво оставяща своето дете /втората/ да сменя ритъма и политиката и в същото време самата тя удържаше един център на въздържание, който правеше въобще възможен палавия детски жест. В "Удавената риба" бяха поставени на изпитание стихотворността и разказването. За разлика от майката, детето се оказа страшно пластично - читателят сам можеше да избира сюжетите и да ги наглася според една проблемна линеарност, но сполучлива закръгленост. Детето остана много близо до несъзнаваното и противоположностите за него бяха крайно необходими. Идентификационните игри в "Удавената риба" дадоха много действеност и изобилие; мобилността доведе прозата до една облекчаваща спортна форма. Оттогава веселието и жанровият карнавал търсят ново място, за да разпечатат натрупания опит. Правят ли това в "Щраусовете на Валс"? Да и не. "Черно под ноктите" зададе темите, "Удавената риба" ги разигра, деформира и поправи, разболя и излекува. Какво още може да се направи, има ли следващ ход? След "Удавената риба" предположих, че литературните неща ще се развият към романа, но пък се съмнявах в утихването на поетическия хъс веднага след карнавалната нощ. Сега "Щраусовете на Валс" ни дават възможност да помислим зад външната стена, да предположим зад първоначалното предположение. Изненада има и нейните първи сигнали дойдоха от разказа "Краят на краищата", публикуван в "Литературен вестник" през лятото на 1999 година и включен сега в "Щраусовете на Валс" като финален. Знаех, че този разказ ще активира някакъв друг вид разказваческа адаптация. И това се случи.

В "Щраусовете на валс" има петнадесет разказа, които напомнят стила и сюжета на "Черно под ноктите", дори някои разкази са препубликувани оттам с леки промени. Това повторение много ми харесва, защото идва като явно, но все пак деликатно доказателство за уж същата, но съвсем различна книга. Различието на новата книга е в обратния профил, в променената собствена среда, в противоположния звук, в сянката.

"Щраусовете на Валс" представлява отрицанието на едно първоначално себе си. Писането е всекидневно и подробно, панелно-разнообразно; то не иска да се разчленява, да шуми, да казва, а да се слее безответно с широкия свят, да потъне в едно мълчание. Разказите предпочитат да не се различават един от друг, ако може биха хлътнали в "своя клепач", защото външната среда на четене и пребиваване не би им помогнала, нито попречила. Това е абсолютно променена амбиция. Разказите от "Щраусовете на Валс" са при своя извор и при своята суша, усетили са крайностите и са ги отменили. Словото в тези разкази е безкрайно, навсякъде може да иде, всичко може да каже; големият мащаб вътре в езика е потушил малките празници. Нито авторът, нито читателят биха могли да управляват това слово - то се изговаря в голямо мълчание. То мълчи от нас и от себе си. Няма го, когато е там. Затова казвам, че тези разкази прадставляват обратното на нещо, което са били - не обратното на сюжета и фактологията, а на звука и присъствието. Те са вгънати в своята тиха речевост, където почиват, където спят. Точно в средата на книгата стои разказът "Сън в съня в съня", сън има и във втория разказ - "Будката". Несъзнаваното е алиби за наличието на липсващия език, който се явява като друг език. Разказите по неволя са лицето на една обърната към вътрешността разказваческа потенция. "Щраусовете на Валс" е като бяло поле на езика, като фона на живота; като шума от съседния строеж, който не чуваме вече и за нас той се е превърнал в приемлива тишина. Липсата на тишина при определени обстоятелства става тишина. Прозата на Чавдар Ценов се ревизира отвътре, като се сдвоява от двата противоположни края - тя ражда близнаци, за да се самоопознава като просто се пише. Разказите от "Щраусовете на Валс" са оставени вместо сигнални лампи във вид на бледа разделителна линия между две опознаващи се страни. В този случай наистина не е нужно да задребнявам в битовите детайли, с които разказите попълват огромната си необходимост от себеизслушване. Още повече, че ние вече разполагаме с две предишни книги. Това смълчано прибиране отвъд написаното чрез написаното, е възможност, която си даваме, за да сме способни утре /след съня и мълчанието/ изобщо да различаваме нещо литературно. Умението да четем дължим на подобни словесни пропадания, когато езикът търси своите основания да бъде безкраен. В съня на разказа е неговата свобода и жизненост. Текстът на "Щраусовете на Валс" потвърждава знанието, че сме обречени да гоним онова, което постоянно ни бяга. Разказите се освобождават за следващия път.


Чавдар Ценов, "Щраусовете на Валс", ИК "Стигмати", 2001.

 

 

© Десислава Неделчева, 2002
© Издателство LiterNet, 02. 03. 2002
=============================
Публикация във в. "Литературен вестник", бр. 7, 20-26. 02. 2002.