МОРСКО ЧУДОВИЩЕ

1

Какво ще стане със морето,
щом грабне и последната девойка,
която при това се изненадва
върху гърба на хлъзгавата ципа -
не могат люспите да помнят
нищичко от тялото, което гледа
към града и затова не знае
накъде да гледа и няма никога
да се остави на морето:
последната отдавна е последна
и утре първата ще бъде отпечатък
на тялото за бързо реагиране,
което винаги ще те отблъсква.
Какво разнообразие просташко
със тези кражби всяка събота,
телата на жените в твоите
повръщат и нахалос значи
си ги взел, хвърли тогава
всичката храна зад борда
и тя сама жена ще си намери.

2

Като деца със брат ми играехме на магазин
за зеленчуци  и тук-таме за някой плод:
тревички всякакви иначе лапад, моркови,
пипер, бакла и тъй нататък...
Пристигаше със кошница в моя магазин
и вземаше салати. След малко аз
отивах в неговия и купувах същото,
за да си върна липсващата стока
и за да мога после пак да си я върна,
така, когато той подбираше
аз вече правех сметките и знаех
какво и аз със вкус ще подбера.

3

Какво ще стане с горката Тиамат
/блести като на мед гравюра,
но пък медта като дърво изгнило е*/,
разхвърля дрехи и мъже несръчно
и идва да си отмъщава, но няма
кой особено да се страхува
и кой да я нападне мъжки. Рахав
с разпран ръкав настъпва, но няма
никой притеснен. Съвсем накрая
пристига последната, но сигурна
драперия на Леопарда - самият ужас
страшний Лев - Левиатан коварен
със кучешки усмивки на шест глави,
дванадесет крака в коруба костенурча,
но няма го Ахил за костенурката,
но няма го Тезей за Минотавъра,
но няма Никой барем Полифем...,
че да ударим кьоравото и сакатото:
          Харибда да ни плюе,
          а Сцила да ни цвили.
Машината обаче трябва да се стегне,
нуждаем се от жертви нищо че наужким,
някой да ни крадне нещичко и после
хитро да си го възвърнем в десерт
най-крехък от манията за преследване.
Защото как човек да се опази, когато
той направо си отива, чудовището
бяга подир него /това е смисълът му
на живота/ - да хапне, че да го изплюе
да има и за другите в морето.
Ти можеш ли да извлечеш със въдицата
крокодила?** И тогава Левиатана наш
напада - ни копие, ни сулица,
ни остра сабя ни спасява***. Спасяват ни
обаче двойните му челюсти, че минеш ли
оттам - се раздвояваш - навлизаш
все по-навътре и излизаш все по-навън -
в стомаха влизаш, за да те повърне.
Чудовището мисли ни доброто докато ние
сме заети с търговска дейност само.
Не е достатъчно кръвта да ни опари -
понеже искаме да я желаем, на прах
да я прахосаме, вода да я налеем,
морето да подгизне и звярът да излезе.

© Десислава Неделчева, 1998
© Издателство LiterNet, 15. 05. 2000
=============================
Първо издание, електронно.