ЧОВЕКЪТ ГАРАЖ

Сутрин я изважда и да се напряга почва:
къде по-розова е моя, къде по-плътна
до червена. О, как не се е променила
и как през целия изминал ден останала
е тук, достатъчно е мястото, ще й предложа
да си кажем ясно, а не така неузнаваемо,
поне да й разбирах нещо, кой ще напише
шофьорска книжка да мога с автограф да я
установя, да я подложа, да не й позволя
никакво такова пазаруване - масажи, маски,
пък всеки мускул си работи правилно и ти
като й свикнеш, ще я отказваш, не хапва
той по време на обяда и не си почива,
не се и застоява, обикаля смътно и се пита
какво не й е угодил, но се разубеждава.
Следобед детето се завръща от градината,
където се разхождало с едни изпуснати
деца, но няма теб да те оставя да ти е
все едно, ще се старая да постъпвам
умерено и пълноценно, може по-надолу
малко да се развълнувам, важното е че
се грижа и това ме ободрява, ще прескочи
до мазето вечер лазешком, но изобщо бърза
за най-важното: когато сумракът настъпи
сигурно и никой вече няма власт, тогава
влиза в нея, не разговаря и не се озърта,
а съсредоточено анализира, провокира
себе си с уместни забележки все почтено,
без да я забравя се интересува, може би
заспива, но така обнадеждаващо за утре,
че сънят му идва, после си отива.

© Десислава Неделчева, 1998
© Издателство LiterNet, 15. 05. 2000
=============================
Първо издание, електронно.